Аби Глайнс – Полеви партита – След играта – книга 3 – част 49

„Можем да преживеем това“

ГЛАВА 48

БРЕЙДИ

Останалата част от уикенда прекарах в грижи за майка ми помагах и, както можех през деня. Щом се уверех, че е заспала през нощта, отивах при Райли и седяхме в пикапа ми с часове и си говорехме. Понякога просто седяхме в мълчание. Нямаше нужда да говорим. Просто това, че бях с нея, ме караше да се чувствам по-добре. Тя ми напомняше, че съм достатъчно силен за това. Приказният живот не беше истински за никого. Всички се сблъсквахме с нещо трудно.
В понеделник не исках да оставя мама и да отида на училище, но тя ме накара. Каза, че оставането ми вкъщи не е добро за нас. Трябваше да се научим отново да живеем нормално. Като виждах зачервените ѝ от плач очи, ме прорязваше всеки път, когато я погледнех. Това караше и омразата, която изпитвах към Бун, да расте.
Никой в училище не знаеше какво се случва. Не исках да говоря за това. Съвсем скоро целият град щеше да разбере. За щастие никой не говореше за спора ми на терена с Бун. Всички говореха за последното изиграване на мача и за това, че Райли Йънг е моята половинка. И, разбира се, за целувката ни.
Това ми помогна да не мисля за нещата. Но в клас, когато беше тихо, мислите ми се въртяха около майка ми и се притеснявах за нея. Беше малко след обяд, когато Маги ме намери в коридора.
– Не мога да спра да се тревожа за леля Корали. Изписвам се и отивам в къщата. Исках да знаеш, за да можеш и ти да спреш да се тревожиш. Ти трябва да останеш тук за тренировките, но аз не трябва. Мога да пропусна някои уроци.
Мама щеше да спори с нея, че не е трябвало да напуска училище, но аз не ѝ казах това, защото исках да си тръгне. Не исках мама да е сама.
– Да. Това би било добре – съгласих се аз.
Маги кимна.
– Уест ми разрешава да взема пикапа му. Да го закараш след тренировката. Може да забрави, че е без превозно средство.
– Аз ще се погрижа за него. Ти иди да бъдеш с мама.
Погледът, който тя ми хвърли, беше огледало на собствените ми мисли. Ние я обичахме. Да гледаш това беше трудно и за Маги. Току-що беше намерила щастие и сигурност, а после се случи това. Трябваше да помня, че Маги се справяше с това точно толкова, колкото и аз. Може би повече. Тя беше преминала през ад, много по-лош от този.
– Хей – казах ѝ, когато тя започна да си тръгва. Тя се обърна и ме погледна. – Ако имаш нужда да поговорим. Или нещо друго. Аз съм тук. Винаги.
Тя ме дари с тъжна усмивка.
– Благодаря. Ще се оправим, Брейди. И тримата. Можем да преживеем това.
Тя беше права. Можем.

* * *

Тренировките бяха изтощителни. Последното разиграване на мача може и да беше успешно, но фактът, че трябваше да направим чудо, за да спечелим, означаваше, че не бяхме изиграли мача като шампиони. Треньорът ни наби това в главите милион пъти през двата часа, през които бяхме на терена днес. Нямаше част от тялото ми, която да не ме боли.
Мама щеше да приготви вечерята, а да се прибера вкъщи и да хапна с нея и Маги беше важно точно сега. Проблемът беше, че наистина исках да видя Райли. Тя беше това, което ме държеше в нормално състояние във всичко това.
Вдигнах телефона и се обадих на мама.
– Здравей. – Гласът ѝ не беше с обичайния весел тон, с който бях свикнал.
– Здравей, мамо, как си?
Тя въздъхна.
– Добре. Днес с Маги почистихме къщата, направихме сладкиши и приключваме с вечерята. Ще се прибереш ли вкъщи или ще отидеш при Райли?
Маги беше с нея през целия ден. Беше мой ред да я заместя и да и дам почивка. Не можех да очаквам Маги да се грижи за майка ми през цялото време, само защото това ми беше трудно.
– Ще бъда там след няколко минути – казах почти неохотно.
Мама направи пауза.
– Защо не поканиш Райли и Брайъни на вечеря? С удоволствие бих ги поканила и бих могла да посетя майка и. Ще е добре да има едно бебе тук, за да разведри обстановката.
Жената четеше мисли. Знаеше защо съм се обадил и с какво се занимавам вътрешно, без да съм казал и дума.
– Благодаря, мамо. Би било чудесно. Нека и се обадя.
Чу се тих смях от нейна страна, а да я чуя да се смее дори малко ми помогна.
– Тази вечер съм направила много.
Веднага след като се сбогувах, се обадих на Райли, надявайки се, че тя още не е яла и това е начинът да я видя.
– Здравей – отговори тя след първото позвъняване.
– Вечеряла ли си? – Попитах я веднага, в случай че е по средата на вечерята. Не бях над това да я моля да спре по средата на хапването и да дойде с мен.
– Е, не, мама чакаше татко.
– Добре, защото мама е поканила теб и Брайъни на вечеря. Каза, че ще е добре да има бебе наоколо, за да се разведри обстановката. – А аз искам да те видя наистина адски много. Не добавих последната част.
– О – каза тя и направи пауза. Страхувах се, че мисли как да отхвърли предложението ми, така че се впуснах отново.
– Пропуснах те днес. Искам да те видя, но и аз трябва да се прибера при мама. Ако дойдеш, това ще ни улесни.
Да, току-що хвърлих картата „чувствам се зле“. Не се срамувах от това. Бях отчаян мъж, който беше влюбен в едно момиче и не можеше да си го признае, защото това, което беше видял за любовта, в крайна сметка беше гадно.
– Добре. Да, бихме искали това. Брайъни ще си помисли, че това е приключение. Тя не е свикнала да ходи на ново място. Кога трябва да дойдем?
Изпуснах въздишка на облекчение. Тя щеше да дойде и сега вечерята нямаше да е толкова трудна. Всички щяхме да имаме нещо друго, върху което да се съсредоточим, освен върху това, че Бун не е там. И защо.
– Мога да дойда да те взема – казах ѝ и обърнах пикапа към тях.
– Добре, но ще трябва да преместим столчето за кола на Брайъни в твоя пикап.
– Ще го направя веднага щом стигна дотам. Вие просто се пригответе.
Беше забавно как идеята да вечерям с Райли и Брайъни в моята къща накара нещата да се почувстват по-леки. По-щастливи.

Назад към част 48                                                 Напред към част 50

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!