Глава 32
Когато меката светлина на зората обля платото, смехът на Ксевер отекна в неподвижния въздух. Това беше смях на триумф, който граничеше с лудост, на нетърпеливо завладяване, което граничеше със садизъм.
Треперех на мястото, където стоях, а част от мен настояваше да продължа да търся Пайаше. Настоявах, че тя трябва да е някъде тук, защото Ксевер не би могъл да направи това. Това не беше възможно.
Но тя не се виждаше никъде, а очите му светеха със сила. Нейната сила.
Беше се превърнал в демоничен магьосник, използвайки най-мощния съществуващ вид демон – payashē.
Ето защо му беше нужна кръв от всичките дванадесет Дома – защото паяше бяха свързани с всички Домове, но същевременно оставаха отделни. И затова допълнителните му масиви ми се сториха познати – защото бях виждала части от тях, докато изучавах ритуала на демоничния маг, за да спася Езра.
На четири дълги крачки от мен Зилас стоеше прегърбен от болка заради прорезната рана по гърба му, която payashē му беше нанесла. Очите му блестяха като нагорещени въглени, вместо като горяща магма, повечето от магията му беше изчерпана.
Зад нас чакаше порталът – но ние никога нямаше да успеем да завършим ритуала за прекратяване на призоваването, преди Ксевер да ни убие.
Смехът на демоничния маг се проточи в тишина. С широко изкривена от маниакална усмивка уста той огледа окървавените останки на демонските си слуги, убити от самата payashē, когято беше призовал и затворил в човешкото си тяло.
– Називер! – Изкрещя той.
Нищо не помръдна – после тихо шумолене. Сред падналите диненци се разгънаха чифт разкъсани крила. Називер се оттласна от земята, а по крайниците му се стичаше кръв, която капеше от пронизващата рана в долната част на гърдите му. Бавно демонът от Дх’ират се изправи, вдигна брадичка и се изхили на своя призовател.
Ксевер се усмихна, като излезе от защитния си кръг и спря на няколко крачки от демона.
– Как се чувстваш – попита той с тихо, порочно удоволствие – когато отвореният портал е точно там и не можеш да го достигнеш? След двадесет години ти беше толкова близо.
Називер вдигна още малко брадичката си, от която капеше снизходително презрение.
– Мога да те убия – замисли се Ксевер – но предпочитам да те гледам как страдаш като мой роб още двадесет години. Застани там. Не мърдай, докато не ти кажа.
Неспособен да не се подчини, Називер остана неподвижен като напълно свит демон. Дори опашката му не помръдна.
Ксевер се завъртя и насочи светещите си очи към мен.
– Мисля, че всъщност съм доволен, че си оцеляла достатъчно дълго, за да видиш какво съм постигнал, използвайки гримоара на твоето семейство. – Магията пламна нагоре по ръката му, изгаряйки толкова ярко, че напълно погълна ръката му. Той вдигна дланта си към мен. – И е подходящо ти да бъдеш първият човек, когото ще убия със силата, която ми помогна да придобия.
Той не създаде заклинателен кръг – просто отприщи силата на пайашето в суров, неконтролируем взрив.
Извиващият се пурпурен лъч се запъти към мен и Зилас се удари в страната ми. Ударихме се в земята, претърколихме се и паднахме в кратера, който Пайаше беше взривила в твърдия гранит, за да избяга от призоваващия си кръг.
Докато се свличахме по неравната страна, взривът на Ксевер профуча покрай нас, оцветявайки всичко в червено. Избухна раздиращ ушите шум.
Двамата със Зилас се плъзнахме да спрем на дъното на кратера, а ръцете му бяха притиснати около торса ми, за да ме предпазят. Той вдигна глава, а слабо светещите му очи срещнаха моите.
Сега Ксевер беше най-могъщият демоничен маг, съществувал някога, а бяхме само ние. Само аз и Зилас срещу огромната сила на Пайаше. По някакъв начин Ксевер беше заобиколил магията на кралския обет и я беше поробил без нейно съгласие – без никакви ограничения за това до каква част от магията ѝ може да има достъп.
Зилас се наведе и допря челото си до моето.
– Тук няма вх’ренит.
Въпреки думите му не усетих отчаяние или безнадеждност в мислите му. Беше водил само битки, които беше сигурен, че може да спечели – но не повече. Този път нямаше намерение да се откаже, независимо от шансовете срещу нас.
– Да – съгласих се аз, като притиснах двете си ръце към бузите му. – Но понякога трябва да се борим, дори когато сме сигурни, че ще загубим.
Той се изправи на крака, като ме повлече със себе си. Сърцето ми се разтуптя, когато ръката ми се сключи около неговата, стискайки силно.
Отвъд кратера, който ни скриваше, се приближиха скърцащи стъпки. Ксевер идваше.
Вдигнах другата си ръка. По пръстите ми заискриха пурпурни искри и аз използвах намаляващата сила на Зилас, за да създам пред нас широк метър и половина кантрип.
Стъпките станаха по-силни. Главата на Ксевер се появи над ръба на кратера, а жестоката му усмивка бе оцветена с лудост.
Ръката на Зилас смаза моята.
– Игниарис! – Изкрещях.
Кантрата избухна в ревящ оранжев ад. Зилас ме придърпа към себе си – и скочи в пламъците.
За миг ме облъхна топлина, след което ме обгърна студ. Докато се издигаше в огъня, Зилас вкарваше топлината в себе си – зареждаше изтощената си магия.
Той се приземи на стръмната стена на кратера и скочи отново. Изстреляхме се нагоре, точно покрай Ксевер, и Зилас се заби в плоското плато. Краката ми се удариха в скалата – и аз спринтирах далеч от него.
Краката ми се подкосиха, докато препусках покрай портала. Веригите дрънчаха, а ръката ми бъркаше в артефактите, окачени на врата ми.
Багряна сила избухна зад мен, силата беше толкова голяма, че ме събори от краката ми. Паднах, а ръцете и коленете ми се строполиха на земята. Друг взрив разтърси земята. Ксевер хвърляше диви изблици на сурова магия, а експлозиите почти заглушаваха звънливия му смях.
Изтърсих се на крака и свалих веригата от врата си. Не беше предмет, който мислех, че ще използвам. Не и предмет, който си представях, че може да ни спаси.
Препънах се и погледнах нагоре в светещите червени очи на Називер. Той не помръдваше, хванат в капана на заповедта на Ксевер, а от раните му течеше кръв и се стичаше от ъгълчето на устата му.
– Помогни на Зилас – изпъшках аз. – Убий Ксевер. След това се прибери у дома. Съгласен ли си?
Докоснах амулета до гърдите му и очите му се разшириха, когато усети силата на амулета – способността му да прекъсва договорната магия.
– Да – изрева той.
Издигнах се на пръсти и прихванах верижката над главата и рогата му. Тя се спусна около врата му и амулетът Vh’alyir се удари в голите му гърди.
Крилете му се разтвориха, ръката му се изправи и той стисна здраво амулета. За пръв път от двадесет години насам беше свободен от подчинението на Ксевер.
Той ме избута от пътя си и се хвърли напред. Паднах болезнено, когато демонът от Дх’ират се втурна към пламъка от пурпурна сила, който представляваше Ксевер. Зилас се стрелна пред демона магьосник, а собствената му магия беше жалка в сравнение с него.
Когато Називер се приближи, Ксевер протегна и двете си ръце към Зилас. Багрите избухнаха от дланите му в друг усукан лъч.
Със светкавичен скок Називер сграбчи Зилас и се изстреля във въздуха, а разкъсаните му криле се разпериха. Взривът на Ксевер профуча през платото и се удари в дърветата в далечния край. Чу се гръмотевичен трясък, след което лъчът светлина угасна.
Широката десет ярда и дълбока трийсет ярда ивица от гората беше унищожена, вековните смърчове бяха превърнати в парчета.
Називер пусна Зилас, който се приземи на колене, и двамата демони се изправиха срещу Ксевер. Те вдигнаха ръце и се появиха дъгообразни заклинателни кръгове.
Ксевер разпери ръце и изстреля още един див взрив.
Ярката светкавица ме заслепи и когато се стреснах, в очите ми се появи отблясък от отразена светлина. На петнайсетина метра от него тялото на Сол лежеше с една протегната ръка. Сребърни ленти се спускаха нагоре по китката му и изчезваха под ръкава на сакото му, като всяка от тях беше гравирана с отричане, предназначено да противодейства на демоничната магия.
Когато зад мен избухна още една експлозия, аз се втурнах към тялото на магьосника. Паднах на колене и изтръгнах една лента от студената му ръка. После още една и още една, като ги нахлузих на много по-тънката си ръка.
Още една – още една – и тогава изблик на магия ме хвърли върху тялото. Земята се разтресе.
Безумният смях на Ксевер отекна в цялото плато.
Скочих нагоре, нахлузих петата лента върху ръката си и се затичах към демоничния маг.
Окрилен от силата, Ксевер хвърляше взрив след взрив към двамата демони, които отчаяно се опитваха да го атакуват. Те се нуждаеха от пролука. Трябваше им шанс.
Притичах по-близо – достатъчно близо, за да се превърна в мишена.
Главата на Ксевер се обърна към мен. Той замахна с ръка в моя посока, а от дланта му се разрасна изпепеляващо кълбо от пурпурна сила.
Тя се стрелна към мен.
– „Ori tres!“ – Изкрещях, като вдигнах ръката си нагоре.
Пред мен се появи вълна от искряща зелена светлина. Взривът се удари в нея – и изсвистя в нищото. Заклинанието за отрицание.
Захвърлих ръката си настрани.
– „Ori quattuor!“
Индигови шипове полетяха навсякъде, но целта ми беше грешна. Те се разминаха.
Ксевер вдигна ръце нагоре – и въздухът затрещя, изсвистя, изгоря. Зилас и Називер, които се втурнаха зад него, се спряха, а после се отдръпнаха. Ужасът на Зилас ме прониза.
Цялото тяло на Ксевер пламна с нажежени вени – и виеща магия избухна от него във всички посоки, разширяващ се пръстен на смъртта, който се разкъсваше към мен, Зилас и Називер.
– „Дуо Ори!“
При отчаяния ми вик въздухът пред мен се развълнува. Основната част от настъпващото цунами отскочи, но останалата част от вълната продължаваше да идва. Багряна сила ме удари и всичко се превърна в болка. Излетях назад и се сгромолясах, търкаляйки се, падайки.
Смътно осъзнах, че вече не се движа. Очите ми примигнаха бавно. Над главата ми се простираше бледо утринно небе, обсипано с бели облаци.
Стържещи стъпки. Трептящи багри.
Ксевер се появи, застанал над мен. Той се усмихна.
– Усещаш ли го, Робин? Че той си е отишъл?
Взирах се в него, а гърдите ми се раздираха от болезнени вдишвания.
– В сравнение с пайаше мъжките демони са слаби. – Червените му очи светеха като бълбукаща магма, кипяща от лудост. – Виж сама.
Той махна вляво от мен. Поклатих глава настрани и се загледах в разпадащото се плато.
Пукнатини зигзагообразно прорязваха гранита, по него бяха разпръснати парчета отломки. Сред отломките се беше проснала неподвижна форма. Зилас, смачкан с лице надолу. Малко след него Називер лежеше на купчина, а едното му крило беше изкривено до карикатура на нормалната му елегантност.
– Слаби – повтори Ксевер, привличайки вниманието ми обратно към него. – Точно като теб.
Наблюдавах това странно вълнение в пурпурните му очи – и разбрах, че това не е лудост. Това беше затворената в него Паяше, която отчаяно се бунтуваше срещу затвора си от плът и душа. Бушуваше срещу човека, който беше откраднал силата ѝ.
– Аз съм Червеният крал – прошепна той трескаво и вдигна ръка към мен, а под дланта му силата образува пукащо кълбо. – Най-могъщият мит в историята.
– Ти – казах хрипливо – си чудовище. Ori novem!
Хладна магия изтръпна срещу дланта ми и аз изпънах ръката си нагоре. Дългият лилав харпун, който Сол беше използвал срещу Зилас, проблесна, когато го забих в корема на Ксевер.
Той издъхна и се отдръпна назад.
„Даймон Хесихаз!“
Инфернусът ми вибрираше в гърдите ми. В него се удари ивица сила, която отскочи навън и се втвърди.
Ноктите на Зилас го разсекоха и Ксевер нямаше възможност да отприщи магията си. Бърз удар, пръскане на кръв, хрущене на кости – и най-могъщият митик в историята падна на земята, крайниците му се свиха в спазми.
Надигнах се на лакти, като се насилих да гледам как призоваващия се гърчи. Как дъхът му се изтръгва от разкъсаното му гърло. Очите му изпъкваха от ужас и яростно отрицание. Крайниците му се сковаха и въздухът се изтръгваше от дробовете му.
Скръбта за убитата Пайаше премина през мен. Поне беше умряла бързо, вместо да прекара години като робиня на Ксевер.
Той беше мъртъв и родителите ми бяха отмъстени. Очаквах да почувствам нещо повече от тихо, подправено с мъка облекчение, но смъртта му не можеше да върне родителите ми.
– Робин.
Зилас падна на колене и ме придърпа към гърдите си. Хладна тръпка от магията му премина през мен, докато проверяваше нараняванията ми – без да обръща внимание на кръвта, която капеше от разкъсаните му дрехи.
Неравномерни стъпки се носеха тежко по камъка. Зилас се напрегна, после се изправи на крака и ме вдигна със себе си. Заедно се обърнахме към Називер.
Дх’иратският демон спря на няколко дълги крачки от нас. Леко докосна висящия на врата му амулет на Вх’алир, после го свали и го протегна.
Зилас го измъкна от хватката на демона, а юмрукът му се сви здраво около верижката. Никой от двамата демони не проговори.
Дълбок, гръмотевичен пукот завибрира в земята под краката ни. И тримата погледнахме към платото – към пукнатините и разломите, пронизващи масивната гранитна плоча, която образуваше върха на хълма.
Друга пукнатина прозвуча като изстрел. Скърцане, при което камъкът се размести.
Називер се завъртя на пета, разпери счупени криле и се отдалечи от нас. Зилас ме сграбчи около кръста и се втурна след демона от Дх’ират, а аз за една ужасяваща секунда се зачудих от какво бягаме.
После видях розовото сияние пред себе си и разбрах, че не бягаме от нещо. Бягахме към портала.
Платото беше повредено. Скалата се разместваше – и щеше да е нужна само една пукнатина в масива, за да се разруши порталът.
Силата ни прониза, докато Зилас тичаше към светещия масив. Порталът се очертаваше отпред – тъмен кръг с диаметър петнадесет фута. Чуждото небе от другата страна беше изсветляло до мрачен кобалт.
Називер не забави ход, не се поколеба. Стигна до ръба и се гмурна с главата напред в гледката на чуждото небе. Тялото му падна през него и изчезна.
Зилас се строполи на крачка от портала. Стиснах ръката му, а мъката разкъсваше гърдите ми.
Погледът му се отклони от портала към мен.
– Помниш ли какво да правиш?
– Да – изпъшках, задушавайки се от надигащите се в гърлото ми скръбни откази. Бръкнах в джоба си, разкопчах го и извадих алхимичен маркер. Възелът на масива, който трябваше да променя, се намираше само на няколко метра.
Друга стържеща пукнатина разтърси платото.
Той завърза верижката на амулета над главата ми.
– Амаврах.
– Зилас. – Притиснах треперещите си ръце към лицето му. – Обичам те. Никога няма да те забравя.
Топлата му ръка хвана тила ми и той допря челото си до моето.
После се отдръпна, докосването му изчезна и пристъпи към ръба на кръга. Краката му се свиха, опашката му се размаха.
Не погледна назад, докато се гмуркаше в дълбокото синьо небе на Ахлява.
Назад към част 32 Напред към част 34
