Аби Глайнс – Полеви партита – След играта – книга 3 – част 53

„О, Боже, спаси ме от мухлясалите глупости“

ГЛАВА 52

БРЕЙДИ

Беше свършило.
Футболната ми фланелка от гимназията беше видяла последния си мач.
Миризмата на прясно окосената трева, нощният въздух, който разхлаждаше прегрятата ми кожа.
До мен – момчетата, с които играех на топка още от дете.
Това беше моментът. Беше свършило, но не така, както винаги съм си го представял.
Уест и Гънър бяха до мен, възгласите на тълпата бяха достатъчно силни, за да се чуват на километри, а победата, която винаги бяхме планирали, беше в ръцете ни.
Но нямаше да празнувам с баща си нито тази вечер, нито която и да е друга вечер.
Той нямаше да е там, когато напусках това поле. Нямаше да участва в края на една ера. Нямаше да се прегърнем и той нямаше да ме плесне по гърба и да ми каже „добър мач“. Нямаше да се радваме на трите тъчдауна, които ни бяха направили победители тази вечер.
Той дори не беше тук. Защото беше направил избора да ни раздели. Той не беше човекът, за когото го мислех. Със сбъдването на днешната мечта, още една беше мъртва.
Нямах баща, с когото да се гордея. Погледнах към Уест вляво от мен и си помислих как се чувства той в момента. Баща му щеше да е развълнуван. Знаех, че му се иска да може да е тук сега. Да беше успял да доживее тази нощ.
После се обърнах към Гънър, който никога не е имал баща. Беше живял живота на заможното и богато дете, на което никой не обръщаше внимание. През цялото време преследваше собствените си мечти. Сега и тримата бяхме останали без баща по различни причини, но благодарение на това се бяхме превърнали в мъже.
– Успяхме – каза Уест, докато гледахме как останалите от отбора скачат един върху друг и изливат вода върху главата на треньора в знак на тържество. Винаги съм си мислел, че това ще го направим тримата. Това обаче бяха по-младите момчета. Тези, които имаха свои собствени мечти, които да преследват.
– Какво ще стане сега? – Попита Гънър онова, което всички си мислехме под една или друга форма.
– Живеем живота си – отговорих аз.
Това беше единственият отговор, който имах.
– Нямаше да мога да направя това с никой друг. Имаме спомени, които не могат да бъдат заменени тук.
Предполагам, че всички момчета преминават през някаква форма на носталгия в живота си. Нашата се случваше точно там, на игрището, на което се бяхме измъкнали, когато бяхме деца и мечтаехме за тази нощ. Всички тези планове и мечти се бяха случили, само че не точно по начина, по който си представяхме, че ще се случат.
– Предполагам, че сега няма да се ожениш за Селена Гомес. – Усмихна се Уест, като ме погледна. Това беше една от мечтите ми след спечелването на щатската титла, когато бях в гимназията, и планирахме тази нощ.
– Да, престанах да се занимавам със Селена. Не е мой тип.
Гънър се засмя.
– По дяволите, много сме се променили оттогава.
Да, променихме се.
– Ще ни кажеш ли защо Бун не беше тук и какво се случи миналата седмица? – Попита Гънър. Бях очаквал този въпрос. Поне от тези двамата. Те бяха забелязали.
Те бяха двамата ми най-добри приятели. Бях преминал през живота с тях. Бяхме израснали заедно и бяхме наблюдавали как един друг се сменяме и посрещаме трагедии. Беше време да им кажа истината.
– Хванаха го с друга жена. Той каза на мама миналата седмица, след като го конфронтирах, и се изнесе този уикенд. Не искам да го виждам – казах чистосърдечно. Емоцията зад думите вече беше пуста. Въпреки че болката все още ме прорязваше.
– По дяволите – промълви Уест.
– Майната му – каза едновременно Гънър.
И двата отговора бяха правилни.
– Да – съгласих се аз.
– Как се държи Корали? – Попита Уест. Той обичаше майка ми като своя собствена.
– Беше трудно – беше всичко, което казах.
Гънър сложи ръка на раменете ми. Той не каза нищо. Това беше неговият начин да ми даде да разбера, че е до мен. Не бях сам.
– Животът сигурно ти подхвърля гадости – каза Уест, сякаш все още не можеше да повярва.
Така и беше. Но също така ти подхвърля и хубави неща. Като приятели, футбол и някой, който да те обича и да ти покаже пътя към изцелението.
Погледнах към трибуните и видях Райли с Маги и Уила. Всички те ни гледаха и чакаха. Не се втурваха към терена като останалите. Това беше нашето време и те знаеха, че имаме нужда от него. Тази година беше преполовила своя край. След няколко месеца всички щяхме да се дипломираме и да продължим напред. Но ние имахме късмета да намерим причина да се борим през лошото и да излезем от другата страна.
– Последното парти на полето след мач. Нощта още не е свършила – каза Уест с усмивка.
Предстоеше двучасово пътуване обратно и всички щяхме да сме изтощени, когато се върнем, но тази вечер ни предстоеше един последен спомен. За трима ни никога повече нямаше да има парти след мача на полето. Останалите имаха повече време. За тях не беше дошъл краят. Те не бяха продължили напред. Догодина щеше да има нови зрелостници. Аса, Райкър и Неш щяха да са тези, които ще водят този отбор. Те все още щяха да имат парти на полето, а животът им щеше да бъде тук, в Лоутън.
Нашата ера свършваше и някога си мислех, че ще бъда тъжен, когато това най-накрая се случи. Част от мен мразеше да я види как си отива, но другата част знаеше, че там навън ме чака един свят. Още спомени, които да създам, и още мечти, които да преследвам.
Обръщайки вниманието си обратно към Райли, знаех, че тя е в това бъдеще. Трябваше само да измисля как да го направя и да я убедя, че това ще се случи. Тя беше създадена за мен. И сега, когато я имах, нямаше да я загубя.
– Плаши ли те следващата година? – Попита Гънър.
– Да – отговорихме в един глас и двамата с Уест.
Всички се засмяхме и аз подвих глава към момичетата.
– Но ние имаме тях. И не знам за всички вас, но ако мога да бъда сигурен, че Райли ще остане с мен през всичко това, не съм толкова уплашен.
Гънър спря да върви:
– По дяволите. Ти вече си влюбен.
Задържах погледа ѝ.
– Наистина е лесно да я обичаш.
Уест въздъхна.
– О, Боже, спаси ме от мухлясалите глупости.
Ударих го по тила.
– Не се прави, че не си бил мухлясал преди. И на мен ми се наложи да гледам как се случва с братовчедка ми.
– Има право – съгласи се Гънър.
Вървяхме към момичетата, а те влязоха през портата и ни посрещнаха по средата на пътя. Това беше много по-добра мечта от онази, която бях измислил, когато бяхме на дванайсет. Много по-добра.

Назад към част 52                                                              Напред към част 54

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!