„Прекъсване на мисията“
ГЛАВА 14
АУРОРА
Татко мислеше, че съм в стаята си. Беше отишъл в кабинета си в мазето, след като ме беше накарал да го прегърна. Аз се бях престорила, че съм добре. Ела му беше казала, че съм тийнейджърка и че емоционалността ми е очаквана. Тя подценяваше способностите ми да чета по устните. Бях обидена от нейното оправдание за това, че съм разстроена. Баща ми не ѝ беше казал как да живее живота си. Във всеки случай все още не. От езика на тялото му разбрах, че се опитва да се държи така, сякаш го оставя на мира и всичко е наред. Но не беше така. Това не беше приключило. Баща ми мразеше да губи.
Още една причина да изляза навън и да чакам Райкър. Ако татко разбереше какво правя, щеше да е бесен. Щеше да ми наложи домашен арест. Или евентуално домашно обучение. Но тогава кой би направил това? Ела? Идеята ме накара да се засмея. Ако Райкър е дошъл тук преди Хънтър, това би трябвало да е лесно. Ако Хънтър е дошъл пръв, тогава може да се окаже проблем. Поне вече се стъмваше по-рано. Светлините на фаровете в този квартал в шест вечерта бяха нещо нормално. Много съседи се прибираха от работа.
С всеки приближаващ фар се чудех дали това е Райкър. С нетърпение очаквах да пристигне и също така се притеснявах. Това, че му изпратих SMS и го помолих да дойде да ме вземе, беше голяма работа за мен. Едва го познавах. Никога досега не бях молила момче, което не ми е роднина, да дойде да ме вземе. Дори Денвър. Фактът, че ме попита къде съм, а после каза, че е на път, ме накара да почувствам онази замаяност, която сякаш беше свързана само с него.
Той ме накара да се държа и да се чувствам по-различно от всяко друго момче, с което някога съм била. Беше страшно, но и вълнуващо. С Райкър нямаше нищо скучно. Фактът, че не можех да чувам, а той не изписваше, беше проблем и аз го знаех. Общуването ни нямаше да е толкова лесно, но беше възможно. Трябваше да си напомням, че той може да се умори от мен. Още дори не бях се качила в колата му, а ми беше тъжно, като си помислех за това.
Пази сърцето си с този, Аурора. Казвах си това строго, когато фаровете се приближиха и най-накрая този път спряха на алеята. Това беше Райкър. Беше пикап, но не беше на Хънтър, което означаваше, че трябва да е на Райкър. Знаех, че Хънтър може да е точно зад него, затова не спрях и не го изчаках да излезе. Това не беше среща. Беше бягство. Или спасяване. Както и да е, бързах.
Качих се в пикапа му, усмихнах му се и безмълвно изрекох думите благодаря.
Той се усмихна, а аз усетих как собствената ми усмивка нараства. Нямаше нужда да му казвам, че трябва да бързаме. Той вече знаеше това, защото бързо се измъкна и тръгна в обратната посока от тази, в която беше дошъл. Точно както знаеше, че трябва да се измъкна бързо, така знаеше и че Хънтър ще дойде по същия път, по който беше дошъл от училището.
Тъмнината ми попречи да видя устните му. Не можех да му говоря, докато шофираше. Гледайки през прозореца, се чудех къде отиваме. Бях го помолила да дойде да ме вземе. Не му бях казала защо, а той не ме беше питал. Не бях сигурна какво смята да прави сега. Изненадващо не ми пукаше.
Пикапът му миришеше добре. Като него. Хареса ми. Тъмнината, топлината, ароматът му. Можехме да обикаляме наоколо с часове и това нямаше да ме притесни. Въпреки че се съмнявах, че той ще се съгласи с мен. Особено ако сам плащаше за бензина си.
Подрайонът, в който живеех, беше зад нас, а пътят беше по-тъмен и осеян с гори вместо с къщи. Погледнах към Райкър, за да видя, че е отпуснат, докато шофира с една ръка на волана. Главата му се обърна към мен само за миг и въпреки че цялата светлина, която имахме, беше от таблото, осветяващо лицето му, беше лесно да се види намигването, което ми направи, преди да насочи вниманието си обратно към пътя.
Беше просто едно намигване. Въпреки това, както и вчерашното му намигване, то ме накара да изтръпна. Погледнах обратно през прозореца, докато бузите ми се затопляха. Тъмнината прикриваше реакцията ми. Прехапах долната си устна, за да не се изхиля като глупачка, и отново се зачудих къде отиваме.
Точно когато ми хрумна тази мисъл, той намали скоростта и зави по черен път, който не бях виждала. Това би трябвало да ме притеснява. Това беше гората. Нямаше къща наоколо. Наоколо нямаше изобщо нищо, а той ме караше по черен път, за който щях да призная, че е много износен. Сигурно е използван често. Може би къщата му се намираше тук?
Това изглеждаше малко вероятно. Изглежда, че този път не водеше към никаква цивилизация. Нямаше никакви светлини напред. За първи път, откакто се качих в автомобила му, започнах да се притеснявам. Представях си, че ще отидем до града или може би до дома му. Черен път, който не води до никъде, не беше това, за което се бях договорила, и изведнъж намигването и сексапилната му усмивка нямаха значение. Исках да се прибера у дома. Прекъсване на мисията.
Една поляна… бяхме на една поляна. Голяма площ без дървета. Един стар пикап, който не изглеждаше да е каран от много време, и няколко разхвърляни стари гуми от трактор, няколко трупи и място, където е имало огнище. Много огнища, ако трябва да гадая. Не беше ново съоръжение. Това си беше тук. Светкавицата на страха ми вече беше любопитство.
Райкър спря и тогава светлините се включиха. Отвън сега беше още по-тъмно на фона на яркостта вътре.
– Добре дошла на полето. Това е мястото, където се провеждат всички партита – каза той и макар да не чувах гласа му, можех да кажа, че се гордее с това място.
– Партита? – Попитах, без да използвам гласа си, и се зачудих колко добре може да чете по устните.
Той кимна.
– Да. Всеки петък вечер, при победа или загуба, по време на футболния сезон. Също и в събота вечер. Понякога ги правим по специални поводи на други дати.
Исках да го проуча. Да задавам въпроси. Неохотно извадих телефона от джоба си и му написах съобщение.
Можем ли да се разходим наоколо?
Той разбра какво правя, а когато вдигнах поглед, вече държеше телефона си в ръка и четеше. Той кимна, когато очите му срещнаха моите. Готова да видя част от неговия свят, аз посегнах към дръжката на вратата и я отворих, за да изляза. Отначало ми се стори твърде тъмно, за да видя каквото и да било, но очите ми вече се приспособяваха към лунната светлина, когато заобиколих предната част на колата, за да посрещна Райкър. Той държеше телефона си в ръка. Готов за комуникация.
Чия е тази земя? Изпратих текста и веднага вдигнах глава за отговора му.
Той го прочете, след което срещна погледа ми.
– Баща ми и чичо ми. Това беше земята на дядо ми. Използвали са я за полеви партита, откакто са били в гимназията. Традиция.
Това не беше отговорът, който очаквах. Уау – измърморих аз. Това беше много по-як отговор, отколкото очаквах. Това беше за полеви партита в гимназията. Колко уникално.
Само на тийнейджърите тук можеше да им се размине много. Погледнах навън към тъмната гора и се зачудих какво ли става на тези партита. После очите ми видяха буре с бира на каросерията на стария пикап. Никога не бях пила бира от буре, но бях виждала такова в не един епизод на „Шоуто на 70-те“. Разпознах го дори отдалеч.
Взех телефона си и попитах:
Позволяват ти да пиеш?
След това изчаках да видя дали ще се засмее на въпроса ми.
Този път той не вдигна поглед толкова бързо. За секунда си помислих, че няма да ми отговори; после най-накрая главата му се вдигна бавно и очите му се втренчиха в моите. Той не каза нищо. Знаех отговора, без той да го е казал. Не беше така, сякаш щях да се обадя в полицията.
После кимна само веднъж. Очите му не се откъсваха от моите. Чакаше да направя или да кажа нещо. Просто не бях сигурна какво.
Назад към част 14 Напред към част 16