Глава 18
– Не изглеждаш изненадан да ни видиш. – Направих жест към спретнатия му горскозелен пуловер и черен панталон. – Или работиш до късно?
Дариус не отговори. Той ме изучаваше с необичайна интензивност, между веждите му имаше лека гънка.
– Можеш ли да кажеш? – Попитах след миг.
– Че нещо не е такова, каквото изглежда? Да. – Той се усмихна едва забележимо. – Но не съм сигурен какво, което е доста необичайно.
– Не си единственият, който има един-два трика в ръкава си – отвърнах с усмивка и по същия начин, по който той се изгуби в погледа, аз се изгубих – или по-скоро фалшивият Кит, който седеше на парапета, се изгуби.
През бившия убиец премина бавно напрежение, готовност за действие.
Изчезнах отново, все още седнал на парапета, но с лице към къщата, а не към двора. Размърдах крака и повдигнах вежда в мълчалив въпрос. Този малък експеримент току-що потвърди теорията ми, че нещо в обичайната ми деформация объркващия Кит не заблуждава сетивата на луминамага.
Много опасният мъж на няколко метра от мен на свой ред повдигна вежда. Изкушавах се да попитам за цялото това нещо „специален агент на полицията, превърнал се в предател“, за което беше споменала Блайт, но като се замислих, това ми се стори лоша идея.
Напрегнатият ни, мълчалив момент бе прекъснат от непогрешимия звук на счупено стъкло от вътрешността на къщата.
Дариус погледна към отворената врата.
– На какво дължа удоволствието от късното нощно посещение на полицията?
– Мислят, че си похитител – отвърнах аз.
– Но ти не мислиш?
– Срещал съм се с похитителя. Той е лумина, но не сте вие.
– Мога ли да предположа, че Аурелия е чула думата „луминамаг“ и веднага е решила, че аз съм виновен?
Аурелия? О, да, този човек и капитанът имаха история – лична, ако можеше да използва първото ѝ име толкова небрежно.
– До голяма степен – потвърдих аз. От втория етаж се чу силен трясък – вероятно от преобръщане на мебел. – Предполагам, че нямате солидно алиби за петък сутринта и вчера вечерта?
– В петък сутринта бях в гилдията си, а вчера вечерта участвах във вечерна среща с ГМ на гилдиите „Рицарите на Пандора“, „Морските дяволи“ и „Окото на Один“. Резервацията ни в „Дарджилинг грил“ беше за шест часа, а аз си тръгнах около осем.
Ако Дариус казваше истината, той не можеше да отвлече Даниел, нито пък да е в казиното или на метростанцията. Това окончателно би го оневинило в очите на всеки, който можеше да отдели миг, за да помисли обективно.
Той погледна към прозореца на втория етаж, когато долу отекна особено силен трясък.
– Това звучеше като старинното ми огледало.
Опитах се да не се изложа видимо заради глупостта на нахлуването.
– Лош късмет за теб е, че истинският извършител също е луминамаг.
– Изглежда така. Имаш ли по-добра следа?
– Може би, ако успея да накарам някой друг да се съсредоточи върху него.
Е, Зак се беше съсредоточил върху него, но това беше съвсем друга кутия с червеи. От друга страна, куфарчето не беше единствената ми следа.
– Кажи, Дариус. Какво е общото между офицер в M&L, млад маг в ИАГ, ГМ на малка гилдия, наречена Кантрикс, и тийнейджър, който посещава Аркана История?
– Това риторичен въпрос ли е, или трябва да отгатна?
– Предполагам, защото и аз не знам отговора.
Той поглади замислено брадата си.
– Кантрикс е гилдия на Арканите, както и Аркана История. В ръководните екипи на гилдиите им има офицер и ГМ. Магът… хм. Това са жертви на похитителя луминамаг?
– Да.
– Имат ли имена?
– Филип Шелтън, Меркурий Тибаян, Сорая Садеги и Даниел. Не знам фамилията му.
Дариус кимна, взирайки се в нищото, докато разрушаването на дома му ни правеше серенада. Агентите вътре се обаждаха един на друг, като разочарованието им, че не са открили целта си, нарастваше. Не след дълго щяха да излязат навън, за да проверят дали е избягал.
– Мисля, че може би трябва да гледаш по-малко на това кои са жертвите и повече на това какво са правили. – Отдръпвайки се от парапета, Дариус се обърна с лице към мен. – Не знам за другите двама, но Филип и Сорая имат нещо общо.
– Какво?
Агент Харис се разкрещя за проверката на мазето. Бяха почти приключили и Дариус също го осъзна.
– Погледни в Закона за комплексорите – каза той и се отдръпна. – Страхувам се, че това е цялата помощ, която мога да предложа.
– Няма страшно. Ти ми помогна по повече от един начин.
– А?
Усмихнах се.
– Сигурен ли си, че всичко е такова, каквото изглежда?
Очите му се присвиха от начина, по който повторих предишната му фраза. Той ме изучаваше внимателно, след което по чертите му премина изненада.
Усмивката ми се разшири, когато вторият ми фалшив Кит изчезна. Истинският аз – този път наистина истински – се появих до вратата, която трябваше да охранявам, с лице към улицата, за да мога да наблюдавам умната кола и безценното ѝ съдържание.
– Значи – казах аз – вторият беше по-убедителен?
– Значително – отвърна Дариус. Изглеждаше развеселен, но при острия блясък в очите му по гърба ми преминаха тръпки. – Току-що ме използва като луминамаг, за да изпробваш техниката си?
– Надявам се, че нямаш нищо против.
– Съвсем не, агент Морис. Винаги ми е приятно да видя на какво са способни моите колеги митици.
Нервната тръпка се удвои.
– Благодаря за съвета за подзаконовия акт. Ще го проверя.
– Направете го. – Той предложи ръката си.
Едва след като хванах топлата му длан, осъзнах мотива му. Той искаше да потвърди, че тази моя версия е истинска. Бях изпробвал способността си да заблуждавам луминамаг, а сега той изпитваше способността си да открива моите изкривявания. Колко ли знаеше за магията ми?
– Първият етаж е чист! – Агент Харис изкрещя от кухнята.
Друг глас отвърна:
– Мазето също е чисто!
– Къде, по дяволите, е той? – Гласът на Блайт звучеше яростно. – Избяга ли? Агент Шен! Агент Морис! Влезте тук!
Дариус вдигна вежди към мен.
– Трябва да се присъединиш към екипа си.
– Никой не е дошъл през задния вход. – Гласът на Лиена се разнесе. – Някой провери ли за паник стая?
Защо, по дяволите, тя предлагаше това? Нима искаше да прекара следващия час в претърсване на къщата за скрити врати? Въпреки че изглеждаше съгласна с мен, че този заподозрян – и тази следа – е задънена улица, тя все още я смяташе за законна. Все още губеше време.
Е, аз бях приключил с губенето на време.
Издърпах ръката си от тази на Дариус.
– Всъщност имам още нещо, което трябва да свърша.
– Морис! – Изкрещя Блайт по-силно. – Агент Харис, намерете го.
– Успех, агент Морис – промърмори Дариус.
– Да, и на теб.
С това лумина убиеца изчезна от мястото, на което стоеше – и аз също.
С пълна сила задействах инвизи-бомбата и зачаках Харис да нахлуе през отворената врата. Лиена излезе по петите му и докато минаваше покрай мен, извадих ключовете за колата от джоба ѝ. Тя не забеляза. Джобните кражби не бяха умение, което ми се налагаше толкова често, но го бях научил добре.
– Морис! – Изръмжа Агент Харис, оглеждайки се за мен.
– Кит? – Лиена се обади разтревожено.
Пренебрегвайки угризенията на вината, се промъкнах покрай нея и забързах надолу по стъпалата на верандата. Тя ще се оправи. Искаше да разследва Дариус, както беше наредила Блайт, така че можеше да го направи. А аз щях да взема колата назаем, за да преследвам друга следа.
Докато крачех по улица Приор към чакащата ме умна кола, извадих мобилния си телефон, намерих последния номер, който ми се беше обадил, и изпратих кратко съобщение.
Срещаме се след трийсет минути на същото място, както миналия път.
Наблюдавах как съобщението изскача в чисто новия чат, след което написах още две думи и отново натиснах „Изпрати“.
Нося куфарчето.
Изоставям задачата си, отказвам се от партньора си, отмъквам важни доказателства и крада автомобил на полицията.
Да, щях да си имам неприятности.
Беше след 4:30 сутринта, когато паркирах срещу строящата се жилищна сграда, в която вчера с Лиена се бяхме срещнали със Зак. С куфарче в едната ръка и с раница в другата се промъкнах уморено покрай охранителната ограда, като използвах същата пролука като миналия път, и се пъхнах през вратата.
Въпреки че беше отключена, не видях никакви дебнещи друиди в сенчестия интериор. Имайте предвид, че при положение, че луминамагът се крие на светло, а Зак – на тъмно, тази сграда може да гъмжи от съмнителни митици и аз никога да не разбера.
Включих работната лампа до голямата маса за планиране, преоблякох се от бойното си снаряжение в далеч по-удобните си цивилни дрехи и се плъзнах по крехката повърхност, като свалих тежестта от излекувания си, но болезнен крак. Облегнах се на стената с куфарчето, прибрано под мишница, и затворих очи, за да си почина.
Веднага потънах в сън, в който красив, гарвановокос мъж ме приканваше да вляза в тъмна стая. Той отвори заключен шкаф, страховито подобен на този, който бяхме намерили на изоставената гара, и разкри изумителна гама от оборудване за робство. Само че вместо от кожа и вериги, всеки елемент беше направен от… сирене.
– Петдесет нюанса на грюер – прошепнах с възхищение.
Мъжът пипаше камшик на основата на моцарела.
– Имам някои много специфични фета-шишове.
Добри Боже, между стреса от разследването, недоспиването, лъжите за секс играчките и факта, че не бях ял от твърде дълго време, умът ми беше завихрен от странности.
Порив на студен вятър ме събуди от брилянтния сън и аз отворих очи, когато към мен се приближи фигура с качулка и черно облекло.
Измъкнах пистолета за отвара от кобура на колана си и го насочих към него.
– Свали качулката.
Той отметна качулката си назад, разкривайки невпечатлените, но невъзможно живи зелени очи на Зак.
– Не ме познаваш?
– Това копеле луминамаг има нещо общо с имитацията на хора. – Прибрах пистолета в кобура. – Закъсня.
– Къде е партньорът ти?
Точно в този момент телефонът ми иззвъня срещу бузата на задника ми.
– Нахлува в къщата на Дариус Кинг – отговорих, извадих телефона си и открих името на Лиена, което изпълваше екрана. Изглежда, че тя отново притежаваше мобилния си телефон. – Направи го „обратно в участъка“.
Друидът свъси вежди.
– Знае ли, че си тук?
Изключих телефона си, като го прекъснах по средата на бръмченето.
– Не.
Зак се приближи, като вниманието му се насочи към куфарчето.
– Преосмисляш ли работата си?
– Също не. – Прибрах телефона си в джоба, слязох от масата и издърпах куфарчето със себе си. – Искам само да хвана този гад и да спася Даниел.
– Трябва да преосмислиш. Единственото, което ще получиш от изпълнението на заповеди, е гадна пенсия или смъртен акт.
Защо звучеше толкова сигурен в това? Колко ли знаеше за полицията? Не мислех, че той е отговорен за изтичането на информация в моя участък – похитителят луминамаг, който се появи в апартамента ми, знаейки името ми, силно подсказваше, че той е този, който има вътрешен контакт – но Зак по необясним начин се беше добрал до телефонния ми номер.
Изхвърлих това притеснение от съзнанието си, за да се тревожа по-късно, и разклатих неотваряемия черен калъф.
– И какъв е планът?
– Дай ми куфарчето.
Той посегна към него, но аз се отдръпнах назад.
– Какво ще правиш с него? – Попитах.
Той направи още половин крачка към мен.
– Разучавам го, използвам каквото има вътре, за да намеря луминамага, после го убивам.
Направих още една крачка назад и се блъснах в масата.
– Тогава ще направя всичко това с теб.
– Ще ми дадеш куфарчето и после ще си тръгнеш.
– И никога повече да не видя нито теб, нито куфарчето? Няма да стане. – Пуснах свободната си ръка към пистолета в кобура. – Позволяваш ми да направя това с теб или изобщо не го правиш.
Очите на Зак се свиха.
– Не можеш да ме спреш.
– Може би не. Но мога да направя нещата интересни.
Той обмисли заплахата ми, след което пое дълъг, дълбоко раздразнен дъх.
– Добре. Но не очаквай от мен да те защитя.
Създадох деформация на объркващия Кит и оставих фалшивата версия на себе си да продължи да стои там със също толкова фалшиво копие на куфарчето, докато истинският аз се отдалечих от обсега на стрелбата. Не бях сигурен дали Зак отправя ответна заплаха, но не исках да рискувам.
Друидът не помръдваше, наблюдавайки фалшивия Кит, а аз се чудех дали го заблуждавам.
Последния път, когато му бях приложил деформациите си, той беше казал, че сенките ми не са достатъчно убедителни. Това предупреждение се беше запечатало в мен. Зак използваше своята странна магия за сенки на феи, а луминамагът имаше способности за манипулиране на светлината – и моите изкривявания не бяха заблудили много добре нито един от тях.
Ето защо бях изпробвал подобрен комплект за разделяне върху Дариус. Първият ми фалшив комплект беше нормалният, но вторият изискваше допълнителна концентрация върху играта на светлина и сянка върху и около деформацията. Сега използвах новата версия и подобно на Дариус, Зак сякаш не подозираше, че е фалшива.
Най-накрая една точка за Морис.
– От какво ще ми трябва защита? – Накарах да попита фалшивия Кит.
Вратата на сградата изскърца, после се отвори и пусна още един прилив на студен въздух.
– Ще видиш – промълви Зак, обръщайки се към тъмния вход.
Вътре влезе жена – и тя беше най-фантастичното същество, което някога бях виждал.
Назад към част 18 Напред към част 20
