„Грешахме“
ГЛАВА 37
РАЙКЪР
Последният текст, който получих от нея, беше в два и петнайсет сутринта. Мълчанието ѝ означаваше, че е заспала. След десет минути най-накрая бях сложил телефона си и бях направил същото. Бях изтощен. Когато се събудих около единадесет на следващата сутрин, очаквах да получа съобщение от нея. Но нямаше нищо. Изчаках да мине дванайсет, за да ѝ изпратя съобщение „Добро утро, красавице“, въпреки че в този момент беше следобед.
Нямаше отговор. Спрях да се взирам в телефона си и отидох в кухнята, за да приготвя сандвич със сирене на скара, и седнах с пакетче „Доритос“, докато чаках отговора ѝ. Когато телефонът ми най-сетне светна, беше Неш и аз се подразних, когато го вдигнах, за да прочета текста му. Не защото имах проблем с него, а защото той не беше Аурора.
Водя Талула да види коледното осветление тази вечер в града. Искаш ли ти и Аурора да дойдете с нас?
Денят на благодарността беше следващия четвъртък. Град Лоутън винаги осветяваше улиците в центъра с коледни светлини в съботната вечер преди Деня на благодарността. Бях забравил за това, защото не бях ходила на събитието по запалването на светлините, откакто бях дете. На Аурора обаче щеше да ѝ хареса, а на мен – да правя всичко с нея.
Тоест, ако нещата са наред и тя може да излезе от дома си.
Това беше следващият текст, на когото все още не бях отговорила. Фактът, че тя все още не ми беше писала, ме обезпокои. Не бях сигурен какво се случва, или просто още спеше.
Ще ти съобщя – изпратих обратно, преди да започне да ме засипва с въпроси, на които все още не знаех отговорите. Беше ми трудно да повярвам, че тя все още спи.
Не правете глупости. Само две седмици до финала. Не се прецаквай.
Не отговарях на този текст, но той знаеше, че няма да го направя. Беше се държал като задник. Довърших обяда си и почистих бъркотията, иначе майка ми щеше да ме накара тук да чистя кухнята с шибана четка за зъби, когато се прибереше. Бях правил тази грешка няколко пъти. Тя се стараеше всеки път наказанието да е по-тежко. Беше дребна жена, но аз се страхувах от нея.
Когато стана почти един и нямаше отговор, реших да се облека и да отида сам в проклетата къща на Маклай. Не се страхувах от баща ѝ, а и бих искал да имам възможност да му обясня, че не съм лош за дъщеря му. Не бях човекът, за когото ме смяташе. Цветът на кожата ми не ме определяше. Вечно щях да се старая да съм достоен за Аурора и ако можех да му го кажа, тогава със сигурност щеше да ми повярва. Щеше да го изслуша. Аз обичах дъщеря му. Бих направила всичко за нея. Разликата в кожата ни не означаваше нищо. Можех да го накарам да разбере това. Той просто трябваше да знае колко много ме е променила тя.
Нахла слизаше по стълбите с лице в телефона си, когато тръгнах към вратата.
– Къде отиваш? – Попита тя. Никой от родителите ни не беше вкъщи, а тя мразеше да остава сама тук. Не защото се страхуваше, а защото ѝ беше скучно. Не я вземах със себе си, за да направя това.
– Да говоря с бащата на Аурора – казах, без да правя пауза.
– О-о, чух за това.
Дори не попитах как е чула за това. Помислих си, че до този момент целият град знае за това. Имаше достатъчно свидетели, които да говорят миналата вечер.
– Заключи вратата зад мен – извиках и я затворих бързо.
Сега, след като бях решил да го направя, бях готов. Не обичах да се крия от проблеми. Изправях се пред тях и ги побеждавах. Изпратих на Аурора съобщение, в случай че се е събудила и все още не е успяла да отговори. Не можех да се сетя защо не би го направила, но знаех, че тя има причина.
На път съм към дома ти. Ще говоря с баща ти.
След като го изпратих, изкарах пикапа си на пътя и се отправих към дома ѝ. Баща ми нямаше да се съгласи с това. Вече знаех това. Но не ми пукаше и ако знаеше, че го правя, нямаше да ме спре. Той ме беше научил да бъда мъж и да се справям с проблемите си. Точно това правех. Бащата на Аурора просто трябваше да ме опознае. Да види, че съм сериозен. Уважавах дъщеря му. Тъй като все още не ѝ бях казал, че я обичам, нямаше да кажа това на баща ѝ.
Не мислех, че той ще реагира на това толкова добре, колкото моят баща. Той може да я изпрати да живее при монахини. Усмихвайки се на нелепата идея, включих радиото и изчистих главата си от всичко останало. Мога да направя това. Нямаше причина да се притеснявам. Прекарах краткото пътуване с непрекъснат ободрителен разговор и поглеждане на телефона ми за отговор от Аурора.
Когато спрях на пътя, все още нямаше нищо. Пикапът на Хънтър беше на пътя, но не видях джипа на баща ѝ. Това обаче не означаваше, че не е в гаража. Независимо от това знаех, че някой си е вкъщи. И ако Аурора не отговаряше, трябваше да знам защо. Винаги имаше вероятност някой да ѝ е казал някои от лошите неща, които бях направил в миналото.
От това ме заболяваше стомахът. В крайна сметка тя щеше да чуе нещата, но се надявах, че когато го направи, ще ме остави да обясня. Да разкажа моята версия на историята. Която не беше толкова добра. В общи линии, аз бях глупак. Бях сбъркал много. Ако само знаех, че един ден ще я срещна, щях да бъда много по-различен.
Не бях стигнал дори до входната врата, когато тя се отвори и видях Хънтър да стои там. Той изглеждаше сериозен. Определено не изглеждаше така, сякаш има да ми каже добри новини. Беше точно обратното. Това ме накара да спра крачката си. В какво щях да вляза? Дали тя ми се сърдеше? Дали брат ѝ беше тук, за да ме спре да стигна до нея? Майната му, мразех това. Да не знам.
– Тя си отиде. – Той изрече думите, преди да стигна до вратата.
Тогава спрях напълно.
– Къде? – Попитах, като си помислих, че може би е отишла с баща си някъде днес, за да поговорят. Дали той не ѝ е позволил да пише? Възможно е да и е взел телефона, докато са имали време на четири очи.
– При баба ни в Северна Каролина.
Това отне минута. Взирах се в него, мислейки, че съм го чул неправилно. Защо я беше изпратил обратно там? Там ли беше живяла с майка си? Дали я беше оставил там?
Денвър беше там.
– Какво? – Попитах, като исках да греша. Исках страхът, който сега дращеше в гърдите ми и беше готов да избухне и да ме осакати, да изчезне.
– Татко я заведе на летището рано тази сутрин. Качи я на самолет.
Коленете ми отслабнаха, а следващото поемане на въздух беше трудно. Сякаш ме бяха ударили в стомаха или, по-лошо, бях ударен с незаконен удар от защитник, водещ с глава право в корема ми. Не можех да говоря. Дишането беше достатъчно трудно. Шибаната Северна Каролина беше твърде далеч.
– Той взе телефона ѝ, преди да се събуди. Прочете съобщенията ѝ. След това и събра багажа. Не мислех, че ще бъде толкова краен. Нито пък Аурора. Грешахме. – Той го каза така, сякаш се извиняваше.
– Тя ще се върне, нали? – Сега вече се паникьосвах. Той не можеше просто да я остави там. Ако това беше вариант, тя никога нямаше да бъде доведена тук. Нали?
– Да, баба няма да може да я задържи. Това е само за ваканцията за Деня на благодарността. Татко каза, че Аурора има нужда от пространство от… теб. … и да види старите си приятели. – Той го каза с неохота. Не произнасяше името на Денвър, но то беше там, увиснало в тишината. И двамата стояхме няколко мига, за да оставим думите му да потънат в съзнанието ни. След това той каза: – Съжалявам. Мога да кажа, че те е грижа за нея. Казах го и на татко, но това нямаше значение. Той каза, че тя е объркана.
Отстъпих крачка назад и усетих как в мен се надига нажежен до бяло гняв.
– Защото съм шибан черен? И това е всичко? Цветът на кожата ми означава толкова много за този човек? – Крещях. Беше ми все едно. Нека съседите ме чуят. Нищо нямаше значение точно сега. Нито едно проклето нещо. Всичко, което имаше значение, беше в самолета, който се движеше на североизток.
Хънтър не отговори, но можех да видя срама по лицето му. Той не беше като баща си. Не можех да остана тук. Не можех да се прибера у дома. Не исках да бъда никъде. Тя беше изчезнала след една седмица. Това беше всичко, но тя се беше върнала към стария си живот. Там, където беше Денвър. Там, където лесно се вписваше. Там, където живееха приятелите ѝ, които също бяха глухи. Аз бях тук. Без начин да говоря с нея.
– Ще има ли телефон там? – Попитах, като се молех Хънтър да ми помогне с това. Трябваше да имам някаква надежда. Току-що я бях открил и не можех да я загубя.
– Ще ти дам номера, ако има. Мама не е съгласна с решенията на татко. Говорих с нея преди два часа по телефона. Баба не знае точните причини, поради които Аурора е изпратена да остане при нея тази седмица. Мама ще и каже и няма да е много доволна от това на татко. Проблемът е, че баба все още има стационарен телефон. Не мисля, че тя ще купи на Аурора мобилен телефон за тази седмица. Освен това баба няма интернет, така че скайп не може да се ползва.
Майната му!
Тя щеше да бъде извън обсега ми за една седмица. Нямаше как да знам дали ще промени решението си, дали чувствата ѝ към мен са достатъчно силни, дали ще осъзнае, че Денвър е по-добър за нея. Беше ми трудно да мисля за това.
– Нея я е грижи за теб – каза Хънтър, сякаш знаеше какво си мисля. – Тя не искаше да си тръгва – добави той. Видях, че искаше да каже още нещо, но не го направи. Аз само кимнах, защото не можех да кажа нищо. Гърлото ми беше толкова адски стегнато, че чак ме болеше.
С един последен извинителен поглед той затвори вратата. Погледнах към прозореца, за който Аурора ми беше казала, че е неин. Знанието, че я няма там, беше толкова проклето депресиращо, че вече не можех да стоя тук. Трябваше да се махна. От целия този проклет град. Те всички знаеха за миналата нощ. Всички щяха да искат да ми кажат нещо за това.
Не можех да говоря за това. Знаех, че това е само седмица. Тя щеше да се върне в Лоутън. Това, от което се страхувах, беше какво ще се случи, когато тя се върне. Дали баща ѝ щеше да я задържи вкъщи? Щеше ли да и се наложи да учи във виртуално училище? Ще я изпрати ли в училище за хора с увреден слух? Или щеше да се върне и да ми каже, че е сгрешила, като е скъсала с Денвър. Защото да бъде с него и е било по-лесно.
Заслужавах ли си борбата, която щеше да води?
Назад към част 37 Напред към част 39