ХЕЙЛ
Дариус се материализира пред мен, отново почти напълно телесен, тъй като звездите го извлякоха от света на живите и го оставиха в голямата зала на Вечния дворец, където всички души намират дом отвъд завесата.
Не им харесваше много, когато правехме това, но беше невъзможно да се контролира напълно отчаяният копнеж на изгубените души да се върнат при онези, които са оставили зад себе си.
Онези, които оставаха на това място, отказвайки да продължат напред, бяха пълни с проблеми, а царството на феите все още криеше отговори, надежди, истини и любови, които никой от нас не можеше да изостави.
Огромната стая се отвори около нас, душите идваха и си отиваха, сводестите тавани бяха изрисувани с точки от времето, когато съдбата се е обръщала и променяла всичко. Някои от картините, описани подробно тук, бяха толкова отдавна забравени, че беше невъзможно да се каже кога са били или какво се е случило в този момент, който някога е бил толкова важен.
Други бяха по-свежи, залата се разширяваше, за да ги включи, моменти от собствения ми живот и от живота на децата ми, които сега бяха отбелязани там наред с безброй други. Точки от времето, които сякаш имаха значение, една непрекъсната история, изтъкана от първите предци на феите чак до днес.
Сгънах ръце, когато се озовах очи в очи с мъжа, който се беше пожертвал на бойното поле в името на всичко, за което се грижеше.
Познавах го.
Бях го наблюдавал достатъчно дълго, бях видял лошите избори, които беше направил, бях свидетел на упоритостта на душата му. И като цяло все още не бях решил дали го харесвам, или не.
– Здравей – издиша той, без да се подчинява в очите си, нито да прегъва гръб, нито да използва предишната ми титла.
– Дариус – казах аз рязко.
– Рокси е… – започна той, премествайки се към мен със страст в очите, но аз го пресякох с баритонов глас.
– Смятам, че тя предпочита приятелите ѝ да я наричат Тори. – Челюстта му се стегна.
– Мисля, че знам какво предпочита жена ми. А аз не съм просто приятел. – В гърдите ми се разнесе ръмжене, а той вдигна брадичка, все едно е предизвикателство. Не знаеше, че отдавна бях чакал да се бия.
– Дариус. – Гласът на Мериса се чу в гърба ми, а в тона ѝ прозираше скръб.
Тя мина покрай мен, обгръщайки го с ръце, а той се скова от изненада.
– Мериса – изръмжах аз. – Нима си забравила какво направи той?
– Той предложи живота си за тези, които обича, включително и за нашите деца. – Тя се извъртя към мен, погледът ѝ беше изпълнен с огън. – В моите очи той е изкупил вината си.
– Вярвам, че е уравновесил везните, връщайки ги в нулевата точка – казах аз.
– Нямаме време за това – изсъска Мериса. – Трябва да помогнем на децата си.
– Сега не можем да им помогнем – каза мрачно Дариус. – Каква е ползата от мъртвите за когото и да било.
– Не се самосъжалявай повече, има много неща, които можем да направим. – Обърнах се и открих, че Каталина Акрукс стои там, до Хамиш Грус.
Скръбта затвори сърцето ми и не исках да приема, че част от тази болка принадлежи на човека, който сега стоеше зад гърба ми. Но можех да я оставя да бъде видяна, когато ставаше въпрос за тези двама благородни феи.
– Е, благослови ми голготата – заекна Хамиш, челюстта му се отваряше и затваряше, докато се взираше от мен към Мериса, а после падна на колене с ридание. – Да живее родът Вега! – Каталина ме погледна невярващо, после поклати глава в знак на извинение.
– Простете ми за всичко, което бившият ми съпруг направи с вас. Никога не съм знаела, заклевам се. – Намръщих се, стягането в гърдите ми говореше за този мой срам.
– И същото на теб – казах аз, накланяйки леко глава, докато споделяхме тази мрачна истина.
И двамата жертви на един и същ тиранин, и двамата безпомощни да избягат от него през живота си, макар да предполагах, че тя е била по-близо, отколкото аз някога.
– Толкова съжалявам, че трябваше да видиш как синът ти преминава отвъд, преди да му дойде времето – измърмори Мериса, спусна се към Каталина и я прегърна силно, а Каталина отпусна ридание, което беше примесено с мъка, и очите ѝ се спряха на Дариус над рамото ми.
– Моят провал ме доведе дотук – каза Дариус с горчивина. – Но така или иначе моето време щеше да свърши достатъчно скоро. Умирането в битка поне беше за предпочитане.
Погледнах назад към него, раменете ми бяха стегнати, яростта ме обземаше, но, по дяволите, не можех да отрека болката, която изпитвах при думите му.
Извърнах се отново от него, преди да успее да види какъвто и да е проблясък от лицето ми, оттегляйки се зад стената на задълженията.
– Трябва да направим план.
– Всичко, сир. – Скочи на крака Хамиш. – На ваше разположение съм като морж в лодка, стиснал здраво веслото в ластара си.
– Сега не си в услуга на никого, Хамиш – казах аз. – Короната ми лежи в Двореца на душите и очаква дъщерите ми да я поискат.
– Мечо Хамстер, това ти ли си? – Един войнствен глас изпълни въздуха, който беше примесен с тъга, и открих, че Флоранс Грус се запъти към нас със сълзи, стичащи се по бузите ѝ, а светлокафявата ѝ коса се развяваше зад нея като пелерина.
Черната ѝ рокля беше покрита с лилави цветя от вълчи трън, а тя държеше големите си гърди, докато тичаше, за да ги спре да подскачат.
– Е, благослови копчето на бакалавъра ми – изпъшка Хамиш точно преди Флорънс да се сблъска с него, скачайки да целуне и двете му бузи.
Тя беше дребна жена, едва надхвърляща метър и половина на ръст, а Хамиш беше мъжка кула. Познавах и двамата в живота, бях виждал как любовта им един към друг пламва с цялата дивост на гимназиалната страст и винаги съм се възхищавал на чистотата ѝ.
Каталина се откъсна от Мериса, избърсвайки сълзите от бузите си, докато гледаше Флорънс с несигурност.
– О, Хамстер – извика Флорънс, като хвана ръката му в малката си ръка със силно подсмърчане. – Изглежда, че съм чакала този ден в продължение на единайсетстотин години. И все пак никога не бих могла да си представя, че ще дойде толкова скоро, нито пък че ще се стовари върху твоето богато чело. – Тя се обърна към Каталина, като издаде висок писък, който ме накара да се размърдам, а после хвана и нейната ръка. – Господарке на новата зора, видях те да се надигаш от скалъпения кошмар, който те беше затворил като хриле в ръждясано дъно на лодка. Плакала съм в моментите на твоята болка, радвала съм се в моментите на твоята слава и съм се влюбила в теб почти толкова силно, колкото и моят голям Хамстер.
– О, уау, хм… – Каталина погледна към Хамиш, изгубила ума и дума, преди да отвори уста, за да говори отново, но Флорънс продължи.
– Ако приятелите можеха да бъдат любовници, ти щеше да си моята – хълцаше тя. – Ние ще бъдем най-веселите Маделини. И не тревожи своята Петуния за моите авантюри. Дните ми на размахване на уанговата пръчка отдавна са отминали, а дори и да не бяха, нямаше да имам нищо против да не преследвам миналото.
– Флори, скъпа моя – изръмжа Хамиш. – Толкова дълбоко се извинявам, че влязох в страната на мъртвите със сърцето си в прегръдката на друг, и все пак в същото време изобщо не мога да се извиня, защото любовта ми към Каталина е толкова истинска и толкова отчаяна, колкото някога е била и нашата. – Флорънс кимна, усмихна се през сълзите си и събра ръцете на Хамиш и Каталина между своите, преди да ги пусне и да се отдръпне.
– Времето е като чайник, Хамстер, нали така винаги си казвал.
– Да, Флори – промълви той, преди да погледне към Каталина и да я приближи. – Наистина е чаша чай. – Каталина се усмихна на Хамиш, а любовта ѝ към него беше толкова ясна, че караше въздуха да блести.
Без истински, тленни тела като че ли тук аурата ни се разливаше по-лесно от душите ни. Може би затова всичко сякаш блестеше в слаба златиста мъгла.
Едва си спомнях време, когато светът около мен не беше изглеждал като такъв.
– Простете ми. – Обърнах се при познатия глас и открих, че там е Азриел Орион, който със спешност в очите поглеждаше между всички ни. – Каталина – това е твоят син. Другият ти син. Той е в голяма опасност. На ръба на смъртта.
– Ксавие – изпъшка Дариус.
– Какво мога да направя. – Затича се Каталина към Азриел с ужас, а той се обърна и ни подкани да тръгнем след него.
Мериса се втурна към мен и аз хванах ръката ѝ. Пръстите ѝ се плъзнаха между моите и открих, че в очите ѝ се помещава крепост от болка.
– Ще направим всичко, което можем – казах аз, вдигнах свободната си ръка, за да прокарам палец по линията на скулата ѝ.
– Не мога да понеса да видя друг човек, когото обичаме, да мине през завесата – прошепна тя, а чертите ѝ се свиха от упорство, сякаш можеше да иска да не е така.
И познавайки жена ми, тя щеше да направи точно това.
– Ела – казах аз и побързахме да последваме останалите, движейки се през Вечния дворец, чиито стени на места бяха едва забележими и разкриваха само блестящи звезди отвъд, като гледка към вечно присъстващото нощно небе.
Излязохме в златното сияние на ефирния пейзаж в Завесата и Азриел ни поведе по криволичещата пътека, която водеше към Стаята на знанието. Изкачихме каменните стъпала, след което се придвижихме през сводестия вход, където всички се скупчихме близо до въртящото се кълбо, обграждайки Каталина, докато тя се взираше в реалността на съдбата на Ксавие в него, а кокалчетата на пръстите ѝ побеляха, докато стискаше златния парапет.
– Какво е това място? – Въздъхна тя.
– Просто си помисли за Ксавие и ще го видиш тук – обясни Азриел, като направи движение към въртящото се кълбо.
Тя кимна, Дариус се пресегна да хване ръката ѝ, докато тя изпълняваше указанията, и пространството пред нея се промени, разкривайки Ксавие. Той лежеше по гръб, чертите на лицето му бяха сковани от болка, а лицето му – ужасно бледо. Джералдин стоеше до него в гигантската си форма на Цербер и му предлагаше антитоксините в слюнката си, чиято сила беше толкова свирепа, че почти можех да я усетя тук, в страната на мъртвите.
Каталина ставаше все по-слабо видима, душата ѝ се протягаше към тази на Ксавие и изведнъж я видяхме в блещукащото кълбо, застанала до сина си, положила ръка на ръката му. Аз се протегнах към душата на Каталина, предлагайки и силата, която все още кипеше в мен, а Дариус побърза да я последва, измъквайки се в пространството между царствата, за да положи собствената си ръка върху Ксавие.
Силата на Мериса се присъедини към моята, после последваха Хамиш, Флорънс и Азриел. Заедно дадохме каквото можахме и наблюдавахме как минутите се превръщат в часове, времето тук беше като вода, една капка се вливаше в следващата, но накрая чертите на Ксавие станаха по-малко напрегнати, а цветът на кожата му се върна.
Каталина и Дариус се върнаха при нас, а силата, която душата ми криеше, се оттегли в това мое фалшиво тяло.
Елементарната сила не съществуваше тук, поне не по начина, по който беше в живото царство. Ние бяхме чиста енергия и магията на душите ни не можеше да бъде отнета от нас.
Преместих се, за да заема място в пръстена от стойки, който обикаляше тази стая, прокарах ръка по лицето си, преди да спра погледа си върху блестящото кълбо и да потърся дъщерите и сина си.
Първо намерих Роксания – светлината на зората озаряваше тъмните вдлъбнатини на очите ѝ, докато тя гледаше хилядите войници, които се бяха сражавали в битката.
– Славата е похвала, желана от толкова много хора – призова ги тя. – Тя е това, което много от нас очакваха да получат, когато най-сетне се изправихме срещу враговете си на бойното поле, и все пак не е това, което мнозина от вас смятат, че са намерили. В крайна сметка каква слава може да се намери в поражението? – Мълчанието се проточи и аз седнах по-изправен, гласът на дъщеря ми владееше цялото внимание, а Мериса се премести да се присъедини към мен.
Бяхме почувствали силата на проклятието, което тя бе поставила върху звездите, когато бе намерила съпруга си мъртъв на онова бойно поле. Всяка душа на това място беше почувствала това и аз бях на ръба заради него. Никога не бях чувал за жива душа, която да въздейства по този начин на пространството между царствата, никога не бях чувал за някой, който да е достатъчно арогантен, за да прокълне самите звезди. Но тя го беше направила и ако можеше да се съди по огъня в изражението ѝ, нямаше намерение да се откаже от това обещание.
Погледът ми се отклони към Дариус, чието внимание сега също беше насочено към нея, ръцете му се бяха вкопчили в парапета, докато я гледаше, силата на емоциите му беше неоспорима, нуждата в него да се върне при нея – осезаема. Но това не беше съдба, за която те можеха да претендират, независимо колко отчаяно можеха да го желаят. Роксания продължи да говори и аз отново и отдадох цялото си внимание.
– Каква слава може да се открие, когато застанеш рамо до рамо с мъже и жени, които дори не познаваш, докато са обединени срещу потисничеството и преследването? Каква слава може да се намери, когато застанеш твърдо срещу вълната на тиранията, която е толкова всеобхватна, че се чувстваш като песъчинка, опитваща се да се противопостави на целия океан? Каква слава може да има, когато виждаш как феи, които обичаш, са посечени и изклани от чудовища, плетящи сенки, и създания, родени от мрака? За каква слава можеш да претендираш, когато се бориш срещу каишка, която вече се е стегнала около гърлото ти? Когато законите са написани срещу правата ти, а фалшив крал слага корона и никой не успява да я свали от пренадутата му глава? – Лицето на Роксания беше изпъстрено с болка и цялата загуба, с която се беше сблъскала, оставяйки ме с изгарящата нужда да я обгърна в обятията си.
Но отдавна бях изгубил възможността да утеша малкото си момиче. Само можех да гледам как тя се бори с цялата болка, която животът ѝ предлагаше, и никога не успях да ѝ предложа прегръдката, от която толкова често се нуждаеше.
– Каква слава има в това да водиш губеща битка? Да застанеш с острие в ръка и да се изправиш срещу сила, много по-голяма от твоята, без страхът да те накара да трепнеш? Когато дори звездите не ни помагат и нощта се превръща в тъмнина, изпълнена със сенки? Каква слава има тогава, питам те? – Роксания стисна меча си и продължи, а гласът ѝ бе изпълнен с дух и гняв. – Всеки един от вас, който стои пред мен, и всяка фея, паднала на онова бойно поле и сражавала се на наша страна, знае отговора на този въпрос. Защото ние не се нуждаем от слава. Нужно ни е само да знаем, че се борим за това, което е правилно. Ние се борим за свобода от потисничество и за края на един тиранин. Изправяме се и казваме не повече. А Лайънъл Акрукс може и да е седнал с люспестия си задник на трона на баща ми, но той не е нищо друго освен змия, седнала на красива седалка. Не се кланям нито на него, нито на фалшивата му корона. А вие? – Оглушителен рев на непокорство посрещна въпроса ѝ, а тъмна усмивка изкриви устните ѝ, достойна за моята собствена. – Никоя война не се печели с една битка – продължи тя. – Нито едно кралство не е спечелено с една битка. И макар че ние може да сме пролели кръв за нашата кауза на онова поле на хаос и кръвопролития, те също са пролели кръв за нея. В тази битка ние ги разкъсахме. Накарахме ги да кървят за нас, а хиляди малки порязвания могат да убият също толкова сигурно, колкото и един-единствен удар в сърцето. Затова казвам, че трябва да продължим да режем Лайънъл Акрукс и неговата кучка-невеста в сянка по всички възможни начини. Режем, режем и разрязваме и продължаваме да се борим и да ги бием до горчивия край, когато знам в душата си, че ще извоюваме повече слава, отколкото някой от нас някога е смеел да си пожелае.
Дариус се отдръпна от парапета на ръба на кълбото, димът се разля от устните му, когато Драконът му се раздвижи и Каталина тръгна след него, докато той се запъти към двореца. Гордостта се разля в мен, а Мериса сложи ръката си върху моята, като изражението ѝ повтори собствените ми чувства.
Тогава като един, без да е нужно да казваме каквото и да било, потърсихме другата си дъщеря в кълбото, като я намерихме в корема на тъмна пещера с облак от злокобни предзнаменования, полепнали по нея. Гордостта ми отстъпи място на ужаса, а аз се взирах безпомощно в плътта и кръвта си, без да знам как мога да ѝ помогна.
– Гуендалина – извиках и, като ми се искаше тя да ме чуе през пространството между царствата, да помисли за мен и да ме приближи, за да и напомня, че не е сама. О, да я държа в прегръдките си сега, да и обещая, че всичко ще бъде наред.
– Можеш да се пребориш с това, скъпа моя – извика и Мериса и светът се измести, накланяйки се около оста си, когато бяхме привлечени към нея само чрез нашето отчаяние.
Паднах на колене пред малкото си момиченце, чието лице бе стегнато от болка, а очите му затворени, докато сенките се местеха и извиваха по тялото му. Макар да знаех, че тя не оплакваше собствената си агония, а тези, които беше оставила на бойното поле, след като жестокият звяр на сенките я принуждаваше да убива отново и отново.
– Ти не си това същество – изръмжах аз, посегнах към нея и докоснах бузата ѝ. В същия момент тя примигна, сякаш просто усещаше топлината ми.
– Ние сме тук – обеща Мериса, целуна Гуендалина по слепоочието и прокара пръсти в косата ѝ, макар че тя не се раздвижи истински под допира ѝ. – Притежаваш кръвта на фениксите, но не само това. Ти притежаваш и моята кръв. Кръвта на кралските особи на Волдракия. Поколение след поколение воини, които са се сражавали и кървели един за друг. Този звяр е твой враг и само твой. Ще го победиш, скъпа, не се съмнявам.
Въздухът потрепери и Завесата ни принуди да освободим хватката си за нея, открадвайки ни, където открих Мериса да ме гледа в агония.
– Тя се е изправила срещу всеки от демоните си и е излязла победителка – казах аз със страст. – Това ще бъде само още един белег на нейното величие, след като го преодолее.
Мериса примигваше от сълзите и челюстта ѝ се стегна, докато се вкопчваше в истинността на думите ми.
– Те се борят в битки, които трябваше да ги възпитаме да посрещнат. Трябваше да са много по-подготвени за мрачните дни, които преживяха.
– Тогава трябва да се възхищаваме колко добре са се справили със злините, които са им били поднесени, без да сме ги възпитавали – казах аз и очите ѝ светнаха.
– Знам, че Гуендалина ще преодолее тази по начин, който все още не можем да предвидим.
– Когато едната падне в мрака, другата ще бъде нейната пътеводна светлина – промълви Мериса с настървение, тези думи ми бяха познати.
– Какво е това? – Попитах загрижено, като сложих ръка на коляното ѝ.
– Когато се родиха, тези думи ми бяха прошепнати от звездите – каза тя.
– Да, сега си спомням – казах аз и кимнах бавно. – Това трябва да означава, че те се балансират една друга. Хармония, изкована от огън и лед. Между тях е мястото, където те намират истинския мир.
– Ако не могат да намерят пътя една към друга, се страхувам какво ще се случи. Балансът започва от тях, но не свършва дотук – каза тя загадъчно и аз разбрах към какво се е пренесъл умът ѝ.
– Зодиакалната гилдия – казах аз.
Бяхме го обсъждали безброй пъти, но именно Азриел беше този, който наистина водеше инициативата на този фронт. Ловът му за камъните на Гилдията не бе престанал дори в смъртта, а значението им бе непостижимо – ако предсказанията му и тези на жена ми бяха верни. И тези на Марсел, разбира се.
Сякаш призован от мисълта за него, Марсел се появи, високият мъж премина през тълпата от души, събрали се около кълбото. При вида на красивото му лице в мен се раздвижи раздразнение, приликата му със сина ми беше твърде силна, за да я пренебрегна. Черните му крила бяха на мястото си, както винаги, бронзовите му гърди бяха оголени, а погледът му беше всезнаещ, което вече караше зъбите ми да скърцат.
– Току-що говорихме за камъните на гилдията – обади се Мериса и очите му се плъзнаха по пътя ни, а в гърдите ми се надигна разочарование от това, че тя го покани да се приближи.
– А, да. Видях още проблясъци на съдбата, които намекват за реформирането на гилдията на зодиите – каза Марсел, когато пристигна.
Тук той вече нямаше достъп до Зрението, но и двамата с Мериса бяха способни да търсят проблясъци на бъдещето в кълбото, като силата им беше твърде голяма, за да могат дори звездите да ги спрат да открият истините сега.
– Този път обаче далеч не е лесен за утвърждаване.
– Да, управлението на Лайънъл го прави по-малко вероятен от всякога – съгласи се Мериса, изправи се на крака и аз се изправих, заставайки лице в лице с биологичния баща на Гейбриъл.
– Но там, където има възможност, има и надежда. – Наклони глава Марсел, а след това свъси вежди. – Гейбриъл е в сериозна опасност – каза той притеснено, а в тъмните му очи се появи ужас. Бях станал свидетел как синът ми е бил отвлечен от Лайънъл Акрукс, бях ревял към звездите, за да го видя освободен, за да получи нова съдба. Но мълчанието им беше също толкова проклинащо, колкото и сегашният път на Гейбриъл, и страхът ми за него не знаеше граници.
– Ще направя всичко по силите си, за да защитя сина си – казах яростно.
– Както и аз – каза Марсел и ми кимна. – Аз предвидих живота му отдавна и го познавам отблизо.
– Не толкова отблизо, колкото човека, който го е отгледал – казах хладно. – Ти може и да си имал красиви видения за живота му, но аз знам неговата истина.
– Виждал съм го да поема по много пътища. Познавам го такъв, какъвто е, и такъв, какъвто би могъл да бъде. Някои биха казали, че няма по-голямо познание за един човек от това – каза Марсел, но преди да успея да започна да споря, Мериса се намеси.
– Трябва да направим каквото можем за децата си – каза тя твърдо и ме хвана за ръката. – И макар че не можем да променим сегашната им съдба, можем да разпалим пламъците на огъня, който ще прокара пътя към едно по-добро бъдеще за тях. Отговорът се крие в най-великото оръжие, познато на рода на феите. Знанието. Местонахождението на Гилдийните камъни и истината за нарушеното обещание. Ако успеем да намерим начин да ги предоставим на децата си, тогава ще им връчим ножове, подходящи да издълбаят съдбата и да я оформят в нещо блажено. – Тя се отдалечи от нас към Азриел, а аз побързах да я последвам, усещайки Марсел близо до гърба си и стискайки челюстта си, докато той засенчваше движенията ми.
– Мога да се справя оттук нататък – казах му, но той мина покрай мен, крилото му ме удари в лицето и ме накара да се спъна с една крачка, така че той стигна до Азриел преди мен.
Азриел се обърна към него със страх за собствения си син, а аз оставих разочарованието си от Марсел да отшуми, докато се съсредоточавах върху задачата.
Ако намирането на последните камъни на гилдията можеше да помогне на семейството ми, тогава щях да разбия небесата, за да ги намеря, и след като ги предам на наследниците си, щях да намеря начин да разкрия нарушеното обещание и да помогна на дъщерите си да разкъсат проклятието на Вега веднъж завинаги.