Аби Глайнс – Полеви партита – Създаване на игра – Книга 5 – Част 5

„Той не винаги е… мил“

ГЛАВА 4

АУРОРА

– Райкър Лий. Той е в отбора, широк приемник, най-добрият, с когото разполагаме, но дори не си и помисляй за него – каза Хънтър твърдо, когато стигнахме до вратата на класа, в който се канех да вляза. Каза, че имам графика му, което според мен го облекчи и обезпокои.
– Не съм те питала – казах аз, като използвах гласа си, тъй като сега бяхме сами в коридора.
– Видях те да се оглеждаш за него. Той е с ново момиче през цялото време. Ти не си от неговия тип. Той харесва лесни момичета. Освен това ти все още си с Денвър, нали?
Кимнах. Засега.
– Той ме гледаше – казах в своя защита.
– Всички момчета те гледат. Това е част от стреса ми – каза той, след което посегна към вратата.
– Няма да го правят, щом разберат. – Изрекох думите, преди да се замисля.
Хънтър се напрегна. Той мразеше, когато казвах такива неща.
– Ако това има значение, те не са достойни. – Той не каза нищо повече. Знаех останалото. Беше казвал всичко това милион пъти.
Влезе в стаята, след което задържа вратата отворена, за да ме последва. Влязох и не установих контакт с никого другиго. Бях склонна да се взирам прекалено дълго. Очите ме заинтригуваха. Разбиращите хора винаги ме привличаха.
Наблюдавах как Хънтър говори със заместващия учител. Чудех се защо учителят по литература е бил уволнен. Заместникът ми се усмихна и каза нещо на класа. Хънтър кимна с глава, за да го последвам. Заведе ни в крайната дясна част на стаята и аз седнах пред него, където той ми посочи.
Извадих лаптопа си и го поставих на бюрото като останалите ученици в стаята. Хънтър ме потупа по рамото, след което вдигна телефона си. Извадих моя от джоба си и текстът му изскочи с уебсайт, в който трябваше да вляза. Едно листче се плъзна по рамото ми и на него имаше информация за влизане в сайта с моя ученически номер и парола.
Следвах инструкциите, без да вдигам поглед, за да видя какво правят останалите от класа. Телефонът ми завибрира и аз погледнах надолу към него, за да видя поредния текст от Хънтър.
Тя говори. Казах ѝ, че можеш да четеш по устните, ако държи лицето си видимо за теб и не говори прекалено бързо.
Дръпнах поглед нагоре и видях учителката отпред, която гледаше директно към мен, докато говореше. Улавях повечето думи и си записвах бележки, ако трябваше да си спомням, за да попитам Хънтър за нещо по-късно, когато не бях сигурна. В момента класът изучаваше „Общество и самота“ от Ралф Уолдо Емерсън. Вече бях чела и изучавала тази книга в предишното си училище. Изпуснах малка въздишка на облекчение. Нямаше да изостана тук.
Тя задаваше въпроси и нито един от тях не беше предизвикателен. Поне не и по мое мнение. Но пък тя беше заместничка. Съмнявах се, че е прочела книгата. Другите вдигаха ръце и отговаряха, макар че нямах намерение да се взирам в тях, за да видя какви са отговорите им. Просто щях да наблюдавам отговора на учителката. Това беше любимият ми предмет и аз обичах Емерсън. Да не мога да кажа нищо и да го обсъждам в час щеше да е трудно, но ако това беше най-трудното нещо, с което се сблъсквах, щеше да е добре. Докато не намерят нов учител по литература, дискусиите в клас така или иначе нямаше да са полезни.

Дали това ще се получи? Можеш ли да следиш добре?

Текстът от Хънтър привлече вниманието ми. Но учителят говореше за перспективата, а аз не исках да пропусна това. Тя имаше iPad пред себе си, от който четеше, и все забравяше да вдигне поглед заради мен. Трябваше усилено да се съсредоточа върху устата ѝ или върху това, което можех да видя от нея. Не отговорих на текста на Хънтър, само кимнах с глава за него и продължих да изучавам устата на учителката, доколкото можах. Когато тя се разсейваше твърде много, не можех да я следя, защото говореше бързо. Но тя ме виждаше, спомняше си и забавяше темпото. Засега ми позволяваха да опитам по този начин. Щеше да отнеме малко време, за да вкарат компютърната програма, която окръгът доставяше, в системата си за ученици с увреден слух. Това беше информацията, която татко ми беше изпратил тази сутрин, след като беше дошъл тук и беше говорил с офиса.
Бях първата, която това училище имаше, откакто беше въведена новата система за лаптопи. Татко беше потърсил училище за ученици с увреден слух в рамките на разстоянието, но досега нямаше късмет. Най-близкото беше на два часа път. Беше прекарал по-голямата част от уикенда в интернет и по телефона, опитвайки се да измисли как да се справи с моето присъствие тук.
Татко беше казал в текста си, че са му казали, че компютърната програма не е била успешна при всички ученици, които са я използвали. Щях да им докажа на всички, че мога и ще се справя с това. Оставаше ми малко повече от година и половина. Щеше да е необходима допълнителна работа, но щях да се справя. Освен това реалният свят нямаше да бъде толкова сговорчив.
Следващите седемдесет минути минаха бързо, докато се мъчех да разбера какво казва заместникът. Когато всички станаха, затворих лаптопа си и също се изправих. Хънтър беше прибрал лаптопа си в раницата и ме наблюдаваше внимателно.
– Добре ли си? – Попита той.
Кимнах и се усмихнах.
Той все още изглеждаше напрегнат. Сякаш не ми вярваше.
– Хайде да вървим – каза той, после взе лаптопа ми, пъхна го в чантата си и тръгнахме към вратата.
В момента, в който той излезе от вратата, момичето, с което Хънтър се срещаше, беше там. Отстъпих назад, малко уплашена от нея. Тя отново беше в лицето му, а той се опитваше да я заобиколи. Отстъпих назад, за да му направя място, и забелязах, че другите ме наблюдават и слушат. Хънтър мразеше подобни неща. Щях да разбера как се е закачил с нея тази вечер. Дали не беше усетил лудостта по нея?
Гневното изражение на Хънтър се насочи към някого зад мен.
– Тя е моя сестра, стрелче. Отстъпи. – Завъртях се, за да видя един много широкоплещест мъж с къдрава тъмноруса коса и кафяви очи, който гледаше Хънтър, а после се върна към мен. Не бях осъзнала, че някой е зад мен.
Изглеждаше приятелски настроен.
– Не знаех, че имаш сестра – каза той.
Хънтър отвърна, защото погледът на момчето се премести към него. Той вдигна двете си ръце и каза:
– Спокойно, човече.
Това не ми помагаше да се впиша. Подарих на Райфъл – чието име щях да оспоря, но твърде добре четях по устните на брат ми; без съмнение знаех, че е нарекъл момчето Райфъл – малка извинителна усмивка, след което се обърнах към Хънтър и му се скарах. Ако бяхме насаме, щях да му го дам.
Той отвърна на намръщената ми физиономия и каза нещо на Блейкли, който все още беше там; после ме хвана за ръка и ме повлече през тълпата. Започваше да ми омръзва това водене насам-натам. Аз не бях дете. Той знаеше, че не обичам да се отнасят с мен по различен начин, но въпреки това го правеше. Опитвах се да разбера, че и на него му е трудно да се справи с това. Но щеше да ми се наложи да поставя някои основни правила. Изчаках да заобиколим ъгъла, преди да издърпам ръката си от хватката му. Той спря и се обърна към мен.
– Какво? – Попита объркано.
Вдигнах ръката си, с която ме държеше, и го погледнах остро.
Раменете му се отпуснаха и той стисна слепоочието си по начина, по който го правеше, когато беше разстроен. Когато ръката му падна, той каза:
– Съжалявам.
Кимнах. Би трябвало да е така. Исках да му кажа да си върви. Да ме остави да се справя сама. Не бях тук, за да му бъда в тежест. Мразех идеята за това.
Талула се появи вляво от него и ми се усмихна.
– Мога ли да получа графика ѝ? – попита тя Хънтър, като държеше лицето си обърнато към мен, за да мога да чета по устните ѝ.
Той се намръщи.
– Защо?
– Защото вие двамата изглеждате стресирани. Мисля, че тя се нуждае от малко пространство, а ти трябва да се отпуснеш.
Не можех да се съглася повече и бях толкова благодарна за този ангелски изглеждащ човек.
– Ние имаме почти всеки клас заедно. Мога да я водя – възрази той.
Започнах да казвам нещо, без да се замислям дали да използвам гласа си, когато Талула заговори.
– Тя не се нуждае от това брат ѝ да я води по цял ден. Дай ми разписанието. И нека се опознаем.
След това Неш се появи до нея и я целуна по бузата. Главата му беше обърната и не можех да видя устните му, но каквото и да казваше, Хънтър предаде графика с въздишка в отговор. Талула го взе, стрелна Хънтър с лъчезарна усмивка, после бързо целуна Неш по устните.
– Хайде да вървим – каза ми тя. Въпреки че не я чувах, знаех, че гласът ѝ трябва да е бодър и щастлив. Това със сигурност накара Неш да се усмихне.
Тя вървеше до мен по коридора. Открих, че търся момчето от по-рано. Исках да я попитам за Райкър. Може би щях да имам възможност по-късно.
Ръката ѝ докосна китката ми и тя посочи вдясно. Погледнах в посоката, която сочеше, за да видя там Райфъл, който отново ми се усмихваше. Обърнах се обратно към нея, а тя повдигна вежди.
– Райфъл изглежда щастлив да те види. Срещала ли си се с него? – Попита тя.
Кимнах. Не се бяхме запознали точно. Изписах:
– Познаваш ли Райкър?
Тя спря по средата на стъпката и неуверена гримаса докосна лицето ѝ. – Райкър? – Повтори тя с гласа си.
Кимнах с глава.
Тя притисна пръст към устните си за миг. Сякаш не беше сигурна в този въпрос.
– Срещнала ли си се с Райкър? – Попита накрая, след като отмести пръста от устните си.
Поклатих глава с „не“. Не исках повече да изписвам в коридора. Огледах се наоколо, за да видя дали някой ни наблюдава, след което се обърнах обратно към нея.
– Райкър не е… не е човек, от когото трябва да се интересуваш. – Дори когато изричаше думите, тя изглеждаше раздвоена по въпроса. В очите ѝ видях вина, примесена със загриженост. Сякаш не беше сигурна, че трябва да каже това. Но тя не ме предупреждаваше по егоистични причини. Да кажа, че бях объркана, беше меко казано.
– Той не винаги е… мил – каза тя накрая.
Тогава разбрах. Тя знаеше, че той няма да ме приеме, когато разбере, че съм глуха. Бях разочарована, но това беше емоция, която познавах добре. Щях да оцелея. Добре беше да знам това сега, преди да прекарам твърде много време в мисли за него.

Назад към част 4                                                           Напред към част 6

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!