ГЛАВА 9
Копитата на Тилиаг тракаха равномерно по дебелия слой паднали листа и кафяви борови иглички. Възседнала гърба му, аз седях зад Зак с ръце на кръста му. Въздухът ставаше все по-хладен, докато се движехме на север, а небето заплашваше с дъжд. Бях закопчала пуловера си под брадичката и ми се искаше да мога да се притисна към топлината на тялото на Зак, без да се нахвърлям върху тънката му раница.
Пътувахме на север от часове и знаех, че сме навлезли в територията на Двора на сенките. Можех да го усетя във въздуха – пулсацията на силата на феите. Това не беше приятно усещане. Феита от рода Гардал’кин имаха сурова, хлъзгава енергия с вкус на нощ и разпад.
Гората не се различаваше значително от пейзажа, през който бяхме минали по пътя си дотук, но сенките под короната на гората бяха необяснимо по-тъмни. Дърветата бяха по-извити, въздухът беше по-гъст, отколкото би трябвало да бъде. Дори и без сетивата си на друид, щях да намеря това място за зловещо.
Зловещата аура сякаш не засягаше Грениор и Килар. Двата варга крачеха безшумно през дърветата вляво от нас, с носове, наведени към земята, докато проверяваха миризмите. Срещнаха ни на километър отвъд разрушената долина, която някога е била дом на Зак, а Тилиаг се появи няколко минути по-късно, потропвайки с копита и оплаквайки се, че е трябвало да чака толкова дълго завръщането на Зак.
Погледът ми се отклони надясно. През храсталака се промъкваше бледа фигура, по-голяма от варгите и дори по-грациозна: Рикр, който се носеше през гората в зашеметяващата си форма на вълкодав. Гъстата му бяла козина проблясваше на облачната светлина, а от челото му, точно пред вълчите му уши, се издигаха малки златни рога.
Беше избрал вълкодав заради фактора на сплашване, а също и за да запази човешката си форма, в случай че се нуждаем от друга карта. Надявах се, че това няма да се случи, но при положение че не един, а двама вкусни друида се разхождат право в обятията им, феите от Двора на сенките можеха да решат да си спретнат импровизиран пир.
„Трябва ли да очакваме незабавна ауденция?“ – Попита Рикр, спирайки между два бора с наострени напред уши. – „Или трябва да я поискаме?“
– Те вече знаят, че сме тук – каза Зак. – Ако приемем, че всичко върви нормално, няколко членове на двора ще се появят, за да ни поздравят.
„Надявам се да дойдат скоро“ – оплака се Тилиаг. – „Вече те пренесох през планините и те изчаках, докато се шляеше в един човешки град.“
– Свиреп? – Промълви Зак.
„Съдът ще ви посрещне?“ – Сините очи блеснаха в мрака, когато Рикр погледна натам. – „Връзката ти с безмилостния Гардал’кин е по-интимна, отколкото си представях.“
Зак сви рамене, а мускулите в страните му се напрегнаха под ръцете ми.
– Марцана, кралицата, винаги е предпочитала мен, а останалата част от двора последва примера ѝ. Ако обаче тя си е променила мнението, това няма да се развие добре.
„Интересно, как си спечелил благоволението на кралица на сенките?“ – Замисли се Рикр.
– Всъщност кралицата на смъртта – поправи го Зак. – Нарича се Дворът на сенките, защото всички гардалци имат някакви сенчести способности, но най-опасната сила на Марцана е нейната магия на смъртта.
Тази новина не укрепи увереността ми.
– Планът ти е да попиташ за Лалакай и Еко, след което да си тръгнем?
– Да. Искам само информация. Марцана може и да е приятелски настроена към мен, но не искам да ѝ дължа нищо.
„Гневът на кралицата крие големи рискове“ – отбеляза Рикр. – „Ще се стремя да я омагьосам от всякаква враждебност.“
– Сериозно се съмнявам, че това ще се получи – отвърна Зак.
„Глупости. Аз съм много очарователен.“
Извъртях очи.
– Освен ако нямаш намерение да флиртуваш с нея, Рикр, вместо това трябва да се съсредоточиш върху сплашването.
Раздразненото му цупене се носеше из тихата гора.
„Чувствам, че ме обиждат двойно.“
„На кучешката ти форма ѝ липсва привлекателност“ – каза му Тилиаг. – „Тя не носи никакво величие или елегантност.“
„За да се разпознае елегантността на формата, се изисква елегантност на ума“ – отвърна Рикр. – „Ти не притежаваш нито едното, нито другото.“
– Стига. – Зак посочи напред. – Те чакат.
Наведох се около него, за да се промуша през дърветата. Неосезаем мрак покриваше гората и докато Тилиаг продължаваше напред, сякаш вървяхме в неестествена нощ. Сивото небе избледня до полунощно син оттенък, а по стволовете на дърветата преливаха слабо светещи, електрически цветове. Долната страна на листата блестеше в сребристо, а нежните листенца на папратите искряха във флуоресцентно розово.
Бяхме се отдалечили от човешката реалност и навлезли в граничните територии на земите на феите. Мъглата се стелеше между стволовете, а бръмченето на феената сила във въздуха се сгъстяваше, докато не усетих вкуса ѝ в гърлото си.
Дърветата се разтвориха и разкриха тъмна поляна, осеяна с хиляди бели цветя. Над тях се носеха стотици неоново-лилави светулки, които трептяха в безкраен танц. От земята се издигаха останките на древна постройка: гладки колони, покрити с мъх и лиани, величествени арки и издълбани парапети. Не можех да разбера каква сграда се е издигала някога тук, но това, което беше останало, беше чуждо и красиво, дори когато се рушеше.
Застанали сред руините, феите от Двора на сенките наблюдаваха приближаването ни.
Ръцете ми се стегнаха на кръста на Зак.
– Не каза ли, че няколко феи ще ни посрещнат?
– Обикновено са само няколко – промълви той. – Бъди нащрек.
Вече се пазех, напрежението и адреналинът навиваха мускулите ми. Подобните на скъпоценни камъни очи на феите следяха всяко наше движение. Всички членове на съда бяха смътно хуманоидни, но един от тях имаше плът, направена от усукани черни лиани. Друга имаше бледа кожа, покрита с мрежа от издути вени, а сиво-бялата ѝ коса падаше на кичури до костеливите ѝ лакти. Друг имаше глава, напомняща на ощипан петел с тъмна кожа, а на лицето му доминираше изцапан клюн.
Имаше общо десетина, всички чудовищни, всички мощни. Ако това се объркаше, бяхме мъртви.
Тилиаг спря, а феите от съда все още бяха на трийсетина стъпки от него.
„Слизайте.“
Зак преметна крак през шията на жребеца и падна на земята. Последвах примера му, ботушите ми се приземиха в мекия слой флора и смачканите цветя, които отделяха сладък парфюм. Отново на нивото на земята се почувствах много по-малка и по-уязвима.
Тогава Рикр застана до мен и се почувствах още по-малка. Формата му на вълкодав беше по-голяма от тази на тигър, рамото му беше на нивото на лакътя ми.
Погледите на Двора на сенките се насочиха към него.
Зак пое инициативата и се насочи към чакащите феи. Аз го последвах на две крачки зад него, а Рикр крачеше до мен. Тилиаг чакаше на мястото, където бяхме слезли от коня, отделен от нас, но Гриниор и Килар бяха заобиколили Зак, вдигнали предупредително уши.
Когато преминахме под една каменна арка и навлязохме в руините, настана тишина. Сенките се задълбочиха, превръщайки в черно стелещата се мъгла. Сякаш вървяхме през водно мастило. Дворът на сенките стоеше в приблизителен полукръг с лице към нас, с широка пролука в средата точно пред нас, сякаш някой тепърва трябваше да пристигне.
Зак се спря. Той огледа редицата феи, после се спря на един мъж, застанал до празната пролука. Беше по-малко чудовищен от останалите, с гладка абаносова коса, сплетена на небрежна плитка, две тъмни ивици, които се спускаха по лицето му, и черни очи. Половин дузина рога в два реда, започващи от слепоочията, се извиваха към тила му.
– Господарьо на сенките – каза тихо Зак. – Идва ли кралицата?
Рогатият мъж разтвори устни, разкривайки в устата си редица подобни на акули зъби.
– Високомерен и самонадеян въпрос, Кристален друиде.
– Марцана винаги е приветствала посещенията ми. Промени ли се това?
– Много се е променило, друиде. Много. – Черните му очи се насочиха към мен. – Ти водиш други. Назови ги.
– Другият друид е безименен – каза Зак. – Тя е съпруга на Господаря на зимата до нея.
– Господарят на зимата? Не знам за такъв лорд по тези земи.
„Всезнанието е рядък талант.“ – Древна сила се разнесе в гласа на Рикр. – „Освен ако не искаш да оспориш титлата ми, Господарю на Сянката, въздържай се от безсмислени протести.“
Очите ми се разшириха при властната му заповед.
„Кристалният друид иска аудиенция при вашата кралица“ – продължи Рикр, а тонът му беше толкова царствен, сякаш все още беше крал на Аннун. – „Ако тя не разреши, няма да си губим повече времето в такава хулиганска компания.“
Очите ми се разшириха още повече, преди да овладея изражението си. Толкова за това, че Рикр използва чара си.
– Хулиганска? – Тихо отвърна рогатият мъж. – Ако смяташ, че ни липсва толкова изтънченост, Господарю на зимата, тогава ти предлагам да споделиш решението си с нашия владетел.
Той се завъртя, за да се изправи пред отворената пролука в редицата от придворни феи. Миг по-късно до ушите ми достигна звук – странно шумолене, сякаш нещо се влачи по земята. Тъмнината беше гъста и студена, закривайки зрението ми.
Звукът стана по-ясен, придружен от тихото скърцане на стъпки, които сплескваха цъфтящите растения, изпълнили поляната. Оформи се силует, по-тъмен от сенките. Приближаваше се все повече и повече и когато пристъпи в пролуката до рогатия мъжкар, гъстият мрак се разтвори, разкривайки новодошлия.
Цялото тяло на Зак се скова. Грениор и Килар наведоха глави, вдигнаха лапи и изкривиха муцуни, като изръмжаха.
При вида на тази фея дробовете ми се задъхаха, а когато отново вдишах, беше с яростна решителност.
„Добре дошъл в моя двор, Закария.“
Гласът на феята беше отвратителна смесица от високочестотно хленчене и дълбоко ръмжене. Жестоко забавление подклаждаше подигравателното му изявление, докато черните устни се отдръпваха от дългата, тясна муцуна.
– Изверг – изръмжа Зак.
Бруталният чакал пусна висок, гъгнив смях.
„Знаех, че Зак е убил друида от Вълчи бряг, и предполагах, че и зверският му партньор фея е мъртъв. Явно съм грешал.“
Видението, което бях видяла за смъртта на Декс, не беше направило впечатление на високия метър и половина Изверг. Извисяваше се над другата тъмна фея, ребрата му се притискаха към протритата козина, а раменете му изпъкваха над дългите ръце. За разлика от видението, той се бе снабдил с две еднакви ръкавици от подобен на стомана метал, които се издигаха нагоре по жилавите му предмишници. Метала покриваше костеливите му пръсти, а краищата им бяха оформени с лилави камъни със зелени отблясъци във формата на нокти.
Единият юмрук на тези ръкавици беше опрян на земята, а другият беше свит. Все още гърчейки се, Изверг издърпа нещо напред и го хвърли небрежно върху нежните цветя. Светулките се разпръснаха, докато неподвижната купчина се разстилаше безжизнено.
Очите ми се стрелнаха по дългата, заплетена гарванова коса и грациозните, женствени крайници. Лалакай. Не можех да разбера дали е жива.
„Дошъл си да прибереш отпадъците си ли, малък друид? – Подиграваше се Изверг.
Ръцете на Зак се свиха в юмруци.
– Виждам, че си извратен както винаги.
„А ти миришеш както винаги апетитно, Закария. Толкова отдавна не бях опитвал.“ – Надвесен над неподвижната форма на Лалакай, той прокара черния си език по муцуната му. – „Искаш ли да се пазариш? Предай ми се и ще позволя на Нощния орел да живее.“
– Затова ли още не си я убил?
Друг зъл крясък.
Рамото на Рикр се допря до ръката ми.
„Подготви аура.“
Съсредоточих се навътре, събирайки свирепата вътрешна сила, която бях насочила, преди да освободя крещящата си аура на кръстопътя на Адските порти.
Изверг протегна една дълга ръка. Той сви скъпоценните си нокти в косата на Лалакай и издърпа главата ѝ нагоре. Лицето ѝ беше размазано от мръсотия и кръв, зелените ѝ очи бяха тъпи и втренчени.
„Не се ли трогваш, за да защитиш господарката си?“ – Муцуната му на чакал се разтвори в усмивка, пълна със зъби. – „Все още ли си безсърдечен, Захария? Бейн те е изковал добре. Помня…“
„Сега“ – заповяда Рикр.
Отметнах глава назад и изкрещях. Болката разкъса гърлото ми със силата на вика ми, когато яростта ми се разнесе като невидима приливна вълна, отмивайки хлъзгавата, гниеща магия на Двора на сенките.
Когато аурата ми се завъртя и гласът ми привлече вниманието на всички феи, температурата падна под нулата. Лазурната магия на Рикр проблесна. От земята се изстреляха ледени листове, които образуваха дебела стена пред вражеските феи, блокирайки ги от поглед – с изключение на Изверг.
Зак се втурна напред, а черният му меч се сгъсти в ръката му. Той прескочи безжизнената форма на Лалакай и се вряза в корема на Изверг.
Чакалът улови острието, стоманената му ръкавица заблестя и отхвърли Зак назад. Той се приземи на едно рамо и се претърколи. Докато падаше, Гриниор и Килар се хвърлиха, като забиха зъби в краката на чакала, а аз хвърлих ледено копие в лицето му.
Ноктите на Изверг се стиснаха около снаряда във въздуха и той се взриви в звездна експлозия около ръката му. Ръката му се потопи от тежестта и Грениор се възползва от обезоръжената му лява страна, за да откъсне парче от крака му.
Зак сграбчи Лалакай около кръста и я натовари през рамо. С меч в другата си ръка той се отдръпна. Извиках още едно ледено копие, като отново се прицелих в главата на Изверг.
Гърдите на чакала се издухаха, после той нададе разкъсващ ухото рев.
Аура сферата ми се размърда и изчезна, когато силата му се разля. Тъмнината се задълбочи, а миризмата на гнилоч задръсти въздуха. Одеялото от нежни бели цветя се разтопи в разлагаща се каша, а вълната на смъртта се разпространи от краката на чакала. Стените на Рикр от бял лед станаха мътно сиви и се разпаднаха, сякаш се бяха превърнали в кал.
„Убий всички освен Закария“ – изръмжа Изверг. – „Сега!“
Под краката му избухнаха примкови кръгове от синя светлина, после ледът на Рикр се издигна нагоре в назъбени шпилове и погълна чакала.
Но той вече беше заповядал на двора си.
Назад към част 9 Напред към част 11
