Анет Мари – ДВА ПЪТИ ПРЕЗРЯНАТА ГОСПОДАРКА НА СЕНКИТЕ ЧАСТ 2

ГЛАВА 1

– ЗАК –
Преди десет години

– Това е невъзможно, нали?
Седнала до тухлената стена до мен, момичето стискаше ръце в юмруци. Слабата светлина от уличната лампа едва достигаше до нас в тъмната уличка и лицето ѝ беше наполовина в сянка, но все пак можех да видя притеснената гънка между веждите ѝ.
– Тя ще ме продаде на Бейн – продължи тя, звучаща безнадеждно. Това не ми хареса. Предпочитах, когато звучеше дръзко или саркастично, или когато понякога в гласа ѝ се долавяше онази мека, сякаш задъхана нотка. – И той ще… какво?
– Вероятно ще те използва за храна за феи – предположих аз.
Тя не помръдна. Вместо това ме изучаваше, сякаш си мислеше нещо. Очите ѝ ми харесаха. Синьо-сивите ѝ ириси бяха толкова бледи, че сякаш виждах през тях, но в същото време имаха такъв интензитет, че ми беше трудно да задържа погледа ѝ. Очите ѝ подхождаха много повече от русата ѝ коса.
От сградата зад нас се чуваха слаби звуци на разговор. Вътре лелята на момичето сигурно беше изкарала пари. Бях чул достатъчно от Бейн и другите редовни посетители, за да знам, че Рут продава скъпи и редки отрови. Бейн неведнъж се беше оплаквал от цените ѝ, дори за суровините.
Да го отровя нямаше да е лесно, но изглеждаше като най-добрия вариант. А и смъртта от отрова за алхимик беше приятна ирония.
– Ами ако… – Поколебах се, след което подхвърлих въпроса. – Ами ако мога да ти направя отрова без противоотрова?
Момичето смръщи нос.
– Откъде ще я вземеш?
В гърдите ми се появи страх от плана, който предлагах.
– Това е отровата, с която Бейн се дозира за обучението си по митридатика. Бих могъл да я открадна.
Надеждата озари очите на момичето.
– Наистина?
Мога ли да открадна от Бейн? Достъпът до отровите му не беше проблем. Проблемът беше да се измъкнеш.
Бейн ме беше обучил на всичко необходимо, за да се превърна в зъл гад, толкова неудържим, колкото беше той. Беше наел най-добрите учители по магьосничество и алхимия, които можеха да се купят с пари, а на останалото ме беше научил сам: друидски умения, различни форми на бой със и без оръжия и магии, обичаи и култура на феите, преговори, манипулации, измами и стотици начини за убиване.
Бях усвоил всичко, на което ме беше научил, но все още не можех да се сравнявам с него. Превъзхождаше ме във всяко умение по друидство, а за отровите знаеше почти толкова, колкото и един майстор алхимик. Освен това разполагаше със стадо зли познати, които му бяха на разположение. Но начинът, по който знаеше какво мисля или планирам – това беше нещото, което наистина ме плашеше. Винаги беше на двайсет крачки пред мен. Никога не го хващах неподготвен. Никога не ми се разминаваше с нищо.
Погледнах към момичето. Всички тези тренировки, но аз бях напълно извън себе си, когато водех разговор с момиче на моята възраст. Не че това се смяташе за нормален разговор. Така или иначе, това беше прецакано.
– Какво ще стане с теб, ако леля ти умре? – Попитах.
Тя сви рамене пренебрежително.
– Родителите ми са мъртви, а ако имам други роднини, не ги познавам.
Значи тя беше толкова сама, колкото и аз.
– Бейн може да се опита да те вземе така или иначе – предупредих я – в зависимост от това колко силно те иска.
Не бях сигурен защо я иска. Грениор ми беше казал, че има слаба духовна енергия, което означаваше, че вероятно е вещица. Нямаше да е първият път, в който Бейн щеше да изтъргува жива вещица на тъмна фея като част от сделка, но не разбирах защо е толкова решен да се сдобие с нея. Трябваше да има по-лесни и евтини варианти.
– Значи трябва да убием и двамата.
Вниманието ми се върна към нея.
Тя срещна очите ми, погледът ѝ беше остър.
– Особено ако ще крадеш от него.
Отново се върнахме към това: да убия Бейн и дали мога да го направя. Изпуснах бавно дъх. Да убиеш Рут едва ли беше предизвикателство – освен ако не бях подценил силно алхимика. Бейн, от друга страна…
Кражбата от него ме плашеше. Мисълта да се опитам да го убия предизвика паника в гърдите ми.
Сякаш прочела мислите ми, тя попита:
– Кое е най-голямото нещо, което те спира да го убиеш?
Нервите ми се свиха от параноя.
– Неговите феи. Те винаги са там. Винаги наблюдават всяко мое движение. Знае, че бих го убил на мига, затова винаги има един, който ме следи.
Тя се скова.
– Дори и сега?
– Не сега. Познатите ми го държат надалеч, но това няма да проработи, ако той е наблизо. Той ще забележи веднага.
Почти посегнах телепатично към Грениор, но се спрях. Ако варгите на Бейн бяха достатъчно близо, за да чуят разговора ни, Грениор щеше да ме предупреди.
Погледът на момичето се плъзна по тъмната, влажна алея. Тя разсеяно дръпна яката на якето си.
– Ако успееш да минеш покрай неговите фае, без да те забележат, би ли могъл да го убиеш?
– Да – отвърнах, въпреки че „може би“ беше по-реалистичен отговор. – Но е невъзможно да се промъкнеш покрай тези феи.
Тя отново дръпна яката си.
– Всъщност, можеш. С подходящата магия.
– Каква магия?
– Имам… артефакт. – Наситените ѝ синьо-сиви очи се впиха в моите. – Той скрива човека, който го носи, от сетивата на феите. Мога да ти го дам назаем.
– Съществува ли такова нещо? – Невъзможно. Ако съществуваше, вече щях да съм го открил. От години търсех начини да избягам от Бейн или да го убия. Поколебах се, после попитах: – Ще ми позволиш да го използвам?
– Вземи го назаем – поправи ме тя, като наблегна на думата. – Беше подарък от родителите ми. Това е единственото нещо от тях, което ми е останало.
– Назаем – повторих набързо, а умът ми се втурна напред, вече планирайки. – За една нощ. Достатъчно дълго, за да… – Съмненията прорязаха възторженото ми стратегическо мислене. – Сигурна ли си, че така става? Ще ме скрие от всяка фея?
– Родителите ми казаха, че няма значение какъв е видът на феите или колко са силни. Докато го нося, никоя фея няма да ме забележи.
– Това е… това е невероятно. – Дали е прекалено хубаво, за да е истина? Прокарах разсеяно ръка през косата си, отмятайки качулката си назад. – Бих могъл да го изпробвам с моите познати, да разбера как точно работи…
Замълчах, обмисляйки го. Щеше да ми се наложи да потвърдя, че артефактът работи, както тя каза, и ако го комбинирам с други отвари и заклинания… но какво, ако това не беше достатъчно? Бейн винаги беше подготвен и очакваше да се опитам да го убия. Обучението, на което ме беше подложил – изтощителните, безкрайни часове на физически тренировки, изучаване на книги, психологическа подготовка, умствени игри и подмолни тестове – всичко това беше направил, за да ме превърне в негово копие.
И когато „копието“ беше завършено и аз го надминех по сила, щях да го убия. Такава беше уговорката.
Дотогава бях на неговата милост във всяко отношение. Той вече ме наказваше за провалите ми, малки или големи. Ако убийството му беше моят краен „тест“, тогава наказанието щеше да е по-лошо от всичко, което ми беше правил досега.
Но ако не опитах, щеше да ми се наложи да продължа да бъда негов ученик, докато не стана достатъчно силен, за да бъда сто процента сигурен, че няма да се проваля. Трябваше да му позволя да ме обучава, да ме изпитва и да ме изкривява, докато не стана точно като него. Той пресъздаваше себе си в мен и ако остана, може би ще се превърна в него.
Предпочитах да опитам, да се проваля и да умра, отколкото да се превърна в Бейн.
Принудих се да върна погледа си към нейния.
– Ако заклинанието прави това, което казваш, че прави, мога да го направя.
– Можеш да го убиеш?
Кимнах, въпреки че не се чувствах никак уверен.
– Той разчита на своите феи да ме наблюдават. Мога да се изплъзна, като използвам твоя артефакт, и докато те ме търсят, мога да го убия.
– А аз мога да убия леля си с твоята отрова. – По лицето ѝ проблясна усмивка, но изражението бързо изчезна. Тя погледна настрани, като сведе глава. – А след като са мъртви, можем да…
Изчаках миг.
– Какво бихме могли?
– Бихме могли… да се обединим? – Тя рязко се изправи, като си наложи безгрижно изражение, въпреки че все още се изчервяваше. – По-добре, отколкото да се справяме сами, нали? Имам предвид… ако искаш.
– Като… дългосрочно? – Попитах несигурно.
Тя се опита да срещне очите ми, не можа да ги задържи и погледна встрани.
Двамата заедно с това момиче? Тя беше достатъчно издръжлива, за да понесе тормоза на леля си, и достатъчно смела, за да планира двойно убийство, но не беше като мен. Съмнявах се, че има някакви полезни умения за оцеляване.
– Аз… – Раменете ми се свиха. Трябваше да я защитя, но толкова ли беше лошо това? Както беше казала, това беше по-добре, отколкото да съм сам. А аз бях сам от много време. – Тази идея ми харесва.
– Харесва ти?
Съмненията се разсеяха, после утихнаха.
– Да.
Руменината по бузите ѝ се задълбочи и тя рязко ме хвана за китката.
– Как е порязването?
Гласът ѝ се бе извисил от смущение и тя скри лицето си, докато разглеждаше белега между безименния и средния ми пръст, където ме бе порязала.
Тя се намръщи с очевидна вина.
– Съжалявам.
Разкаянието ѝ беше толкова пресилено, че чак беше смешно. Човек би си помислил, че ме е изкормила, а не ме е порязала с малко ножче, а аз не можах да сдържа краткия си смях.
– За спомен, предполагам.
– Нямаш нужда от спомен за мен. – Тя повдигна вежди. – Ще се държим заедно, нали?
– Точно така.
– Ще се държим… нали?
Звучеше така, сякаш тя наистина искаше това. Искаше да бъде с мен – и това ми хареса.
– Да. Заедно.
Бузите ѝ отново почервеняха и тя стисна здраво ръката ми.
– Тогава предполагам, че трябва, нали знаеш, да се представим. Името ми е…
– Чакай. – Притиснах върховете на пръстите си към устните ѝ, а в гърдите ми се разнесе странно, нервно очакване. – Още не.
– Тогава… кога?
Устните ѝ бяха толкова меки под пръстите ми.
– След като са мъртви – прошепнах аз. – Награда.
Бейн контролираше целия ми живот и докато той живееше, нямах бъдеще. Исках моментът, в който научих името ѝ, моментът, в който тя стане истинска част от живота ми, да бъде същият, в който започваше бъдещето ми.
Върховете на пръстите ми се плъзнаха по копринените ѝ устни.
– Имам нужда от нещо, което да очаквам с нетърпение.
Разбирането смекчи изражението ѝ. Докосването ми се пренесе от ъгълчето на устата ѝ към бузата ѝ и тя наклони лицето си към моето в знак на покана.
Наведох се надолу. Устните ни се докоснаха. Меки. Топли. Покана. С ръка върху бузата ѝ притиснах устите ни една към друга. Дъхът ѝ застина. За секунда тя не отговори, а после ме последва, като всяко притискане на меката кожа предизвикваше тръпка в мен.
Всичко извън този момент изчезна от главата ми и аз я целунах по-силно, а пръстите ми се впиха в бузата ѝ. Тя издаде лек, уплашен звук.
„Зак.“
Дълбокото ръмжене на Грениор проряза главата ми и аз се отдръпнах. Синьо-сивите очи на момичето се вдигнаха към моите – нагорещени, замаяни и въпросителни. Езикът ѝ премина през долната ѝ устна.
– Трябва да тръгвам – казах неохотно.
Тя погледна към сградата, където глъчката на разговора беше утихнала, и кимна.
Отдалечих ръката си от бузата ѝ. Пръстите ми бяха оставили розови отпечатъци върху светлата ѝ кожа и почувствах трептене на вина. Трябваше да бъда по-внимателен.
– Следващият път. – Изправих се на крака и вдигнах качулката си. – Ще донеса отровата.
При напомнянето за нашия план руменината по бузите ѝ се разсея. Но тя не изглеждаше уплашена, докато кимаше и обещаваше:
– Ще си взема артефакта.
Поколебах се, несигурен какво да кажа. Никога досега не се бяхме занимавали с раздяла, затова се обърнах и си тръгнах. Усещах как ме гледа.
Тихият глас на Грениор ме подкани да вляза в следващата алея. Огромният черен вълк се появи в края ѝ, далечен силует, после се изгуби от погледа. Чакълът заскърца под тежък ботуш и аз се обърнах.
Бейн влезе в алеята, в която току-що бях влязъл. Далечните улични лампи блестяха от бръснатата му глава, контрастирайки с гъстата му черна брада. Тъмните му, дълбоко разположени очи ме пронизаха пренебрежително, жестоки и уверени, а коженото му палто се развяваше с дългите му стъпки. Колкото повече се приближаваше, толкова по-малък се чувствах от мощната му маса.
Когато мина покрай мен, аз застанах в крачка зад него. Не бях достоен да вървя до него и той никога не ми позволи да го забравя.
– Nu i kak vse proshlo? – Попитах. Той предпочиташе майчиния си език, а когато господарят ми предпочиташе нещо, нямах друг избор, освен също да го предпочета.
– Мина добре – отговори той на руски. Дълбокият му ръмжащ глас съдържаше подигравателна нотка, докато потупваше предната част на палтото си, където вероятно имаше нещо малко, скъпо и смъртоносно, скрито във вътрешния джоб. – И ако имаш късмет, Захария, никога няма да научиш какво правят тези неща.
Не реагирах на прикритата заплаха. Не очаквах да разкрие какво е купил, но ако си мислеше, че се интересувам от покупките му – и как мога да ги използвам срещу него – тогава нямаше да търси знаци за истинския ми план.
Знаеше, че един ден ще го убия, но не мислеше, че вече съм готов.
Аз също не мислех, че съм готов.
Но не можех да чакам повече.

Назад към част 1                                                       Напред към част 3

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!