ГЛАВА 23
– ЗАК –
Преди десет години
Краткият миг, в който се взирах в Изверг, надвиснал над мен с онази злорада кучешка усмивка, се разтегли във вечност на ужас – тогава се отдръпнах от него.
Челюстите му се сгромолясаха върху дясното ми рамо. Зъби пронизаха кожата ми. Ключицата ми се счупи. Той сграбчи предмишниците ми, разкъсвайки с нокти, и заклинанието, и ножът ми изпаднаха от спазматичните ми ръце. Трябваше да съм по-бърз от него. Бях използвал отвари, за да увелича скоростта и силата си – но това не беше достатъчно. Никога не беше достатъчно срещу Изверг.
Той ме вдигна от земята, а зъбите му се впиха в рамото ми. Агонията ме разкъса и не успях да спра грубия писък, който се изтръгна от гърлото ми.
„Грениор! Килар!“
Те не ми отговориха и тогава го чух – далечните звуци на кучешко ръмжене. Глутницата на Бейн ги беше изпреварила. Точно както бях надхитрен. Бейн не се беше обърнал, когато бях изкрещял. Знаеше какво се случва. Беше ме чакал – и Изверг също.
Но как?
Как, как, как…
Изверг ме повали на земята, като изтръгна въздуха от мен. Ноктите му се забиха в гърба ми и разкъсаха ризата ми. Огромната му ръка ме блъсна в твърдата настилка, изтласка въздуха от дробовете ми и предизвика агония в счупената ми ключица.
„Непослушен друид“ – изръмжа той. – „Много лош си бил, нали?“
Преобърна ме и ме притисна отново. Задъхвах се, замаян от болка, неспособен да се преборя с невъзможната му сила и размери. Той се наведе над мен, огромно черно чудовище, което изпълваше погледа ми.
От черните му устни капеше слюнка, той постави нокът върху гърдите ми и го плъзна надолу, отваряйки нова рана, която ме накара да крещя отново. Тъмният му език облизваше гладно муцуната му, докато отваряше нова рана. После трета. Докато горещи, мокри следи се стичаха по торса ми, той наведе глава и прокара езика си през кръвта ми.
Стинах очи, стиснах челюст, а през зъбите ми се процеждаха бързи вдишвания.
Блокирай го. Трябваше да го блокирам. Не мисли. Не чувствай. Изключи се. Не обръщай внимание на ноктите му, които те разрязват отново, на болката, на кръвта, на гладния му поглед, на грубия му език и високия му смях. Блокирай го.
Но не успях, не напълно, защото една дума се повтаряше отново и отново, крещейки в главата ми като сирена. КАК?
– Това е достатъчно.
Гласът на Бейн сякаш идваше от голямо разстояние. Изверг изкрещя пронизително, докато ме хващаше за глезена и ме завличаше в отворения гараж. Бетонът одраска голия ми гръб, но почти не го усетих през изгарянето на другите ми рани. Светлината падна върху лицето ми и ме заслепи наполовина, а след това една сянка я закри.
Надвесен над мен, Бейн сви устни в присмех. Той коленичи, стисна челюстта ми и изсипа отвара в устата ми. Киселият вкус на кръвоспиращия еликсир заля езика ми и ми се прииска да го изплюя в лицето му.
Погълнах отварата. Бейн ме освободи, след което посегна към гърлото ми. Остра болка прониза врата ми, последвана от стържещ звук.
Той държеше нещо над мен. Каменната висулка на момичето, чиято верижка беше скъсана.
– Виждам го в лицето ти. – Гласът му беше нисък и язвителен. – Чудиш се защо се провали. Ще ти кажа: защото си слаб.
Медальонът се залюля напред-назад.
– Ти си слаб, защото разчиташ на другите. – Той не звучеше ядосан. Звучеше отвратен от недостатъците ми. – Силен си само колкото най-слабия глупак, на когото си се доверил. Предупредих те вчера.
Дали е знаел още тогава? Но… как?
– Другите са слаби. Те са егоистични, доверчиви, импулсивни, тъпоумни и винаги имат свой собствен план. Ако искаш да бъдеш силен, Закария, разчитай на собствената си сила. Не се доверявай на никого. Не разчитай на никого. – Той пусна медальона. Той отскочи от окървавеното ми рамо и се строполи на пода. – Не трябваше да се опитваш да ме убиеш, докато не си готов да го направиш сам. Да вярваш в някой друг… имаш още много да учиш.
Той се изправи в пълния си ръст. Дъхът ми забързано влизаше и излизаше, ускорявайки се към хипервентилация. Това не беше свършило. Наказанието ми едва започваше – и Изверг също го знаеше. Устните му се отдръпнаха в усмивка и той протегна нетърпелива ръка към мен.
Бейн отблъсна ръката на Изверг.
– Още не. Дай време на отварата да подейства, иначе ще умре от кръвозагуба.
Изверг изръмжа.
– Чака те по-добра храна. – Усмихвайки се, Бейн се обърна. – Свърших с Краля на смъртта. Сега той е твой.
Изверг се обърна към тъмната фея, която лежеше на масата. Проснат на студената земя, аз можех само да гледам как Изверг хваща крехката глава на феята в огромната си ръка и вдишва жадно. Изпод пръстите на Изверг тъмните очи на краля срещнаха моите, тъпи, но осъзнати.
И той все още беше в съзнание, когато Изверг започна да го яде.
***
Кралят на Двора на сенките беше мъртъв.
Беше му отнело много време да умре, но въпреки че Изверг го беше протакал нарочно, кралят не беше издал нито звук. Беше запазил гордостта си до последния си дъх.
Лежах на бетона, където бях през последния час, и ми се искаше да бъда толкова силен, но колкото и пъти да си обещавах, че няма да крещя за Изверг, винаги накрая все пак крещях.
Ти си слаб.
Язвителният глас на Бейн се повтаряше в паметта ми.
Ти си слаб.
Разчитал си на другите.
Думите се сливаха с пулсиращата агония в тялото ми, докато не отекнаха с всеки импулс на болката. Бях слаб. Бях разчитал на някой друг. Бях се доверил на момичето.
Момичето… но как може да е отговорно за това? Нямаше смисъл. Нещо се беше объркало, но не можеше да е по нейна вина… нали? Бейн искаше да я обвиня. Опитваше се да ме манипулира, но аз знаех по-добре. Бях се провалил, защото го бях прецакал, и не можех да обвинявам никого другиго.
Изверг отметна глава назад, докато преглъщаше последната хапка и облизваше кокалчетата си. Кръвта капеше от масата. Бейн стоеше до щанда в задната част на гаража и се любуваше на новата си колекция: флакони с кръв, сплетени кичури черна коса, отрязани пръсти и проби от плът и органи в буркани с консервираща отвара.
Части от тялото на краля на фае. Щеше да ги продаде на черния пазар за милиони.
Бейн погледна към Изверг.
– Как беше?
Изверг се усмихна.
„Вече усещам как магията му се влива в мен. Беше толкова могъщ, колкото предполагаше репутацията му.“
– Добре. – Бейн затвори куфарчето с части от тялото. – Доведи момчето.
Ноктестите крака на Изверг заскърцаха по бетона, докато се приближаваше към мен. Муцуната му беше мокра от кръвта на краля, а когато отлепи устните си назад, червеното оцвети зъбите му. Той посегна към гърлото ми.
Тъмнината се спусна над гаража.
Разнесе се раздиращ ухото писък. Тъмнината се завихри – и две черни остриета пронизаха Изверг, разкъсвайки раздърпаната му козина. Той се отдръпна назад.
Нападателката му се появи във вихъра на мрака, с абаносово острие във всяка ръка и полупрозрачни орлови криле, извити от гърба ѝ. Лалакай. Лицето ѝ беше изкривено от ярост, а гърдите ѝ се надигаха силно.
– Ти го уби. – Тя прошепна думите, а после ги изкрещя. – Ти го уби!
И се хвърли към Изверг.
Изтърколих се от пътя, докато магията на сенките експлодираше от нея като ленти от черно електричество. Изверг изръмжа от смях и отприщи вълна от своята изцеждаща живота сила.
Задъхвайки се, аз се изправих на колене и ръце. Каменната висулка на момичето блестеше на земята. Грабнах я и запълзях далеч от сражаващите се феи. Бейн крещеше нещо, Изверг се смееше, а Лалакай крещеше. Никой не ме поглеждаше.
Изтласках се на крака. Коленете ми се опитаха да се подкосят и аз се запънах – после се затичах към пикапа на Бейн.
„Грениор!“ – Хвърлих името му към дърветата, надявайки се, че е достатъчно близо, за да ме чуе. – „Вземи останалите и бягайте! Ще ви намеря по-късно!“
Извадих резервния ключ на пикапа от джоба си. Бях планирал да използвам пикапа, за да се измъкна, след като убия Бейн, за да не се налага да се разправям със стадото му от варги – но не го бях убил. И сега бягах.
Но какво друго можех да направя?
Вмъкнах се на шофьорската седалка и пъхнах ключа в запалването. Двигателят се завъртя и аз натиснах газта. Гумите се завъртяха и автомобилът се стрелна напред. Погледнах в огледалото за обратно виждане. Изверг и Бейн атакуваха Лалакай. Тя щеше да загуби. Вероятно ще умре. Не ме интересуваше.
Единственото, което ме интересуваше, беше да взема момичето и да избягам. Бягах колкото се може по-далеч, колкото се може по-бързо. Бягах завинаги.
Как се беше объркало толкова много? Как Бейн беше разбрал плана ми?
Светлините на града преминаваха покрай мен, докато се движех по магистралата. Всичко ме болеше. Раните пулсираха. Синините пулсират. Главата пулсираше. Зрението ми се замъгляваше и отпусках газта, докато мигах, опитвайки се да се съсредоточа.
Ти си слаб. Разчитал си на другите.
Момичето е знаело, че ще се опитам да убия Бейн тази нощ и че ще използвам медальона, който ми беше дала назаем. Но тя не можеше да каже на Бейн. В това нямаше смисъл. Дали ме беше изиграла от самото начало? Не можех да повярвам в това. Не бих се хванал на хорото.
Отбих пикапа встрани от магистралата. Карах през центъра на Ванкувър. Беше късно и пътищата бяха празни. Дъждът опръска предното стъкло, отначало няколко капки, после заваля по-силно. Включих чистачките. Зрението ми продължаваше да се замъглява.
Как Бейн го беше разбрал? Как!
Ти си слаб. Разчитал си на другите.
Ударих дланта на ръката си в челото си, за да заглуша гласа на Бейн. Висулката на момичето отскочи от брадичката ми, верижката се заплете около пръстите ми. Бях го държал през цялото време. Когато спуснах ръката си, светлината попадна върху лицето на камъка.
Дебела, грозна пукнатина беше разцепила руната наполовина.
Очите ми се разшириха невярващо. Тя беше счупена? Но как? Кога? Бейн я беше свалил от мен, но не беше направил нищо с нея, нали? Или Изверг…
Погледът ми скочи от висулката към пътя – и натиснах спирачките. Гумите блокираха и пикапа се заби в задната част на една паркирана кола. Въздушната възглавница се взриви в лицето ми. Пикапа спря с трясък, а аз се проснах на седалката и дишах тежко.
Предното стъкло беше обсипано с паяжина от пукнатини, но двигателят все още работеше. Колата, в която се бях ударил, беше в много по-лошо състояние – крехкият ѝ хечбек беше унищожен от стоманената защита от елени на предната част на пикапа. Бъркайки за ключовете, изгасих двигателя, след това бутнах вратата и изпаднах от пикапа. Коленете ми се подкосиха и се вкопчих във вратата, за да се задържа изправен. Дъждът барабанеше по главата ми.
Кървавото ми лице ме гледаше, отразено в прозореца на шофьора. Ризата ми беше на парчета, прободни рани и драскотини по гърдите ми, кръв навсякъде. Все още усещах грубия, горещ език на Изверг.
Наведох се и повърнах върху асфалта. След като стомахът ми се успокои, се качих на задната гума. В ремаркето имаше торба с провизии, а аз измъкнах коженото си палто и го облякох. Закопчах го под брадичката си и придърпах качулката над главата си. Ръкавиците ми бяха в джобовете и тях също си сложих.
Стиснах в юмрук каменната висулка и се отдалечих от пикапа, а ботушите ми плющяха в локвите. Главата ми се въртеше, а ходенето по права линия беше трудно, но алеята не беше далеч и тя щеше да е там. Тогава може би щях да разбера как съм се провалил.
Стиснах висулката ѝ. Щеше ли да ме обвини, че съм я счупил? Как ли щеше да реагира, когато разбере, че не съм успял да убия Бейн?
Ти си слаб. Разчитал си на другите.
Думите пулсираха с пулсиращите ми рани.
Алеята беше точно пред мен и я видях да седи на земята, свита на кълбо, със скрито лице, с пропити руси коси. Стъпките ми се забавиха. На десет крачки от нея спрях. Нещо вътре в мен се размърда при вида ѝ.
Тя вдигна глава. Синини. Оток. Кръв, размазана от дъжда. Сълзи по бузите ѝ. Болка и отчаяние по лицето ѝ. И… облекчение. Успокоение, че съм тук.
Слаба.
Но не аз бях слабият.
Тя беше.
Можех да видя слабостта навсякъде по нея. Беше пребита от леля си, алхимик. Човек. Не десетметров звяр с нокти и мускули, с невъзможна сила и скорост, с които не можех да се преборя дори с отвари.
Тя беше слаба и понеже разчитах на нея, аз също бях станал слаб. Ако не беше тя, това нямаше да се случи. Нямаше да се опитам да убия Бейн, преди да съм готов. Нямаше да разчитам на нейния артефакт – заклинание, което се беше развалило.
Тя беше слаба.
И когато ме погледна с отчаяно, сълзливо облекчение, омразата се надигна в гърдите ми като киселина. Мразех облекчението ѝ. Мразех неизказаното ѝ очакване, че аз, силният, ще я защитя. Мразех синините ѝ и начина, по който се беше свила като безпомощно дете. Мразех слабостта ѝ.
Пристъпих напред. Тя ме гледаше как се приближавам, а обнадежденото ѝ изражение се разколеба. Сега го виждах толкова ясно: тя беше мъртва тежест. Никога нямаше да оцелея, ако тя висеше върху мен.
Спрях пред нея, извадих медальона ѝ от джоба си и го хвърлих на земята. Беше слаб, точно като нея. Беше се провалил, както и тя.
Тя се загледа в любимия си артефакт, после вдигна поглед към мен. Погледът в очите ѝ беше като нож в гърдите ми, но аз вече изпитвах толкова много болка. Нямаше нужда тя да я усилва. Нямах нужда от нея изобщо.
Обърнах се и си тръгнах.
Не погледнах назад.
Зората тъкмо започваше да оцветява небето в жълто, когато паркирах пикапа на алеята. Когато излязох, Бейн излезе от гаража. Той изчака, докато вървях към него. На две крачки от него спрях и се вгледах в лицето на човека, който ме беше отгледал, обучил и измъчвал. Мразех го. Фантазирах да го убия. Исках да го убия.
Но все още не бях достатъчно силен и ако избягам, никога няма да бъда. Затова щях да остана. Бях негов ученик и той щеше да ме направи по-силен. Защото такава беше уговорката. Той щеше да ме направи толкова силен, колкото него, и тогава щях да го убия.
Очите му се впиха в моите.
– Сега разбирам. – Гласът ми беше дрезгав. – Научих урока.
– Добре. – Той протегна ръка. Тежката му ръка се настани на рамото ми и стисна счупената ми ключица, а пръстите му се вкопчиха в нея. – Няма съюзници, Закария. Само инструменти.
Последната ми гледка към лицето на момичето, към очите ѝ, ме прогори, носена на вълна от болка в рамото ми. Радвах се, че така и не научих името ѝ.
– Да – казах на господаря си. – Разбирам.
Нямаше съюзници. Нямаше спасители, нямаше герои, нямаше приятели, нямаше семейство.
Имаше само мен и моята сила.
И щях да усъвършенствам тази сила до деня, в който ще убия Бейн.
Назад към част 23 Напред към част 25
