ГЛАВА 25
– Това е всичко – казах аз, като напъхах навития спален чувал в голямата ни раница.
Застанал до масата и изучавайки отворения си гримоар, Зак кимна разсеяно. Огледах колибата. Следите от неотдавнашната му алхимична работа бяха изчистени, а антидотът беше съхранен на сигурно място на колана му с отвари. Припасите ни бяха опаковани и оставаше само да тръгнем.
Но Зак все още изучаваше гримоара си с дълбоко намръщено лице.
Приближих се до него и погледнах страницата, изписана с азбука, която никога не бях виждала.
– Какво става?
– А? О, просто… – Той прелисти няколко страници и с половин уста каза. – Търся нещо, което би могло да ни даде предимство пред Изверг.
Първата ни задача беше да занесем на Марцана антидота, за да може да възстанови силите си. След това щяхме да измислим конкретен план как да свалим Изверг.
– Марцана може да има някои идеи – предложих аз. – Те имат сходни сили, нали?
– Подобни, да, но Изверг не е на същото ниво като Марцана. Макар че може да е добавил един-два нови трика през годините, откакто е погълнал Марцаньок. – Мръщенето му се върна, но този път се взираше във вратата на стаята на Бейн. – Хм.
– Какво?
Пристъпи към вратата и свали червено-белия талисман от нея.
– Чудя се…
– Какво се чудиш?
Той изучаваше червено-белите нишки още миг, после пъхна талисмана в джоба си.
– Можеш ли да провериш дали Лалакай и Рикр са готови?
Обърнах очи заради липсата на обяснение и излязох на хладния въздух преди зазоряване. Рикр и Лалакай се бяха оттеглили на тихо място, където той можеше да сподели с нея дарбата си на неумиращ, и въпреки че част от мен беше любопитна как става всичко това, не бях достатъчно ентусиазирана, за да отида да гледам. Зак нямаше никакъв проблем с това, че партньорката му фея става по-могъща, но на мен това не ми харесваше.
Листата и боровите иглички хрущяха под туристическите ми ботуши, когато навлязох в дърветата, следвайки слабото сияние. Когато се приближих, различих силуетите им, обърнати един към друг, със стиснати леви ръце. Меко лазурно сияние се извиваше над Рикр, а подобно сияние в нюанси на дълбок изумруд преливаше и над Лалакай.
Забавих крачките си, притеснена да не ги прекъсна, но сиянието избледняваше. Прехапах долната си устна и продължих напред. Последната част от мекото сияние изчезна и Рикр пусна ръката на Лалакай. Когато пристъпих в малката пролука в листата, където стояха, тя протегна лявата си ръка. От лявата ѝ ръка нагоре по ръката, през рамото и шията и нагоре по лявата страна на лицето ѝ се простираше ивица от знаци, идентични с тези на Рикр. Вместо в яркосиньо, шарката преливаше в зеленикавочерно. Сега Лалакай беше безсмъртна.
Мрачно недоволна, аз се обърнах към Рикр – и изтръпнах. Леденото неверие ме прониза, докато се взирах в лицето му. На неопетнената му кожа. Синята шарка, която се бе спускала по лявата страна на лицето и шията му, бе изчезнала.
На няколко крачки от мен Лалакай се усмихваше самодоволно, докато се любуваше на новопоявилата се ръка.
Паниката кипна в червата ми и аз сграбчих китката на Рикр, като пръстите ми се вкопчиха в нея.
– Рикр, къде са твоите знаци – мислех, че споделяш своята Неумираща сила, а не я раздаваш!
Веждите му се вдигнаха от очевидното ми отчаяние.
– Не мога нито да дублирам, нито да разделям дарбата на Хафган. Мога само да я предам на друг.
– Но, но ти… – Избълвах несвързано. Достатъчно лошо беше, когато си помислих, че той прави Лалакай също толкова непобедима, колкото е и той. Но сега тя е непобедима, а той е незащитен? – Не мога да повярвам, че си се съгласил на това! Ти…
– …жив – прекъсна ме той. – Който нямаше да бъда, ако Лалакай не беше помогнала за убийството на Лутир. Ти също щеше да си мъртва.
– Но…
– Чувствам се великолепно – мърмореше Лалакай и галеше тънките си пръсти по ръката си. – Ще се възстановя незабавно от всяко нараняване?
– Почти мигновено, и то почти от всяко нараняване.
Искаше ми се да изтръгна снизходителната усмивка от лицето му. Защо беше толкова спокоен? Току-що бе предал най-голямата си сила, дарбата, която го бе държала жив срещу всички трудности в продължение на векове! Той вече не беше всемогъщият Зимен крал. Беше уязвим за атаките на други феи.
Лалакай направи пауза, откъсвайки вниманието си от новите белези.
– От какво няма да се възстановя?
– Ах. – В очите на Рикр отново се появи онзи бляскав лед. – Това е въпросът, нали?
Тя спусна ръцете си.
– Тази сила не е непогрешима. Има начини да убиеш Безсмъртните, както Пвайл уби Хафган и както Лутир почти те е убил.
– Наистина.
Очите ѝ се стесниха до прорези.
– Как Пвайла победи магията на Неумиращите?
Рикр се усмихна – и не каза нищо.
– Кажи ми! – Изръмжа тя и се приближи към него. – Сега това е моята сила и аз трябва да знам.
– Аз изпълних обещанието си. Сега ти носиш дара на Неумиращия – както необикновените му ползи, така и вредите от него. Наслаждавай се, Господарке на сенките.
Стиснала зъби, тя се втурна към него. Зимен студ се разнесе от Рикр, покривайки всичко около него със слой студ, включително и мен.
– Внимавай, Нощен орел – промърмори той.
Тя спря устрема си и сви заплашително пръсти.
– Нападни ме – изрева той, а очите му блестяха с древна хитрост – и бързо ще разберем кое е по-силно: твоята нова способност или моето знание за нея.
Челюстта на Лалакай се сви, а красотата ѝ се изгуби в яростното изкривяване на чертите ѝ.
Той прибра ръцете си в ръкавите на наметалото си.
– Дадох ти неумиращата сила на доверие, Господарке на сенките. В момента, в който се обърнеш срещу мен, ще си взема обратно това, което ми принадлежи.
Двамата се гледаха един друг – две могъщи феи, които не искаха да отстъпят. Но Рикр беше бившият крал на Аннун, владетел на Зимния двор, и Лалакай не можеше да се мери с него. С яростно ръмжене тя се отдалечи и закрачи през дърветата към колибата.
Изпуснах експлозивен дъх и се завъртях върху Рикр.
– Току-що ѝ даде всички причини да те убие. Щом Изверг е мъртъв, тя ще се заеме с теб.
– Тогава е добре, че след смъртта на Изверг ще се сдобия с голяма смъртоносна сила, подходяща за борба с Господарката на сенките, нали?
Очите ми се разшириха. Той беше планирал това, когато поиска от нея да му позволи да консумира силата на Изверг?
– Ти си…
– Впечатляващо стратегически?
– Безумен.
– Ах.
Намалих гласа си.
– Не трябваше да ѝ казваш, че ще си върнеш властта.
– Скоро тя сама щеше да разбере това. – Той наклони главата си назад, взирайки се в тъмното небе. – Амбициите ѝ са недалновидни. Ако беше по-хитра, щеше да предвиди опасността от това да вземе Неумиращата сила, без да убие предишния ѝ носител.
Обвих ръцете си около себе си. Прехвърлянето на магията на Неумирящите от Рикр към Лалакай ги беше изправила един срещу друг, а аз и Зак бяхме попаднали в центъра на конфликт, който щеше да завърши със смърта на един от нашите партньори феи.
– Каква бъркотия – промълвих аз.
Рикр наклони лазурното си око към мен.
– Не се притеснявай, гълъбче. Човек не може да живее толкова дълго, колкото аз, без известна доза лукавство.
Някак си не се успокоих.
***
Лалакай беше единственият член на групата ни в добро настроение. Тя продължаваше да държи ръката си протегната, докато вървеше, въртейки я от една страна на друга, за да наблюдава как блести шарката на Неумиращия, сякаш беше ново бижу, а не най-мощната магия на Рикр.
Той вървеше на няколко крачки зад нея и аз не можех да го разчета. Изглеждаше тихо развеселен, но не бях сигурна дали се доверявам на това. Нямаше начин да не се чувстваше разкрит. Беше свалил непробиваемата броня, която го бе защитавала в продължение на векове, а аз се чувствах така, сякаш също бях загубила бронята си. Неразрушимостта на Рикр беше утеха. Мислех, че никога няма да го загубя, но сега можех да го загубя.
Възседнала Артеар, погледнах към Зак, който яздеше до мен, а тежката ни раница беше преметната през задните части на Тилиаг. Съдейки по напрежението му и разсеяната дистанция в очите му, той беше твърде зает да се тревожи как да убие Изверг, за да се замисли за прехвърлянето на неумиращата сила на Рикр.
Зората беше обагрила хоризонта в розово и лилаво, но дълбоки сенки се простираха по плитката долина, докато наближавахме блатото и скрития му кръстопът. Колкото и да ми се искаше никога повече да не стъпвам в блатото, трябваше да прекосим горния му край, за да стигнем до пещерата на Марцана.
– След като дадем антидота на Марцана – казах тихо – какъв е планът?
Зак сви рамене, а ръцете му се опряха на гривата на Тилиаг. Двата жребеца вървяха един до друг. Състезателната им вражда беше отшумяла – или може би бяха прекалено уморени за позиране. Грениор и Килар вървяха отзад, а тъмната им козина се сливаше със сенките.
– Трябва да преместим Марцана по-далеч от Двора на сенките, докато се възстанови – отвърна Зак. – Ще се насочим на изток към територията на Еко. Все още трябва да го намеря.
Ръката му се премести към бедрото, където се съхраняваше обсидиановото шишенце с антидот. Съдържаше две дози и малко повече, достатъчно, за да спаси Марцана и Еко – ако приемем, че последният също е бил отровен. Надявах се, че е достатъчно силен, за да се задържи на повърхността, докато го намерим.
Познатият, но нежелан мирис на гниеща растителност запуши носа ми, докато разпръснатите дървета ставаха занемарени, а стоящата вода блестеше в нарастващата светлина на изгрева. Лалакай поведе към блатото, познавайки добре маршрута. Земята туптеше под копитата на конете.
Нервите ми изтръпнаха, спомените за чудовището от блатото бяха пресни в съзнанието ми. Ефирна мъгла се издигаше от мъхнатата земя, когато феената земя се смесваше със смъртното царство, а по нервите ми бръмчеше сила. Нямах реална представа колко време ще ни отнеме да стигнем от другата страна. Първият ми поход през блатото не беше праволинеен.
– Сейбър. – Гласът на Зак беше тих, почти твърде тих, за да се чуе над тропота на копитата на жребеца. – Ти каза преди… че след като всичко това приключи, трябва да се върна с теб в спасителната служба за животни.
Стягане се разпространи в гърдите ми, карайки шлифованите ръбове зад ребрата ми да вибрират. Той мълчеше, може би чакаше да отговоря, може би не беше сигурен какво да каже по-нататък.
– Все още ли искаш да го направя?
Дъхът ми застина. Бях му предложила да се прибере у дома с мен, за да можем да поговорим за случилото се между нас преди десет години. Но ние бяхме обсъдили това и получихме своите отговори. Достатъчно се бях занимавала с онази разтърсваща нощ и не исках повече да мисля за нея. Исках да продължа напред.
Но дали исках да продължа с него? Възможно ли беше това? Можех ли да се отърва от болката, която бях понесла, с напомняне за всичко това точно пред мен? Или трябваше да го изгоня от живота си, за да живея?
Зак чакаше отговора ми, а аз не знаех какво да кажа. Имах нужда от време да помисля, да преценя. Но ако кажех нещо погрешно – а „не знам“ можеше да е точно това – той щеше да направи избора вместо мен.
Отворих уста, затворих я и опитах отново.
– Аз…
Лалакай вдигна ръце нагоре.
Ивица черна магия се разстла от нея в извита стена – и срещу нея, на метри от лицето ѝ, избухнаха светкавици червена магия. Тя отстъпи крачка назад, притиснала ръце към тъмната преграда. Бръмчащата магия на кръстопътя се развълнува и потрепери, а по езика ми се разнесе киселият вкус на смъртта.
Във вихрещата се мъгла се появиха силуети. Приближиха се, а слабите пръски издаваха тихи стъпки, когато се срещаха с водата. Непосредствено пред мен, на десетина стъпки пред Лалакай, се извисяваше най-голямата фигура, чиито обемисти рамене и дълги ръце поддържаха зверска глава с кървавочервени очи.
Изверг оголи зъби в злобна усмивка.
„Срещаме се отново, Нощен орел.“
Адреналинът бръмчеше в крайниците ми, докато сканирах наляво и надясно, различавайки силуетите на дузина феи от двете страни. Изверг беше довел със себе си Двора на сенките.
А ние бяхме обградени.
Назад към част 25 Напред към част 27
