ГЛАВА 28
Високият рев на Изверг отекна в блатото. Огънят обгърна тялото му и той задраска с нокти лицето и гърдите си. Талисманът трепна на земята, все още горящ. Ревейки, Изверг се запъти към локва с мръсна вода. Той се плисна в нея и падна на колене, но огънят не угасна. Той гореше под водата, а парата се издигаше на вълни.
– Най-голямата слабост на брат ми. – Тихият глас на Марцана прозвуча в ухото ми и аз се ококорих, изненадана, че тя стои само на няколко крачки от мен. – И моята.
Изверг се гърчеше в басейна с вода, виковете му отслабваха.
– Какво става с него? – Измърморих.
– Използвал е силата, която е откраднал от Марцаньок, за да измами смъртта. – Зак изучаваше мехурите на ръцете си. – След като е направил това, той става уязвим за чучелото на немъртвите.
Чучело… значи точно това бяха тези талисмани. Ефигиите бяха често срещани в някои традиции и фолклор, но не знаех, че могат да се използват срещу феи – или че изгарянето на една от тях е нещо повече от символично.
Изверг нададе последен, отчаян рев. Марцана гледаше как съществото, което беше убило и изяло брат ѝ близнак, се срина на земята, а почернелите му ръце драскаха по калта. Пламъците затрептяха и се свиха, а когато немъртвото чудовище се свлече безжизнено, огънят угасна.
Лалакай се стрелна напред.
Втурна се към Изверг и заби меча си в овъгления му гръб. Тъмната магия избухна в силен вихър, засмука се в острието ѝ и се втурна нагоре по ръката ѝ. Силата му се вля в нея и тя отпусна глава назад, гръбнакът ѝ се изви, а крайниците ѝ се сковаха.
Хванах с шепа наметалото на Рикр, ярост и страх ме пронизаха.
Приливът на сила секна и Лалакай се отпусна. Черният ѝ меч затрептя, докато го вадеше от трупа. Тялото на Изверг се беше свило в себе си, изсъхнало и разпаднало се на черен прах.
Със злорада усмивка Лалакай се обърна. Изумрудените ѝ очи бяха с един нюанс по-тъмни от преди, а в дълбините им блестяха червени точици.
Рикр изпита арктически студ.
– Ти наруши обещанието си, Господарке на сенките.
Усмивката ѝ се разшири.
– Думата ти е безполезна – продължи той с опасно равен глас – а любезностите на размяната вече не те защитават.
Тя завъртя китката си, завъртя острието си и накара ранното утринно слънце да блесне по рисунката на Неумиращия върху ръката ѝ.
– Сега нямам нужда от защита, Господарю на зимата. Мислиш ли, че толкова лесно ще се откажа от силата на Марцаньок? Или толкова лесно да ти позволя да си я присвоиш?
– Силата на брат ми трябваше да бъде моя – прошепна Марцана. Няколко членове на нейния двор се носеха наблизо, държейки се близо до завърналата се кралица.
Стиснах наметалото на Рикр. На половината път между нас и Лалакай Зак стоеше съвсем неподвижно, вперил поглед в господарката си.
– Мислеше ме за наивна – издекламира Лалакай – но аз знаех, че ми подари Неумиращия само за да имам шанс да се докосна до магията на Краля на смъртта. И знаех, че щом я получиш, ще ме убиеш и ще си върнеш дара на Неумиращия.
Рикр наклони глава.
– Колко умно, Господарке на сенките. Но толкова ли си сигурна, че можеш да ме убиеш, преди да изтръгна от трупа ти и дарбата на неумиращия, и силата на Краля на смъртта?
Лалакай спусна клепачи, наблюдавайки Рикр през миглите си.
– Да сключим ли примирие, Господарю на зимата?
Дъхът ми изсвистя през стиснатите ми зъби.
– Виждаш ли – добави тя – има още нещо, което много ми се искаше да направя.
Отмести меча си от Рикр. Острието се изви на четиридесет и пет градуса, докато не се насочи към място на няколко стъпки вдясно от мен.
Директно към Марцана.
Мечът се протегна, бърз като мълния от арбалет, и се заби в гърдите на Марцана. Пронизващото острие изскочи от гърба ѝ в пръски кръв.
В продължение на един шокиран удар на сърцето никой не реагира. Тогава феите от Двора на сенките се втурнаха към кралицата си с яростни викове, но от Лалакай избухна мрак в спирала от сенчести остриета и смъртоносна магия.
Стиснал ръката си около мен, Рикр отскочи, а светът се размаза от скоростта му.
– Зак! – Изкрещях, но не можех да го видя в черния водовъртеж.
Придворните се отдръпнаха назад, хвърляйки магии към непробиваемата стена от мрак, но те не можеха да се мерят с мощта на Лалакай, Изверг и Марцаньок, обединени в една неудържима сила.
Водовъртежът пламна, а после се разпръсна в порив на застоял вятър. Лалакай се появи отново с лице, вдигнато към небето, и разперени ръце, сякаш прегръщаше утринната слънчева светлина. В краката ѝ се разпадаше труп, превърнат в черен прах, а гниещата мръсотия от блатото се просмукваше в копринените дрехи на Марцана.
– Ах – въздъхна Лалакай. – Не смеех да се надявам, че ще успея да ѝ се отплатя за това, че се обърна срещу мен.
Тя сведе глава и когато се изправи пред мен и Рикр, си поех дъх. Бялото на очите ѝ беше потъмняло до мътно сиво, а дълбоките ѝ изумрудени ириси блестяха в контраст.
– Това също ли беше част от плана ти, Господарю на зимата? – Попита тя срамежливо. – Да абсорбираш силата на Марцаниок от Изверг, а после да я удвоиш с тази на Марцана?
Белезите на неумиращите върху ръката ѝ също бяха потъмнели, зеленият оттенък изчезна. Феите от Двора на сенките я гледаха предпазливо, но не я нападнаха – и нямаше да я нападнат, освен ако не искаха да умрат.
– А сега, Аравн от Аннун… – Тя закрачи към нас. – Ще взема това, което е останало от силата ви.
Паниката се разрази в гърдите ми.
– Лалакай.
Зак крачеше през мокрия, гниещ мъх, а рамото му, където Изверг го беше ухапал, беше мокро от кръв. По тялото му имаше охлузвания и драскотини. Коланът му с отвари беше почти празен; трябваше да изпие коктейл от лечебни отвари, за да се задържи на краката си с тези наранявания.
– Това е твоят избор? – Изсумтя той. – Силата над всичко останало?
Ужасяващите очи на Лалакай го пронизаха.
– Това винаги е бил моят избор. До неотдавна беше и твой. Ние бяхме на едно мнение.
– А аз бях нещастен. – Челюстта му се стегна. – Обеща, че ще се опиташ да се промениш.
– Направих го и го правя. – Усмихвайки се мило, тя разпери ръце. – Можеш да имаш всичко, което искаш, и власт, друиде мой.
– Не искам власт при твоите условия. Не искам да живея при твоите условия.
Той се обърна, отдалечи се от Лалакай и тръгна към мен и Рикр. Зелените му очи се срещнаха с моите, лицето му беше измъчено от болка, примирение и страх.
Ръката ми се вдигна, протягайки се към него.
– Закария.
Той спря, а пръстите ми бяха на сантиметри от гърдите му, и се огледа.
Погледът ѝ се впи в него.
– Как смееш да си тръгнеш от мен?
– Приключихме, Лалакай.
– Аз те създадох. – По дясната ѝ ръка затрептяха сенки. – Аз те притежавам.
Той пристъпи между мен и Рикр, после се завъртя с лице към своята феена господарка, а краката му бяха изправени. Трепереща от страх и изтощение, събрах последните си сили.
Вдигнала ръка, Лалакай сви ръката си в юмрук, а по кожата ѝ затрептяха сенки.
– Мислех, че може да се стигне дотук.
Тя разтвори пръстите си.
Очаквах светкавица от смъртоносни сенки или вълна от неудържима смърт. Но с рязкото движение тъмната магия, която трептеше по пръстите ѝ, просто пламна като пламък в порив на вятъра.
Зак се разтресе, сякаш беше ударен.
Завъртях се към него. Абаносовата руна на гърба на дясната му ръка се беше появила – и от нея се разливаха сенки. Линиите на тъмнината се издигаха по ръката му като болни вени, промъкваха се по шията му и по лицето му. Черната сила се преливаше през широките му очи и ги правеше черни.
Когато острието на сянката се завъртя от дланта му и се втвърди, изражението му се промени от шок към странна празнота. Пръстите му се свиха около дръжката.
След това го прокара по корема ми.
Студеното острие проряза пуловера ми, набразди кожата ми – и Зак се дръпна назад, издърпан от Рикр, преди острието да разкъса корема ми.
Рикр отхвърли Зак настрани, после се хвърли към мен. Хвана ме през средата, преметна ме през рамо и скочи във въздуха. Под него се образува лед, който прие формата на огромна змия, и той се приземи върху главата ѝ в пристъп. Змията се втурна през блатото, а вълнообразното ѝ тяло оставяше след себе си следа от назъбен лед.
Устата ми увисна отворена, в дробовете ми нямаше въздух. Докато се отдалечавахме, Зак стоеше страховито неподвижен, с черното си острие в ръка и тъмна магия, обвила дясната му ръка. Черните му очи се взираха след мен, а лицето му беше празно откъм емоции. С грациозно поклащане на бедрата си и усмивка, която проблясваше по пълните ѝ устни, Лалакай се присъедини към своя съпруг, докато ни гледаше как бягаме.
Не, не Лалакай. Това име вече не обхващаше това, в което се беше превърнала.
Тя беше Кралицата на сенките и смъртта и нито една фея или друид не можеше да се изправи срещу нея.
Историята завършва в
НЕСЛОМИМИЯТ ДРУИД НА ОСТРИЕТАТА И ПЕСНИТЕ
Кодекс на гилдията: Разкрит / четири
