ГЛАВА 3
Плесенясалата миризма на оборски тор прониза сутрешния въздух, когато застанах до металната ограда с ръждиви петна. Непрекъснатият хор от хленчене, ръмжене и тропане на копита от време на време се прорязваше от високочестотно ръмжене. Страданието и отчаянието витаеха като миазъм над безкрайния лабиринт от заграждения. Задушавах се от него, разболявах се от него, човешките и друидските ми сетива бяха претоварени.
В задната част на малката ограда пред мен тревожно се размърдаха три коня и с бърз поглед, за да се уверя, че никой не ми обръща внимание, прескочих бариерата.
Конете наостриха уши към мен, а около очите им се виждаше бяло. Тихо пеейки, се приближих на няколко метра, след което подадох приветлива ръка и зачаках. Най-близкият, сива кобила, протегна шия. Наведох се и духнах нежно към лицето ѝ. Ноздрите ѝ се раздвижиха и тя ми отвърна с цвилене, приближавайки се за по-добър поздрав. Отново духнах в носа ѝ, конски поздрав, след което погалих костеливата ѝ шия.
Краткият преглед показа, че е недохранена и отчаяно се нуждае от поддръжка на копитата, но иначе е в прилична форма – ужасна форма в сравнение със здрав кон, но прилична, ако я съпоставим с много от конете, обявени на търг.
Следите от протриване на корема от ремъка на каишката разкриваха, че е била яздена – но откога? Сложих едната си ръка на гърба ѝ, после другата, като наблюдавах главата и ушите ѝ за признаци на проблеми. Тя наклони ухо към мен, далеч по-спокойна, отколкото когато влязох в заграждението. Избутах се, като я натоварих. Тя не реагира. Скочих отново, като за миг легнах по гърба ѝ, преди да се плъзна на земята.
Вторият кон, пиебалд, беше в подобно състояние, но по-нервен. Когато поставих тежест върху гърба му, той се отдръпна, но не се нахвърли. Достатъчно добре.
Когато обаче се приближих до третия кон, той предупредително наостри уши. Побъбрих, излъчвайки спокойствие. Две минути не бяха много, но това беше всичко, което можех да му дам, преди да се опитам да се приближа. Той ми показа зъбите си, готов да захапе, и аз се отдръпнах със свито сърце.
Тъкмо се качвах обратно през оградата, когато Доминик стигна до заграждението, с клипборд в ръка и дълбока бръчка между веждите си.
– Как са? – Попита тя, прелиствайки една страница.
– Гнездото и пиебалдът са добродушни и би трябвало да са годни за езда. Не виждам някакви сериозни здравословни проблеми. – Чувството за потъване в гърдите ми се задълбочи. – Но не и ездачът.
Очите ѝ се напрегнаха нещастно, когато погледна третия кон, преди да направи бележки на клипборда си. Издишах бавно, мразех това. Мразех, че току-що осъдих този кон на смърт.
Той беше уплашен. Може би го е боляло. Можеше да е най-милият кон на света, ако му се обърнеше допълнително внимание. Но организацията Сърца & копита за спасяване на животни разчиташе изцяло на дарения и набиране на средства за спасяване на коне, а бюджетът ни за този търг беше малък. Трябваше да изберем животни с добри шансове да бъдат осиновени от грижовен нов собственик.
Когато търгът започнеше, най-добрите коне щяха да бъдат купени и продадени от животновъди, развъдчици и ентусиасти. Тези животни нямаха нужда от помощ. Но с напредването на търга конете остаряваха, изтъняваха и ставаха по-диви. Купувачите се свиваха. Повечето хора напускаха. Те отдавна щяха да са си отишли, когато и последните коне бяха прогонени в изложбената зала и наблъскани с уплашени, куцащи, костеливи и слаби коне.
Дотогава щяха да останат само два вида купувачи: благотворителни организации като „Сърца и копита“, които отчаяно се опитваха да спасят живот с ограничените си средства, и купувачи на месо, натоварени с пари, чиито полуремаркета бяха паркирани на паркинга и чакаха да бъдат натъпкани с животни, насочени към кланицата.
Доминик вдигна очилата си с червени рамки на носа, а по кожата ѝ се появиха следи от пот.
– Значи имаме тридесет и седем кандидати.
Тридесет и седем коня, които бяха в твърде тежко състояние, за да бъдат купени от уважаван собственик, но все още имаха шанс да бъдат спасени и рехабилитирани – ако ги купим ние, а не купувачите на месо.
– Колко можем да си позволим? – Попитах.
– В зависимост от това колко ще вдигнат цените тези бездушни копелета… – Тя прехапа долната си устна. – Шест.
Ръцете ми се свиха. Мразех това. Мразех го, мразех го, мразех го.
– Благодаря ти, че дойде, Сейбър – прошепна Доминик. – Знам, че е трудно.
Принудих крайниците си да се отпуснат.
– Радвам се, че мога да помогна.
Грета и аз се редувахме. Никоя от нас не можеше да се справи с търговете, провеждани един след друг. Нямах представа как Доминик би могла да го понесе. Да, всеки път спасявахме по няколко конски живота, но за всеки спасен кон трябваше да гледаме как дузина други изчезват в камионите за месо.
Обикновено Рикр идваше с мен, но този път го бях помолила да остане вкъщи. Сега, когато знаех, че той има силата да изравни цялата операция, да го взема със себе си щеше да е твърде голямо изкушение.
Рамо до рамо с Доминик се насочихме към сградата на тържището. Поглеждах всеки кон, покрай който минавахме, като им правех услугата да призная съществуването им, ценния им живот, който толкова много хора смятаха за безполезен.
– Колби се премества в Онтарио – внезапно каза Доминик.
Главата ми се извърна към нея.
– Кога?
– В средата на август. Приеха го в университета в Торонто.
Колби беше чест доброволец в спасителната служба. Макар да не беше най-запознатия със селскостопанските животни, винаги работеше усърдно, каквото и да му възложехме. Имахме и други доброволци, но техните часове бяха спорадични.
– Добре, че е така – промълвих аз.
Тя кимна и се усмихна.
– Ще ни трябва някой, който да компенсира часовете му.
По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Повечето доброволци се появяваха развълнувани да гушкат малки козлета и да се грижат за конете, само за да открият, че работата, за която имахме нужда от помощ, не беше забавна. Почистването на боксовете и търкането на подовете не бяха бляскави и възнаграждаващи.
– Чудех се… – Доминик се поколеба, като ме погледна отстрани. – … дали Зак не се интересува от доброволческа дейност?
Да чуя името му изведнъж беше като удар в слънчевия сплит – толкова добре се бях постарала да не мисля за него, но изненадата бързо премина, а на нейно място се появи намръщена физиономия.
– Откъде знаеш името му?
– О. – Тя се усмихна несигурно. – Той не го ли спомена?
– Какво да спомене?
– Онзи ден, когато те чакаше да излезеш от работа за срещата ви за поход…
Нашата среща за поход? Дали имаше предвид, когато бяхме тръгнали към планината, за да убием Дулахан, който крадеше сърца, преди да е убил отново?
Доминик все още говореше.
– …представи се и попита дали може да помогне с нещо. Отне ми около трийсет секунди, за да разбера, че той знае как да се справя с конете. Той е трудолюбив работник.
Почти разтрих ръката си по лицето, като в последната секунда се сетих, че дланите ми са покрити с прах.
– Защо не ми каза това по-рано?
– Не разбрах, че не знаеш. Помислих си, че той щеше да ти каже за това.
– Каза ли ти, че се срещаме?
– Не. – Тя докосна ръката ми. – Съжалявам. Не трябваше да предполагам нищо.
Разбрах защо е направила това предположение. Беше се натъкнала на това, че аз и Зак се целуваме, сякаш сме на секундата от това да разкъсаме дрехите си, след което той остава за през нощта, цял ден работи като доброволец в ранчото, а след това се среща с мен за „среща на поход“.
Тя въздъхна.
– Но това наистина е жалко, защото той е най-горещият жребец, който някога съм виждала в моето ранчо.
Извърнах очи.
– Личността му не съответства на това.
– Наистина? Той не беше разговорлив, но се справяше отлично с конете. Нежен и търпелив.
След като го видях да общува с конете ни няколко пъти, не можех да не се съглася.
Откакто преди три дни разбрах, че Зак е изчезнал, без да каже нито дума, първоначалната ми реакция беше неистово желание да го проследя и да му дам акъл. Но без никаква представа къде е отишъл и без начин да се свържа с него, не можех дори да се опитам да го намеря.
Което много, много ме вбеси.
Оттогава се опитвах да не мисля за него – и се справях доста добре, докато Доминик не го спомена.
Пренасочих вниманието си към сградата на аукциона. Отпред двама набити мъже с измачкани ризи се смееха заедно, а пръстите ми се свиха и ми се прииска да вкарам ножа си между ребрата им. Изкупвачи на месо, безсърдечни мръсници.
Ако убийството им можеше да промени нещо, щях да го направя. Ако изравняването на сградата на тържището можеше да спаси конете, щях да помоля Рикр да превърне цялото това място в леден Армагедон. Но това нямаше да поправи нищо. Имаше десетина аукциона за добитък на разстояние от един автомобил. Конете просто щяха да бъдат преместени на друг и продадени по същия начин. Дори и да успеех някак си да върна всеки един кон обратно в спасителната служба, нямахме нито място, нито работна ръка, нито пари, за да се грижим за тях.
Издишах през острото острие на прилива на безсилие. Сега може и да имам повече власт, но не достатъчно, за да променя нещата, за които наистина ме е грижа. Въпреки че можех да измисля начин да накарам тези купувачи на месо да кървят преди края на деня.
Когато с Доминик се канехме да влезем през отворените врати в сградата на аукциона, от далечния край на загражденията се разнесе далечна лудост от паническо хленчене. Обърнахме се към звука.
– Какво става? – Попита тя.
Вълнението идваше от същата посока, от която идваха кобилата и мечокът, които бях прегледала.
– Ще проверя – казах аз. – Ти влез.
Тя кимна, а аз спринтирах обратно по пътя, по който бяхме дошли. Колкото по-далеч бягах, толкова по-развълнувани ставаха хванатите в капан коне – присвиваха очи, притискаха уши, блъскаха се един друг и металната ограда.
– Кой има пистолет? – Извика някой.
– Бързайте и…
Дрезгавото ръмжене на един жребец пресече всички останали звуци и аз подкарах краката си по-бързо.
Лабиринтът от огради и заграждения свърши внезапно и безплодното поле се простираше към редица дървета, гората, която се разливаше от планинския склон. Група мъже, някои от които носеха поло тениски с логото на аукционната къща, крещяха и размахваха ръце, сякаш се опитваха да изплашат нещо. Избухна още един крещящ вик, последван от звучен метален трясък.
Очаквах да видя кон, който се опитва да си пробие път от заграждението, затова бях шокирана да видя черен жребец, който си пробиваше път в заграждението.
И то не просто жребец.
Козината му беше лъскава като полиран обсидиан, а мускулите пулсираха по всеки сантиметър от великолепното му тяло. Грива като коприна се спускаше по извитата му шия, а дългата му опашка се развяваше като черно знаме. Трябваше да е висок двайсет ръце, но беше сложен по-скоро като скачач, отколкото като впрегатен кон.
Беше великолепен – и беше ядосан.
Завъртя се на място и ритна със задните си крака. Копитата му се удариха в портата на заграждението. Тя се откъсна и се заби в земята. Жребецът се втурна в заграждението, като стресна петте коня вътре. Завъртя се зад тях и с остри зъби накара конете да се втурнат навън в полето.
Прескочи с усилие оградата и влезе в съседния обор. Още един двоен ритник и още една порта се счупи.
Докато гонеше още три коня навън в полето, ми хрумна налудничавата мисъл, че жребецът спасява другите коне. Но никой кон не е толкова интелигентен.
Поне не и смъртен кон.
– Този проклет жребец се върна! – Извика един мъж. – Този път го убийте!
Трясъкът на изстрел взриви тъпанчетата ми и ме извади от транса. Един животновъд насочи пушката си към жребеца и стреля отново – точно в момента, в който хванах цевта, избутвайки я нагоре, за да пропусне. Изтръгнах я от ръцете му и побягнах, без да обръщам внимание на мъжете, които ми крещяха.
Със заглъхнали уши прескочих една ограда, с пушката в едната ръка, и се втурнах през празния заграден двор към жребеца в съседния. Елегантната му черна глава се стрелна към мен, а оранжевите му очи пламнаха като горящи въглени.
Захвърлих пушката настрана, скочих върху оградата и се хвърлих към голия гръб на феения жребец.
Приземих се върху гърба му с издишване на въздуха, който напускаше дробовете ми. Само защото внезапният ми скок го изненада, имах възможност да седна и да притисна краката си около страните му, преди той да нададе ревящ писък и да се изправи. Беше още по-раздразнен, че ме има за ездач, отколкото Тилиаг.
Хванах гривата му и му хвърлих телепатична мисъл.
„Трябва да се махнеш оттук! Те ще те застрелят!“
Главата му падна и аз се облегнах назад, когато той се размърда силно.
„Аз ти помагам!“ – Изкрещях му. С мен на гърба му служителите на тържището нямаше да стрелят – надявах се.
Той се завъртя в тесен кръг, опитвайки се да ме изтласка, след което отново се олюля, отметна глава назад, за да се опита да ме удари в лицето. С ритници на предните копита той се надигна още повече, докато гърбът му не стана вертикален и аз едва се държах.
Мъжете тичаха към нас. Още оръжия. В момента, в който жребецът ме отхвърли, щяха да го засипят с куршуми.
Хванах го за шията и забих лицето си в гривата му. Вместо думи, изтласках друидската си сила към него, като я изпълних с всичко, което чувствах – желание да помогна, омраза към тези хора, които искаха да го убият, спешност и страх.
Жребецът пусна предните си копита на земята, страните му се издухаха и двете му уши се наклониха към мен. Седнах на гърба му, дишайки също толкова тежко, а ръцете ми бяха свити в гривата му.
На десетина метра от нас трима мъже бяха насочили пушки към нас, а още половин дузина стояха зад тях, държейки въжета и камшици.
„Ти си създавал проблеми, нали?“ – Промърморих. Един мъж беше извикал, че жребецът се е „върнал“. Дали се беше опитвал да спасява коне преди?
Ушите на коня помръднаха – и един глас премина през съзнанието ми в смесица от непознати звуци. Друг език? Тази фея не говореше ли английски?
– Ти, момиче! – Изкрещя един ранчо тип с пистолет. – Слез от коня, преди да си счупиш врата!
Наведох се напред, като подканях жребеца да се раздвижи. Ушите му отново се завъртяха и той се втурна в галоп. Държах се здраво, докато се запътваше към оградата. С още един лек скок той преодоля бариерата и се свлече от другата страна. Пред нас се простираше открито поле.
„Бягай!“ – казах му, надявайки се да усети значението на тази дума.
Той се втурна в галоп, по-бърз от победител в Кентъки Дерби. Осемте коня от аукциона, които беше освободил от загражденията им, се разпръснаха уплашено, когато той мина покрай тях и се запъти към дърветата в далечния край на полето. След секунди стигнахме до гората и аз се прикрих ниско, когато клоните се разхвърчаха покрай нас.
Жребецът забави ход до смъртоносен галоп, докато препускаше по неравния терен, заобикаляйки дървета и прескачайки паднали дънери. Едва се държах, а крайниците ми горяха от усилие.
След минута, която ми се стори като десет, излязохме на малка поляна и жребецът спря. Паднах на врата му, след което се изправих и набързо се смъкнах от гърба му. Една езда ми беше достатъчна.
Главата му се извърна към мен и аз бях изненадана от красотата му на мъждукащата светлина под дърветата. Предпазливо вдигнах ръце и обхванах плоските му бузи, козината му беше копринена под дланите ми.
– Не можеш да направиш това – казах му, опитвайки се да споделя значението на думите си. – Не можеш да спасиш тези коне. Просто ще свършиш мъртъв.
Той клепна с уши.
– Знам, но дори и да ги освободиш, те няма да оцелеят тук. Планините не са място за домашни коне.
Той ме потупа силно по гърдите с носа си и в главата ми се разнесе вълна от непознатия му език. Не го разбирах, но усещах въпроса му в звуците.
– Аз също не мога да ги спася. – Болката, яростта и безпомощността се сгъстиха в гърдите ми, притъпявайки стърженето на острите ръбове. – Трябва да се погрижиш за себе си, ясно? Тръгни натам – посочих на север – и продължавай да вървиш, докато няма повече хора.
Топъл дъх отвя от челото ми кичури изпотена коса. Жребецът се отдръпна, като се откъсна от ръцете ми. Горящите му оранжеви очи се взираха в моите, свирепи и яростни, но някак тъжни.
Странно, неприятно чувство ме прониза по гръбнака – и тогава ме споходи разпознаване.
Зашеметена от осъзнаването къде съм виждала тази фея преди, не реагирах, когато той се обърна. Опашката му се размаха, гарвановата му козина се разпиля, а после се запъти към дърветата. Сенките погълнаха тъмната му форма и аз го изгубих от поглед.
Назад към част 3 Напред към част 5
