АНЕТ МАРИ – Демонична магия и едно Мартини ЧАСТ 6

Глава 5

Безсънната Тори е мрънкаща Тори.
Погледнах часовника. 18:35 ч. Повече от осемнайсет часа, откакто беше обявена тревогата, и енергията на всички беше намаляла. Бях дремнала следобед, свита на стола на Клара в кабинета в задната част на кухнята, но това не беше помогнало много.
Аарон и Кай трябваше да се върнат от третата си ротация в седем часа. Няколко дузини митици спяха на второто ниво, а други десет се мотаеха из кръчмата, твърде напрегнати, за да спят.
На една маса двойка възрастни мъже и една жена разглеждаха карта. Според Феликс те бяха главният мениджър на „Окото на Один“, главният мениджър на „Дим и огледала“ и първият офицер на Рицарите на Пандора. Екипите им спяха, но те не можеха да си починат.
Напълних три чаши с парещо черно кафе и ги пренесох.
– Благодаря – промърмори жената, когато ги поставих на масата. – Моделите на движение нямат смисъл, Лий. Демонът би могъл да стигне до тази точка само като прелети директно дотам и атакува веднага.
Тя бръкна в картата. Всички места, където демонът е бил забелязан, бяха подчертани. Съществото бе прескачало целия Ийстсайд – обширен и недобросъвестен квартал със смесица от жилища с ниски доходи, малки предприятия и промишленост. Откакто бе устроил засада на екипа на Аарон, демонът бе нанесъл още три удара… и жертвите му нямаха късмет като оцелелия от „Окото на Один“.
Трима митици бяха загинали на улицата. Друг не бе успял да стигне навреме до лечителите. Други двама бяха при лечителите на гилдията „Сидевил“ и се държаха за живота.
Лий сгъна ръцете си и ги допря до тесните си устни.
– Тези четири места са потвърдени ангажименти с демона. – Той посочи маркировките. – Останалите са знаци или наблюдения. Възможно е да грешат.
– Гранд Гримоар е сигурен за щетите, които са открили – само демон би могъл да ги нанесе и то наскоро – каза жената. – Или този демон се движи изключително бързо, или има няколко демона.
– Хм – Намесих се колебливо аз. – Но има много демони, нали? Всеки един от демоните на изпълнителите би могъл да причини някакви щети, нали?
Двамата мъже ме погледнаха, сякаш бях идиот, но жената се намръщи замислено.
– Гранд Гримоар не би съобщил за щети, причинени от собствените им демони, но… имаме ли данни за движението на Ключовете?
Те възобновиха дебата си, а аз се върнах в бара, като съжалявах, че не съм си държал устата затворена. Промъкнах се в кухнята и проверих запасите ни от храна. Преди няколко часа един агент на полицията се беше отбил да види от какво имаме нужда и беше обещал, че доставката на хранителни продукти ще пристигне по-късно тази вечер, но ние бяхме останали само с два сандвича, които бяха надминали мокротата и се бяха превърнали в бежов желатин. Бях сервирала повечето от бургерите ни – малко овъглени в сравнение с готвенето на Рамзи, но годни за консумация.
Въздъхнах и отново излязох навън, обзета от безпомощност. Каква беше ползата от мен? Имах два артефакта и познат с достатъчно магия, за да прави крясъци на вятъра. Хоши спеше в чантата ми, където прекарваше по-голямата част от времето си, когато ме нямаше вкъщи. Харесваше ѝ да е близо до мен, а тъй като винаги държах чантата си наблизо, уговорката работеше добре.
Телефонът ми иззвъня срещу бузата на дупето ми. Издърпах го, ужасена, че може да е Аарон – или още по-лошо, полицията да се обади на спешния контакт на Джъстин, а това бях аз. Не разпознах номера.
– Ало? – Гласът ми се разклати от нерви.
– Ало, Тори Доусън? Това е пекарна „Пуфс и сладкиши“.
Повяхнах от облекчение.
– О, да.
– Обаждам се, за да видя дали ще дойдеш за поръчката си? Във фактурата ти пише, че си планирала да я вземеш в три.
– Е, точно така. – Печени изделия за партито за Хелоуин – което, спокойно мога да кажа, че вече не се случваше. Огледах кръчмата, но не видях нито един от моите фенери. Зачудих се къде ли са се озовали. – Относно това. Имах спешна семейна нужда, така че не съм сигурна кога…
Замълчах, като се замислих за пустата ни кухня. Днес бях изхвърлила много храна, но прясно изпечените кексчета можеха да изкушат уморените митици да хапнат.
– Не съм сигурна кога ще мога да дойда – казах бързо – но ще се опитам да дойда. До колко часа е отворено?
– До осем.
– Добре. Благодаря. – Приключвайки разговора, се запътих към Феликс, който обслужваше командния център с кръвясали очи и чаша черно кафе.
– Феликс. – Издърпах стола до него. – Знаеш ли че поръчах осем дузини кексчета за партито за Хелоуин тази вечер?
– Не. – Той се усмихна уморено. – Но добре. Какво ще кажеш?
– Мога ли да отида да ги взема? Почти нямаме храна, а нещо сладко и лесно за похапване може да събуди апетита на някои.
– Къде е пекарната?
– В Гастаун – на десет минути пеша западно оттук. – Посочих към екрана с картата, която показваше, че цялата демонична дейност е на изток. – Това би трябвало да е наред, нали? Гастаун не е затворен или нещо подобно.
– Районът е чист, но държим всички членове под прикритие. – Той потърка козята си брадичка. – Имаме нужда от нещо за хапване, а то не е далеч. Вземи Езра с теб. Ще му е добре да излезе за няколко минути.
– Чудесно. Ще отидем веднага.
Той кимна.
– Ако имат кифлички или мъфини, купи и от тях.
– Разбира се.
Побързах да се кача на третото ниво, за да събудя Езра от дрямката му на пода до бюрата на офицерите, с глава, подпряна на сгънатото му яке. Взех палтото и чантата си и проверих дали Хоши дреме във формата на кълбо в долната му част. Две минути по-късно излязохме на свежия вечерен въздух.
Уличните лампи вече светеха, а оранжевите им светлини блестяха на мокрия асфалт. Дъждът беше спрял, но въздухът беше толкова влажен, че сякаш дишах под вода. Двамата с Езра вървяхме бързо, като се оглеждахме през рамо на всеки няколко крачки, но всичко беше тихо. Притиснах ръцете си около себе си, треперех от нерви и студ.
След няколко минути навлязохме в по-добре осветения квартал Гастаун и изведнъж улиците се изпълниха с хора. Докато смеещи се групи и костюмирани хора изпълваха тротоарите, си спомних, че празненствата за Хелоуин не са спрели за останалата част от населението. Шепа напрегнати полицаи бяха разпръснати наоколо, навярно за да попречат на хората да се скитат, и аз ги сканирах за някакъв признак на Джъстин.
Когато тротоарът се напълни с хора, Езра се премести зад мен и аз поведох през тълпите пируващи. Кафенетата се пръскаха от опашки пред вратите, терасите им бяха пълни въпреки хладния въздух. Заобикаляйки тийнейджъри в костюми на анимета, придърпах тънкото си яке по-плътно около себе си. Как можеха тези момичета да стоят с толкова къси поли в това време?
Хванал ръката ми, Езра ме измъкна от потока от хора и ме вкара в един магазин, толкова бързо, че не видях в кой магазин влязохме. Топлият въздух ме облъхна и аз примигнах пред рафтовете с играчки.
– Това не е пекарната – отбелязах сухо.
– Знам. – Той повдигна вежди. – Но ги видях.
Пристъпвайки към витрината, отрупана с колекционерски предмети за Хари Потър, той свали от един стелаж шал на червени и златни райета и го завърза около врата ми. Повдигнах края му, за да разгледам бродирания герб.
– Грифиндор?
– Той е идеален за теб.
С глуповата усмивка, която не можех да смачкам, вдигнах втори от куката.
– Тогава и ти.
Той я прибра, преди да успея да я сложа върху главата му. Слагайки я обратно, той избра жълто-черна и я закачи на врата си.
– Хафълпаф? Ти не си от Хафълпаф.
– Определено съм.
– Откъде знаеш? – Подразних го. – Ти дори не харесваш Хари Потър – което между другото изобщо не разбирам. Какво не ти харесва?
Забавлението му помръкна.
– Това… е глупаво.
Любопитството ме прониза.
– Хайде, кажи ми.
Той взе една фигурка на Хари, загледа се в нея, после въздъхна.
– Това е нещо с белега.
Погледнах от фигурката към назъбената бяла линия, която прорязваше лицето на Езра – нараняване, което беше откраднало половината му зрение. През близо шестте месеца, в които го познавах, колко пъти напълно непознати хора го бяха зяпали, сочели с пръст или грубо питали какво се е случило? Той имаше колекция от нелепи обяснения за неприятно любопитните; последния път беше предупредил човека да внимава особено много с иглите за плетене.
Издърпах фигурката от ръката му и я поставих на рафта, след което развих грифиндорския шал около врата си, поставих го на куката и вместо него сложих хафълпафски.
– Хъфълпафърите са лоялни и трудолюбиви. Това е мястото, където искам да бъда.
Усмихвайки се накриво, Езра нагласи новия ми шал, като прибра меката плетка под брадичката ми. Гърбът на пръстите му докосна бузата ми.
– Ето. Готова си.
Кожата ми изтръпна, но се престорих, че не ме засяга.
– Готова за какво?
– Да тичам за него. Касиерката никога няма да ни хване. Като преброим до три. Едно…
– Уау, какво? Ние не крадем в магазина… – със закъснение забелязах блясъка в очите му и изръмжах. – О, Боже мой! Ти!
Надигайки се, закачливо – почти – го плеснах по рамото и смешната му усмивка се освободи. С присвити очи се запътих към касата и бръкнах в чантата си, но той се появи до мен с банкноти в ръка. Касиерката преброи шаловете, подаде на Езра шепа дребни, след което отряза етикетите на новите ни зимни дрехи.
– Не мога да повярвам, че се хванах на това – промълвих, докато го изпреварвах и бутах вратата. – Само почакай, докато… ААААА!
Високият писък се изтръгна от гърлото ми, когато на шест сантиметра от носа ми се появи опръскано с кръв лице, а устата му се разтвори в силен стон. Паднах назад в Езра.
– Гааххххг – изръмжа зомбито.
Влачейки единия си крак, то се промуши покрай мен – а зад него следваха две дузини тела в разкъсани дрехи, чиито бледи лица бяха изкусно намазани с блестяща кръв. Докато ордата се спускаше по тротоара, пешеходците се отдръпваха, смеейки се или преструвайки се, че се гърчат от страх.
Стиснах палтото на Езра и изохках, когато мозъкът ми се върна в реалността. Хелоуин. Беше Хелоуин и това бяха костюми. Разходка на зомбита. Забавно събитие в центъра на града, с професионален грим и всичко останало. Престорени мъртъвци. Ха-ха, забавно.
Като плъзна ръка около кръста ми, Езра ме побутна настрани от вратата на магазина. Вдишах въздух и си казах, че съм се изплашила само защото нервите ми бяха изпуснати от истинското шоу на ужасите, което се случваше в момента, без да е известно на обществеността.
– Не съм крещяла, нали? – Промълвих.
– Не, изобщо не – излъга тържествено Езра.
Изпуснах дъх, развеселена и смутена, след което се отдръпнах от безопасния кръг на ръката му. Оправих сакото си, направих една крачка – и чантата на едно момиче ме блъсна в лицето, докато тя вдигаше ръка, за да помаха на някого.
– О, съжалявам – каза тя весело и побърза да се отдалечи.
Придържайки пулсиращия си нос, направих още една крачка. Езра ме хвана за ръката и ме издърпа назад, докато покрай нас минаваха трио коленопреклонни хлапета в костюми на динозаври, а един разтревожен баща ги гонеше.
Езра ме поведе в хаоса, като се провираше през блъсканицата с по-добра координация от моята; той можеше да използва въздушната си магия, за да усеща движението около себе си. След половин квартал се освободихме от най-лошата тълпа и аз застанах в крачка до него. Пръстите ми се бяха свили около неговите, а топлата му длан обгръщаше моята. Вече нямах нужда от водач, а и беше глупаво да се преструвам, че имам. Трябваше небрежно да освободя ръката си. Наистина трябваше.
Едва когато светещите витрини на пекарната бяха на един магазин разстояние, най-накрая отдръпнах ръката си от неговата. Когато бутнах вратата и навлязох във влажния интериор, устата ми веднага се разсъни.
– О – промърмори Езра. – Тук мирише наистина добре.
Миришеше на рай, ако раят беше направен изцяло от шоколад, ванилия, карамел и глазура от крема сирене. Заведението беше пълно със слюноотделящи клиенти и аз се наредих на опашката, а Езра – точно зад мен. Бавно си проправихме път до предния щанд и заобиколена от топла светлина, бъбрещи хора и вкусни аромати, почти забравих защо бях изморена до кости и разтреперана от притеснение.
Най-накрая се приближих до гишето.
– Поръчка за Тори Доусън.
– О, ти успя! Отлично. – Красивата осемнайсетгодишна девойка прибра кичур руса коса зад ухото си. – Мога ли да ти донеса нещо друго?
Попитах за кифлички и мъфини, а тя натрупа дузина на щанда, след което изчезна в задната част. Върна се с четири големи торби, натъпкани с подложки за мъфини, и ние нарамихме новите продукти в торбите. Докато приключвахме, тя погледна към Езра, който слюноотделяше от мъфините в стъклената витрина.
– Искаш ли да опиташ мъфин с тиква? – Попита го тя и се усмихна срамежливо, докато вдигаше мъфина с бледооранжева глазура. – Те са с оранжева глазура от маслен крем и са за умиране. Остана ми един.
– Благодаря. – Той взе кексчето и ми го предложи. Неспособна да устоя на нищо сладко, аз го разопаковах и отхапах половината. Влажният кекс експлодираше с вкуса си, а гладката му, лека глазура се разтапяше на езика ми. – О, по дяволите, това е вкусно. Трябва да го опиташ.
Докато държах втората половина на Езра, започнах да питам касиерката дали този вкус е включен в поръчката ми, но погледът ѝ се стрелкаше от мен към Езра и изражението ѝ бе помрачено от разочарование.
Някъде през последните осемнайсет часа на ада бях загубила всякаква координация. Вместо да държа кексчето, за да го вземе Езра, го бях забила в лицето му – сякаш исках да го нахраня с него, като най-сладката двойка, която се влюбва и развълнува всички наоколо.
Езра се поколеба, изненадан. Смущението рикошира в мен и аз дръпнах ръката си надолу до височината на пъпа – сега странно ниско, сякаш се опитвах да му я подам тайно. Като не успях да запазя достойнство, го пъхнах в ръката му и се обърнах обратно към щанда.
– Добре ли е да тръгнем? – Попитах грубо.
– Да, това е всичко – отвърна тя с мрачен тон. – Приятна вечер.
Докато Езра вземаше две чанти, аз свалих другите две от гишето и изхвърчах на тротоара – едва не се блъснах в група, облечена като пластмасови зелени войници, с изрисувани лица и всичко останало. Промъкнах се покрай тях, а обемистите ми чанти отскочиха от краката им. Зад мен Езра се извиняваше на някого, когото беше блъснал в пейката на автобусната спирка.
Промъкнахме се през тълпата, опитвайки се да опазим кексчетата, но това беше невъзможно. Забелязах група от трийсетина души, вероятно в разгара на хелоуински купон, и се скрих в отвора на близката алея. Езра се промъкна с мен, като се размина на косъм с настъпващия рояк.
Гледах ги как отминават, но точно зад тях се появи друга група. Ако се опитах да премина през тази орда, вероятно щях да пребия някого по пътя си. А след това щяха да ме арестуват за нападение и полицията щеше да конфискува всички вкусни кексчета, преди да успея да ги изям.
– Да минем оттук – казах аз и се обърнах встрани от тротоара. – Да пропуснем част от тълпата.
Езра се поколеба, после кимна. Той също не обичаше тълпите.
Имайки пространство да вървим заедно, ние застанахме в крачка един до друг. Той огледа предпазливо уличката, в която тъмнината се нарушаваше от самотните лампички, надвесени над задните врати на магазините. Наблюдавах го с ъгълчето на окото си, виждайки това, на което се възхищаваше касиерката в пекарната. Меки, разпуснати къдрици, вечно накъдрени, се спускаха по челото му и дразнеха очите му. Тъмни, секси кичури обримчваха силната му челюст, а пълните му устни образуваха сериозна, но някак знойна линия, когато не се усмихваше – но обикновено в ъгълчетата на устата му имаше тих наклон, едва доловим, но топъл.
Главата му се завъртя, раменете му се стегнаха.
Стъпките ми се забавиха, когато се откъснах от съня си.
– Какво става?
Спря в центъра на тясната уличка и се завъртя в кръг, а усмивката му не се виждаше никъде. Докато веждите му се набраздяваха от съсредоточеност, той се обърна с лице към пътя, по който бяхме дошли – после главата му се отдръпна назад, а погледът му скочи към покривите три етажа по-нагоре.
Той изпусна чантите си и контейнерите за мъфини паднаха на земята с хрущене. Хвана ме за ръката и ме дръпна толкова силно, че едва не паднах.
– Езра? – Задъхах се.
– Бягай!
Пуснах чантите си. Пластмасовите контейнери се счупиха и разсипаха оранжевите кексчета върху мокрия асфалт. Той ме издърпа в препъващ се бяг и спринтирахме към кръстовище от алеи. На петдесетина метра вдясно ни очакваше ярко осветената и оживена улица. Другите три посоки бяха тъмни, тесни улички, пълни с контейнери за боклук и надписани с графити врати.
Езра погледна към светлата улица, след което ме дръпна в обратната посока.
– Езра! – Изкрещях, а хватката му върху ръката ми беше болезнена. – Какво става?
Погледът му се стрелна нагоре. Този път се обърнах достатъчно бързо, за да проследя линията на погледа му, а вратът ми се изкриви назад. Покривите се извисяваха над тясната алея, а силуетите им бяха очертани от електропроводи и разнебитени пожарни стълби.
Страхът ме връхлетя като арктическа мълния и завладя всеки мускул в тялото ми.
Две сгради по-надолу, кацнала на покрива, се виждаше фигура, която принадлежи само на кошмарите и филмите на ужасите. Нещо по-черно от абанос, с рога, които се издигаха от главата му, извити криле като на прилеп и очи, които светеха като двойни капки магма.

Назад към част 5                                                                      Напред към част 7

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!