Глава 17
Преминах през живия плет около имота на Арла и раменете ми се сковаха от ново напрежение. Пред къщата беше паркирана редица от коли, окъпана в златистите лъчи на вечерното слънце.
Заветът се беше събрал – и никой не ми беше казал.
Лош знак.
Срещите на завета винаги се провеждаха навън, освен ако времето не беше лошо. Вероятно вещиците са били някъде по дърветата. Може би ще имам достатъчно време да вляза и да изляза, преди да се върнат.
Паркирах пикапа си зад сребристия „Приус“ на Лейни, за да съм сигурна, че ще мога да избягам бързо.
– Рикр, можеш ли да намериш завета и да ме предупредиш, когато се върнат по този път?
Бялата котка на пътническата ми седалка наклони уши настрани.
„Остави го на мен.“
Отворих вратата и той прескочи през краката ми, като кацна на чакъла отвън. Направи два скока, след което се превърна в писклив бухал и полетя към дърветата. Докато изчезваше, посегнах под шофьорската седалка и извадих малък комплект за разбиване на ключалки. Подозирах, че Лейни е изтрила кода ми за достъп до ключалката, но дори и да не беше така, нямах намерение да го използвам.
Когато се заех с предния щифт, над имота цареше спокойна тишина. Завъртях миниатюрния ключ, дръжката се завъртя и тогава вече бях вътре.
В къщата цареше мъртва тишина. Дълго стоях на входа и се вслушвах, после се шмугнах в коридора. Кухнята и всекидневната изглеждаха празни; никой не беше вкъщи. Ботушите ми безшумно стъпиха на килима по стълбите, докато се изкачвах нагоре. Вратата на кабинета на Арла беше затворена. Очаквах да е заградена с полицейска лента.
Измъкнах кърпичка от джоба си и покрих ръката си, преди да опитам дръжката. Заключена. Отне ми две секунди да отключа ключалката, след което отворих вратата. Вълна от вонящ въздух ме удари в лицето. Лейни не се беше прибрала.
Погледът ми обходи стаята, докато влизах вътре. Доколкото можех да видя, нищо не беше докоснато. Дали полицията е минавала оттук? Или чакаха бъдещ етап от разследването?
Празният стол на бюрото привлече вниманието ми като магнит. Въпреки безбройните пъти, когато бях виждала Арла да седи на този стол, жива и здрава, сега виждах само безжизненото ѝ тяло, свлякло се на него.
Избутах стола от пътя си и се обърнах към бюрото. До монитора седеше снимка в рамка от миналото лято, на която големите очила на Арла се плъзгаха по носа ѝ, а естествената кафява коса на Лейни беше накъдрена, който тя намрази в момента, в който си го направи. Използвайки кърпичката си, за да предпазя пръстовите си отпечатъци от всички повърхности, размърдах мишката, за да събудя машината. Екраните се събудиха и се появи екран за вход.
Компютърът ѝ беше заключен? Когато намерих тялото ѝ, на екраните светеше карта на долината на кръстопътя и списъкът с наградите на Зак. Щракнах в полето за парола, курсорът мигаше очаквателно, но не можех дори да отгатна.
Отказах се от компютъра и разбърках предметите на бюрото ѝ. Нямаше много – сметки, напомняния, документи от МПД и книга с дневен ред. Какво бях очаквала? Папка с надпис „Подозрителна дейност на феите“? Отмятайки разпуснатата си коса от раменете и борейки се с горещото си разочарование, отстъпих назад. Трябва ли да проверя гардероба?
Използвайки кърпичката си, върнах стола на Арла на мястото, където го бях намерила. Колелцето се закачи, като се затъркаля по нещо.
Приклекнах. На изцапания под на стола под колелото беше попаднала златна верижка. Повдигнах я и измъкнах предмета. Медальон във формата на сърце. Отворих го и се вгледах в двете малки снимки вътре: Лейни и смътно познат мъж.
Напрежението ме прониза. Не знаех защо, но изведнъж бях сигурна, че трябва да си тръгна. Прибрах медальона в задния си джоб, после прекосих офиса и затворих вратата, като се уверих, че е заключена така, както я бях намерила. Върнах се по стълбите. По коридора. Измъкнах се през входната врата и я заключих също, като погледнах през рамо за следи от Рикр.
На три крачки от пикапа се спрях, когато се чу глас.
– Връщаш се на мястото на престъпленията си, Сейбър?
Зад ъгъла на къщата целият ковен стоеше в сенките и ме наблюдаваше. Ниската, едрогърда Деана държеше в ръцете си блестящо зелено кълбо с размерите на плажна топка, а в него снежнобял бухал блестеше с яростни сини очи. Нейното познато пикси седеше на върха на кълбото, крилата ѝ на водно конче трептяха, за да пазят равновесие, а мъничките ѝ ръце светеха, докато поддържаха магията, която беше завладяла Рикр.
Лейни излезе начело на групата и ме загледа с нестихваща омраза.
– Опитваш се да почистиш мястото на престъплението? – Попита ядовито тя. – Или си дошла да ме ограбиш, след като си убила майка ми?
– Не съм я убила – казах автоматично.
Чертите на Лейни се изкривиха от ярост и скръб.
– Намерих те да стоиш над тялото ѝ!
– Защо да убивам…
– Остави го, Сейбър. – Тя се надигна, а тонът ѝ се промени на команден. – В качеството си на изпълняващ длъжността майстор на гилдията на завета в Кокитлам те задържам по подозрение в убийството на Арла Колинс.
– Задържате ме?
– Ако не си го направила – устните ѝ се свиха в скептична насмешка – тогава няма за какво да се притесняваш. Можеш да се изправиш пред съда пред колегите си вещици и да докажеш невинността си.
По гърба и крайниците ми се разнесе остро, тръпнещо чувство.
– Да се изправя пред съда? За какво, по дяволите, говориш?
– Заветът те изправя пред съд за убийство – каза Лейни студено. Тя направи жест към стоящите до нея вещици. – Всички сме съгласни, че заслужаваме истината. Първо ще се изправиш пред нас, а след това ние ще представим заключенията си пред полицията на МПД.
Едва успявайки да повярвам на това, което чувам, сканирах лицата на заклетите вещици и разбрах, че Пиърс не е с тях. Той не би се съгласил на тази лудост.
Хвърлих поглед през рамо. Пикаша ми беше точно зад мен. Можех да си тръгна, но не можех да изоставя Рикр.
– Пуснете моя познат – казах категорично.
– Ти криеше силите му. – Лейни махна към зелената сфера, която го задържаше. – Никога не си казвала, че може да променя формата си.
– Защо това има значение? – Погледнах към Елън, най-възрастния член на завета. – Не можеш сериозно да подкрепиш това. Съд над вещици?
Възрастната вещица, която досега винаги беше приятелски настроена, ме погледна, сякаш бях мръсен охлюв в градината ѝ.
– Чудя се защо една невинна вещица протестира срещу възможността да покаже на завета си, че не е отговорна за чудовищно престъпление.
Ръцете ми се свиха в юмруци. Бях невинна, но не можех да го докажа. Не можех да докажа нищо. Дори не можех да обясня защо съм тук. Сигурно са ме гледали как отключвам входната брава и влизам в къщата като крадец.
С тази мисъл осъзнах, че нищо от това, което казах, нито сега, нито по време на „процеса“, нямаше да ги убеди, че не съм убиец.
Хората знаеха. Усещаха, че съм опасна. Че съм способна на насилие. Без значение колко мило се държах, най-доброто, което можех да направя, беше да ги накарам да отгатнат това, което им подсказваха инстинктите им – и при най-малкото потвърждение те винаги се обръщаха срещу мен.
Седем години като член на техния завет и това беше достатъчно, за да ме обявят за враг.
– Ти си убила леля си преди десет години – заяви Лейни, а думите ѝ бяха накъсани от лек трепет. – И ти уби майка ми. Ще се изправиш пред завета и ще признаеш престъпленията си, а след това полицията ще те осъди – и ще те екзекутира.
Гръдният ми кош се изпълни с парчета кърваво стъкло, които раздробяваха белите ми дробове с всеки дъх, който поемах. Отломки. Разбити парчета. Счупените останки от това, което можех да бъда, ако животът ми беше различен. Остри, стържещи остатъци от функциониращо човешко същество.
В тишината прозвуча щракването на ножа, който се удължаваше. Не си спомням да съм го вадила от джоба си.
– Не съм убила Арла. – Гласът ми беше нисък, дрезгав. – Но ако не освободиш моя познат, ще разбереш какво се случва, когато наистина искам някой да умре.
Лицето на Лейни побеля.
– Не би посмяла…
Краката ми се раздвижиха. Вървях към нея. Плъзгам се. Въздухът около мен потрепна и от устните ми се изтръгна тихо бръмчене – първите ноти на призрачна стара ирландска мелодия.
Те се отдръпнаха. Страхуваха се. Накрая се уплашиха. Не беше нужно да се правя на някой друг. Не трябваше да крия зъбите си, да се преструвам, да фалшифицирам всяка дума и изражение.
Усмихнах се и това не беше усмивката на „милата Сейбър“. Беше моята истинска. Онази, която си намираше път през устните ми, когато кръвта забързваше във вените ми и се чувствах жива. Чувствах се силна. Чувствах се като себе си, а не като глупав, безпаметен, обезкосмен фалшификат.
– Освободете го – предложих аз, а думите се разнасяха.
Лейни се втренчи обратно в Нина.
– Унгел!
При вика ѝ на рамото ѝ се появи яркооранжев гущер с размерите на игуана. Яркожълтите му очи проблеснаха, докато вдигаше глава, а гърлото му се издуваше. Той изплю пълна уста с пламък.
Когато искрите се разпръснаха във въздуха, те се раздухаха във формата на огнени пеперуди. Малките крилца трептяха, а роякът се втурна към мен. Свих се, за да се гмурна под тях – и въздухът до мен затрептя, когато се появи форма, висока до кръста.
Елен се блъсна в страната ми, като се хвана за левия ми крак. Той обви дебелите си ръце около бедрото ми и стисна. Опитах се да се отскубна, но въпреки размерите си, той беше силен и тежък. Кафявите му очи без зеници се взираха в мен, докато мачкаше крака ми, задържайки ме на място, докато роякът изгарящи пеперуди се затваряше. Топлина ме обля, бързо нарастваща до болезненост.
Когато трептящите, пламтящи криле се оформиха в огнен купол, Лейни се обади разтреперано:
– Ще се изправиш пред съда пред този завет, Сейбър. Не ти даваме право на избор.
Завъртях ножа в ръката си и свих ръка, за да забия острието в лицето на феята.
Свиващият се рояк огнени пеперуди се втурна към мен, топлината им изпепели кожата ми – и порив на вятъра ме връхлетя, задушавайки огнените насекоми. Противоестествен мрак затъмни вечерното слънце и потопи двора в дълбоки сенки.
Въздухът се охлади, мракът се сгъсти и в сетивата ми се появи сила – позната сила. Енергийният поток през земята се изкриви, когато една фея се премести от ефирното царство във физическия план.
Сенките се извиха пред мен, после се превърнаха в… жена.
На ръст около моя. Порцеланова кожа. Копринена гарванова коса, която се спускаше по гърба ѝ до коленете, а кичурите се носеха около нея, сякаш нежен бриз я галеше. Копринени дрехи прилепваха към извитата ѝ фигура и оставяха на показ гладката ѝ средна част и плоския ѝ корем. Пластовете на дългата ѝ пола разкриваха проблясъци на стройни, грациозни крака.
Нейните нечовешки изумрудени очи преминаха през лицето ми, след което се насочиха надолу към феята, прилепнала към крака ми.
– Движи се – заповяда тя с гърлено мъркане.
Феята ме пусна и се отдръпна назад, а дебелите му черти се изкривиха от страх. Пълните ѝ червени устни се изкривиха в доволна усмивка. Ръцете ѝ се издигнаха нагоре, а от движението им струеше грация.
– Спри! – Изкрещя Лейни. – Не можеш…
Феената жена сложи хладни ръце на раменете ми.
Силата ме връхлетя, изтръпваща безтегловност, и светът се разтвори в мъгла и сянка. Лейни и останалите от завета се превърнаха в неясни силуети, които продължаваха да избледняват. Къщата и дърветата преливаха в тъмна полупрозрачност, а бледата мъгла се въртеше и завихряше около мен. Тих шум от бързане изпълни ушите ми.
Придържайки ме за раменете, феята попита:
– Пострадала ли си?
– Не. – Гласът ми прозвуча странно заглушено, сякаш се намирах в звукоизолирана стая.
– Отлично. – Ъгълчетата на устата ѝ се повдигнаха в по-широка усмивка и тя се наведе толкова близо, че устните ни почти се докоснаха. – Тогава няма нужда да хабя енергия, за да наказвам жалки вещици заради една още по-жалка вещица.
Настръхнах, но тя вече се беше наклонила назад. Ръката ѝ се плъзна по ръката ми с ласкаво докосване и тя преплете пръстите ни. Докато светът се разтваряше в по-дълбока мъгла и сенки, тя ме повлече към лежерна разходка.
Заветът и къщата бяха изчезнали. Обувките ми не издаваха звук по чакълената алея; не виждах собствените си крака, вихрите от мъгла скриваха всичко под коленете ми.
Когато навлязохме в сянката на дърветата, те отново станаха твърди – но не такива, каквито бях виждала досега. Кората им блестеше преливащо, сякаш напудрена с вълшебна пудра, а листата им, електриково зелени със синкава долна част, проблясваха и помръкваха, когато слаб ветрец ги дразнеше.
Не просто гледах в дебрите на феите. Аз се разхождах в него.
Красивата феена жена ме поведе навътре в дърветата, после спря и отново се изправи пред мен. Все още държеше ръката ми в своята, а с другата се издигна нагоре, за да докосне бузата ми, като пръстът ѝ бе завършен с извит черен нокът.
– Това трябва да е достатъчно далеч. Оттук нататък можеш да избягаш със силата си. – Нокътят ѝ прободе долната част на челюстта ми, докато накланяше лицето ми нагоре. – Макар че за мен би било по-забавно да прережа хубавото ти гърло вместо това.
Ножът ми все още беше стиснат в ръката ми, но не го вдигнах.
– Тогава защо ми помогна?
Тя се наведе отново, като приближи лицето си неприлично близо. Устните ѝ докоснаха моите, но аз удържах позицията си и не ѝ дадох удоволствието да се отдръпна.
– Моят друид ми поръча да те намеря, след като прочете съобщението ти. Подозираше, че си в опасност. – Влажният ѝ език прокара следа по долната ми устна. – Силата ти е сладка, малка вещице, въпреки жалкото количество, което притежаваш.
С проблясък на бели криле Рикр кацна на рамото ми.
„Опитай я още веднъж, лешояде, и ще разбия плътта ти на хиляди парчета.“
Гласът му се разнесе из съзнанието ми с дива, замръзнала нотка, от която по кожата ми преминаха тръпки. В бялата мъгла на царството на феите от перата му се излъчваха вихри от бледосиня светлина.
Женската фея се засмя тихо. Тя отдръпна ръката си от гърлото ми и аз усетих остро убождане. Капка от кръвта ми полепна по нокътя ѝ и розовият ѝ език се появи, облизвайки я. После пусна другата ми ръка.
Слънчевата светлина проникна през обвитите в мъгла дървета, изпарявайки мъглата. Тежкото тегло на тялото ми се върна набързо и ушите ми се разпукаха, звукът ги изпълни, когато странната тишина на феената земя се разнесе. Поклатих се замаяно, като възприех солидните стволове на старите борове около мен.
Господарката на сенките беше изчезнала, оставяйки след себе си мекия аромат на прохладни за нощта диви цветя.
Обърнах се с внимателни крачки, а Рикр седеше на рамото ми. Сиянието на вечерното слънце осветяваше къщата на Лейни, на петдесетина метра от нея. До ушите ми достигнаха гласове, извисени, категорични. Избухна пронизителният вик на Лейни, думите бяха неразбираеми.
Познатият орел на Зак ме беше издърпал в дебрите на феите, извън обсега на хората и вещиците, и ме беше отвел в дърветата, където можех да избягам, без да ме видят. Беше подобно на начина, по който Тилиаг можеше да изчезне със Зак, но се съмнявах, че фееният жребец е отвел ездача си толкова далеч от човешката реалност, колкото господарката на сенките беше отвела мен.
Не можех да видя здравия си стар пикап през листата, но това нямаше значение. Нямаше да си го върна. Поне бях взел със себе си ключовете си, единствения осъдителен предмет в него. Бях приключила с превозното средство – и бях приключила със завета си.
Обърнах се на пета и се отправих навътре в гората.
Назад към част 17 Напред към част 19
