Глава 27
Не посмях да заведа Рикр на кръстопътя, когато беше ранен и безпомощен. На Пътеката на върха, високо над кръстопътя, закачих раницата си в горните клони на едно дърво, а Рикр беше прибран вътре.
Той не беше доволен от това, че съм го оставила. Щеше да слушам за това седмици наред – при условие, че оцелеем.
Долу в долината хванах гривата на Тилиаг, докато жребецът си проправяше път през рушащите се руини и увивните лиани на кръстопътя. Мястото беше зловещо през деня. През нощта беше направо обезпокоително.
В тъмнината багрите на предишните цветове се обагряха в бледорозово и излъчваха призрачно сияние, което осветяваше покритата с мъх земя. Мъглата се носеше през сенчестите, ефирни дървета, закривайки всичко на повече от десетина метра, а аз не смеех да извикам името на Зак на глас.
– Усещаш ли го? – Прошепнах на Тилиаг.
„Трудно е да се усети каквото и да било“ – отвърна жребецът, а ушите му се въртяха непрекъснато. – „Аз дори не мога да открия други от моя вид.“
Наблюдавайки тръпнещите му уши и сковано извитата му шия, се надявах, че нервите му са по-здрави от тези на средностатистическия кон. Не исках да се хвърли при първия неочакван шум.
Навлязохме по-надълбоко. Не разпознах нито една от мъхестите пътеки от първото си посещение, въпреки че имах отлична памет за посоките. Пресичащите се пътеки се извиваха в безсмислени плетеници, износените от времето стълбове с чужда архитектура образуваха непознати шарки. Дори малкото езерце на Балигор не се виждаше никъде.
Кръстопътят се променяше в зависимост от силата, която го захранваше, беше ме предупредил Рикр, когато за пръв път дойдохме тук.
Никакви признаци на живот не нарушаваха завесите от лиани. Дали всички феи, които често посещаваха кръстопътя, бяха избягали, знаейки, че нощем тук дебне убиец? Колко от тях, подобно на Балигор, бяха разпознали работата на Дулахан?
Докоснах медальона на шията си, прибран под предната част на блузата ми, за да легне на сърцето ми. Проверявах го натрапчиво, откакто си спомних, че баща ми пееше песента на Дулахан. Той винаги е бил певец. Както и майка ми. Всички народни мелодии и стари балади, които знаех, бях научила от тях.
– Най-тъмната смърт, не се изправяй пред нея… – Прошепнах отново. – Без чисто злато погледът му да прекъсне.
Надявах се, че текстът е точен, иначе току-що бях тръгнала на път за смъртта си заради човек, когото исках да убия с голи ръце.
Прогонвайки тази мисъл, разтеглих сетивата си с надеждата да различа неговото присъствие – или каквото и да е присъствие – но единственото, което усещах, беше древната, нечовешка сила на това място. Тя преливаше в съзнанието ми като натрапчива ласка.
Тилиаг спря. Мускулите му трепереха, докато вдигаше глава, а ушите му се обръщаха, за да проследят някакъв звук.
Тихо туптене.
Удари на копита.
Притиснах Тилиаг и зачакахме неподвижно, докато звукът ставаше все по-силен. Нервите ми се опънаха, страхът се разнесе нагоре-надолу по гръбнака ми.
Ритъмът на копитата ставаше все по-близък. Не можех да определя от коя посока идва и страхът ми се задълбочи в ужас. Разтреперих се на гърба на Тилиаг, въздухът нахлуваше през носа ми, докато се борех с надигащата се истерия. Противоестествено. Нереално. Този страх не беше истински. Не се плашех толкова лесно. Само един звук не можеше да ме накара да потреперя.
Само че аз треперех.
Туптенето беше меко, зловещо, навсякъде – после стана по-тихо. По-слабо. Намаляваше.
Изчезна.
Двамата с Тилиаг изчакахме в мълчание и когато звукът не се върна, издишах рязко. Страхът в стомаха ми отслабна и аз разтворих ръце, за да разклатя болните си пръсти. Тилиаг изпусна силен дъх и поклати глава.
Никой от нас не коментира как и двамата бяхме замръзнали от ужас.
Проверих дали златният медальон все още е на врата ми и отворих уста, за да говоря.
„Аромат на смърт“ – каза Тилиаг внезапно.
– Какво? – Изсъсках.
„Усетих миризмата на смърт“ – повтори той, като вдигна глава, за да изпробва въздуха, а горната му устна се сви. – „Тя е близо.“
– Къде?
Той тръгна напред, нервността се лепна за него. Заобиколих нишки от светещи лиани, сканирайки рушащите се руини, които стърчаха от земята като каменни сталагмити, покрити с лишеи и мъх. Около нас се издигаха сенчести, полупрозрачни дървета, сред които се носеха мъглите на феената земя.
До носа ми достигна слаб дъх на нещо неприятно. Червата ми се преобърнаха.
Дали бяхме закъснели?
Ушите на Тилиаг се изправиха напред. Той се втурна в тръс, а мъхът заглушаваше копитата му, докато се втурваше през каменна арка и влизаше в древен двор, заобиколен от рушащи се колони.
Спря се.
В другия край на малкия двор тъмната фигура на мъж се бе свлякла до най-отдалечената колона, а тъмните му дрехи се сливаха с дълбоките сенки.
Без да се замислям или да планирам, се отметнах от гърба на Тилиаг. Краката ми се приземиха безшумно върху мъха, а после се втурнаха напред, носейки ме към падналия мъж, без да съм им заповядала. Белите ми дробове се напрегнаха, изпразнени от въздух.
Тялото ми се устреми към него, дори когато умът ми крещеше, че не ми пука, не ми пука, не ми пука. Исках да го убия. Исках го. Той трябваше да е мъртъв. Той заслужаваше да бъде мъртъв.
Тогава защо не можех да дишам?
Приплъзнах се до прегърбения мъж и паднах на колене, като посегнах към качулката, скриваща наведената му глава. Бутнах я назад – и от плата се разпиляха гърчещи се бели червеи. При вида на потъналите очни ями и издутата плът на мъжа ме лъхна миризмата на разложение. Отдръпнах се и се подхлъзнах, като едва не паднах.
Това не беше скорошна смърт, а стара смърт. Това не беше Зак.
Ненавиждах коварното облекчение, което ме заля.
Прикривайки носа и устата си с ръка, се втренчих в трупа. Подобно на друида телосложение, но по-нисък. Плешив. Гъста брада от кафяви косми на изгнилата му брадичка.
Не знаех много за разлагащите се тела, но познавах жизнения цикъл на една муха. Червеите, които бяха заразили трупа, бяха дебели от лакомо хранене. Човекът беше мъртъв поне от седмица, а може би по-близо до две.
Протегнах ръка. Отстранявайки червеите, вдигнах от гърдите му златен медальон. Той не беше същият като този, който бях намерила в кабинета на Арла; този беше с овална форма. Но когато го отворих, открих идентични снимки в малките рамки.
– Джейсън Брин – прошепнах аз.
Една ръка се сключи около ръката ми.
Отдръпнах се от неочакваното докосване и зърнах човекоподобна сянка, която се протягаше иззад колоната, където лежеше трупът на Джейсън. Човекът ме изви към себе си – после ме хвърли в мрака между каменните колони.
Изхвърчах напред, с протегнати ръце, но не срещнах земята там, където очаквах. Нямаше земя. Скрит от променящите се мъгли, теренът се спускаше по стръмен склон. Забих се в мъха с лакти напред, падайки, залитайки, без да мога да спра. Сенките и мъглата се въртяха, дърветата проблясваха покрай мен.
Падането продължи само няколко секунди, преди да се претърколя до треперещо място, просната с лице надолу, с цялото си тяло, което крещеше.
Зад мен и над мен се чуваше тракането на някой, който наполовина тичаше, наполовина се плъзгаше по стръмния склон. Главата ми се завъртя от замаяност и болка, изправих се на колене и се завъртях.
Една жена се плъзгаше последните няколко метра надолу по склона, а русата ѝ коса беше сплетена на плитка през едното рамо. Разпознаването все още рикошираше в мен, когато тя вдигна ръка с длан нагоре.
Слаба сапфирена светлина. Феена руна на вътрешната страна на китката ѝ. Сини искрици изпълниха ръката ѝ, почти като блясък.
Тя хвърли магията в лицето ми.
Цялото ми тяло изтръпна. Свлякох се на земята, а от мен се изплъзна слаб стон, когато ужасна тежест се стовари върху крайниците ми и притисна дробовете ми. Мускулите ми се превърнаха в слама, а съзнанието ми се замъгли от магията на феите, която тя хвърли върху мен.
Приклекнала, Лейни се наведе над мен, а познатият ѝ гущер беше кацнал на рамото ѝ. Златни обеци обрамчваха лицето ѝ. Около врата ѝ имаше плетеница от златни верижки. На китките ѝ дрънчаха златни гривни. Беше се окичила със скъпоценния метал.
Някъде горе конски крясък разкъса задушаващата тишина. Тилиаг, който изразяваше гнева си. Никой кон не би могъл да се спусне по този склон. Щеше да се наложи да намери друг начин – освен ако не планираше да ме изостави и вместо това да потърси Зак.
Това би имало смисъл. Той не ми дължеше нищо.
– Пътеката на върха. – Устата на Лейни се изкриви, очите ѝ бяха зачервени от плач. – Ако не беше казала това, никога нямаше да го осъзная. Мислех, че Джейсън се е провалил. След като го изхвърлих заради обсесията му от глупавия му план, вместо това той побягна към теб?
Не можех да ѝ отговоря. Ръцете ми потрепваха, докато се мъчех да ги раздвижа. Тя ме хвана за опашката и изви главата ми така, че лицето ми да сочи към нейното.
– Обзалагам се, че си мислиш, че е било просто страхотно. Перфектният начин да убиеш майка ми и да ти се размине. Никой нямаше да се досети. – Тя ядосано избърса една сълза. – Бях толкова глупава, нали? Дори не разбрах какво я е убило, въпреки че Джейсън ми разказа всичко за това чудовище от фея.
Още сълзи се стичат по бузите ѝ.
– Ти уби майка ми. Уби я. Сега ще платиш за нейния живот със своя. – Тя пусна косата ми, оставяйки главата ми да тупне на твърдата земя, и се изправи на крака. – Знаеш ли градската легенда, че можеш да призовеш Кървавата Мери, като извикаш името ѝ три пъти? Е, това действа и на някои феи. Джейсън ми каза.
Завъртя се и се изправи пред тъмната мъгла.
– Дулахан!
Високият ѝ вик отекна сред призрачните дървета. Крайниците ми се разтрепериха, докато се борех да се движа.
– Ле… – Издишах без въздух.
– Дулахан!
– Л… ни. Сп…ри.
Тя се ухили над мен, после отметна глава назад и изкрещя:
– Дулахан!
След нейния вик над нас се възцари тиха тишина. Тя постави крак върху рамото ми, натискайки го, докато ставата заплашваше да изскочи.
– Разбрах, че ще се появиш след това, което каза. Ти също уби и Джейсън ли? Той носеше злато, така че не е било от Дулахан, нали?
Въздухът беше гъст от влажна топлина, която запушваше дробовете ми.
– Никой никога няма да намери тялото ти тук – промълви тя, в гласа ѝ се прокрадваха нерви. – Ще умреш точно както умря майка ми. Това е по-добро правосъдие от всичко, което полицията би направила.
Гърлото ми работеше, докато се напрягах да говоря.
– Не съм я… убила.
– Защо отричаш? Дори дойде в дома ни, за да провериш дали е мъртва! – Тя тупна по рамото ми и остра, мъчителна пукнатина разцепи ключицата ми. – Кой друг би могъл да го направи? Джейсън? Той вече беше мъртъв! Никой друг не знае за Дул…
Тя се отдръпна от мен и се завъртя към тъмната гора. Нейният познат отново подаде глава през рамото ѝ, загледан в същата посока.
Тихо, почти нечуто шумолене раздвижи сенчестите храсталаци.
– Дулахан? – Извика тя, а страхът отслаби гласа ѝ. – Ще ти кажа името ѝ. Тя е Сейбър Роуз О…
Със златен проблясък тънка светлинна линия излетя от мрака и се сключи около гърлото на Лейни. Тя се опъна и я изтръгна от краката ѝ. Тя се свлече на земята. Нейният познат се преметна през мъха, съскайки гневно.
– Дулахан? – Промълви един глас. – Трябваше да го осъзная. Не знаех обаче, че безглавият конник краде сърца.
Сенки се навиха около краката на Зак, докато той излизаше от дърветата със златен камшик в ръка. Очите му блестяха с преливаща сила на фея; Лалакай го беше обладаля.
С едно движение на ръката си той затегна камшика около врата на Лейни.
– Ти трябва да си дъщерята на водачката на завета. Хубаво е да се присъединиш към нас.
– Друид… – тя се задави, а лицето ѝ се изкриви от шок.
– Бъди добро момиче и остани там. Или…
От бавно въртящите се около него сенки се показаха двамата му варги. Те заобиколиха Лейни, с нащърбени муцуни и проблясващи зъби. Нейният познат се сви на място, притиснат към земята. Зак махна с ръка, разтваряйки заклинанието за ласо, но Лейни не помръдна, а ужасените ѝ очи се стрелкаха между двамата вълци феи.
Зак се насочи към мен и аз не можех да направя нищо, докато той се приближаваше – но дори и да можех да се движа, вероятно щях да остана неподвижна.
Тилиаг беше казал, че не съм достатъчно силна, за да се справя с друида, и аз най-накрая разбрах защо.
Силата наелектризираше въздуха около него с дива сила. Неестествено ярките му очи пронизваха кожата ми, докато се движеха по мен. По него полепнаха сенки, а знаците, които не бях виждала никога преди, черни пера с формата на крила, се спускаха по тежките мускули на раменете и горната част на ръцете му и се разстилаха отстрани на шията му, окантявайки челюстта му.
Кристалният друид. Това беше човекът с репутацията на могъщ, дори сред феите.
Срещу Балигор той беше силен и хитър боец. Сега силата му изглеждаше едва ли не смъртна, а той дори не я използваше. Той просто съществуваше с нея. Просто я излъчваше, като статично електричество, преди да се разрази гръмотевична буря.
Той приседна до мен. Пръстите му докоснаха брадичката ми, нежни, докато обръщаше лицето ми към себе си. След миг на проучване той притисна дланта си към челото ми. Прилив на студен въздух ме връхлетя и погледът ми потъмня.
Примигнах и погледът ми се върна. Сила заля крайниците ми, а заклинанието на Лейни изчезна.
Можех да се движа отново, но не го направих. Ръката му остана на челото ми, докато очите му търсеха моите. А моите търсеха неговите.
– Защо се върна? – Попита меко той.
– Дулахан. Единствената защита срещу…
Гърлото ми се стегна, прекъсвайки думите ми. Цялото ми тяло започна да трепери, кожата ми беше студена, по ръцете ми нахлуваше студ въпреки влажната топлина. Ужасът се плъзна по вените ми като ледена утайка, запушвайки внезапно забързаното ми сърце.
Зениците на Зак се разшириха от същия страх. Погледът му се вдигна към тъмните дървета.
Звук. Тишина. Все по-силен.
Удари на копита.
Този път знаех, че не е от Тилиаг.
Надигнах се на лакти, а острата болка в ключицата ми едва се усещаше. Зак беше приклекнал до мен. Лейни беше на колене на няколко метра от мен, а двамата варги я обграждаха. И петимата бяхме обърнати към дърветата, докато мракът се задълбочаваше, докато сиянието на цъфтящите лозя намаляваше, докато сенките се съживяваха.
Той дойде от дърветата, преминавайки през полупрозрачните стволове, сякаш те не съществуваха. Високият му черен жребец танцуваше по мъха с приглушени удари на огромните си копита, ноздрите му се развяваха, а очите му горяха като горещи въглени, вградени в черепа.
Възседнала гърба му, призрачната фигура на Дулахан беше загърната в разкъсана черна материя, а качулката му беше вдигната. Не можех да видя очите му, но усещах погледа му – усещах го да притиска душата ми като адското докосване на самата Смърт.
Назад към част 27 Напред към част 29
