Глава 29
С шумно ръмжене Уикър прекоси падока. Като се полюшваше и пръхтеше развълнувано, големият сив се насочи към мен. Той се ухили на странния предмет, който носех – бяла прашка, която държеше лявата ми ръка – и аз го погалих успокоително по врата. Той отново тръгна, доволен да разтегне краката си след толкова много време в бокса.
Беше странно да се върна в спасителната служба.
Не бях планирала да се връщам, не и при положение, че ме чакаше засада на полицията, но по пътя ни надолу по планината телефонът на Зак се беше събудил. Беше проверил съобщенията си, беше написал отговор, след което ме уведоми, че мога да се прибера.
Беше отказал да обясни откъде знае това, но аз все пак се съгласих. В края на краищата, ако имаше чакащи агенти, щях да се погрижа да арестуват прословутия Кристален друид вместо мен. За щастие и на двама ни, при завръщането ни нямаше следи от агенти или ловци на глави.
Но все пак беше странно, че полицията на МПД внезапно се беше отдръпнала, и аз не ѝ се доверявах. Не се чувствах в безопасност. Не можех да се отпусна.
Облегнах се на оградата на падока и вдигнах поглед към планината Бърк, чийто заоблен връх беше забулен с облаци, обагрени в розово от залязващото на запад слънце. Бяха изминали почти четиридесет и осем часа, откакто бяхме убили Дулахан на кръстопътя.
Четиридесет и осем часа, откакто бях убила Лейни.
Докато Уикър се разхождаше из падока, за хиляден път се зачудих какво не е наред с мен. Защо вземам такива самоунищожителни решения. Защо изглеждах толкова решена да съсипя живота си.
Вместо да оставя Зак, когото мразех, когото исках да убия, да се бори сам срещу Дулахан, аз тръгнах след него. Вместо да избягам, докато Дулахан се беше съсредоточил върху него, се опитах да помогна. И вместо да позволя на Лейни да извика името му, аз я убих.
Преди да напуснем кръстопътя, бях открила езерото на Балигор и бях хвърлила в мътните му води ножчето си и ножа на Лейни, но знаех, че изхвърлянето на оръжието на убийството няма да е достатъчно. Вече бях главният заподозрян за убийството на Арла, а повечето от моите съмишленици бяха станали свидетели на конфронтацията между мен и Лейни в дома ѝ.
Сега Лейни беше изчезнала. Беше само въпрос на време да стана главният заподозрян за нейното изчезване.
Вече бях събрала нещата си. При първия знак за завръщане на полицията щях да избягам в пустинята и да изчезна. Трябваше вече да съм избягала, но не можех да се накарам да си тръгна. Това беше единственото място, което чувствах като дом след смъртта на родителите ми. Не можех да понеса мисълта, че ще го загубя.
Особено сега, само няколко дни след като бях възстановила липсващите си спомени. Все още бях сурова, все още кървях отвътре. Никога не бях забравила, че съм убила леля си, но да преживея всичко отново – градивната надежда, съкрушителния провал, раздиращото душата предателство, жестокото ми отмъщение…
Изгубена в миналото, все още се взирах в облаците, които сега бяха тъмни и сумрачни, когато Уикър се приближи, за да бръкне в джобовете ми. Поколебах се, закачих въжето за поводите му и го поведох обратно към конюшнята, а копитата му трополяха по бетонната пътека. Настаних го в бокса, проверих Уинни и другите коне, после заключих.
Времето все още беше влажно, макар и не толкова непоносимо горещо, колкото преди два дни. Вдишах ароматите на нощта и примижах към светещите светлини на къщата, докато размишлявах.
„Ранен съм, гълъбче.“
– Добре си – отвърнах, без да вдигам поглед от къщата.
„Най-много съм наранен.“
– Ти си добре.
Със светкавица от бяла козина една синеока котка скочи върху монтажния блок до мен.
„Едва не загинах, а ти не можеш да си направиш труда да попиташ за благополучието ми дори веднъж.“
Хвърлих към Рикр изсушаващ поглед.
– Вчера попитах много, а ти само се оплакваше, че те задушавам. Не беше ли ти този, който казваше, че си бърз лечител и ще се справиш с един ден сън?
Той наклони ушите си настрани.
„Уверенията ми трябва да успокоят тревогата ти, а не да заличат всички притеснения.“
– О, наистина. – Махнах към неопетнената му козина със здравата си ръка. – А фактът, че отново изглеждаш напълно здрав, също не бива да заличава притеснението ми?
„Хмм.“ – Той скочи от дървеното блокче, а опашката му се размаха. – „Такова студено сърце.“
– Не се преструвай, че това не е любимото ти нещо в мен.
„Наистина обожавам твоята злост. Никога не се променяй, прекрасна моя гълъбице.“
Обърнах се встрани от приветливите светлини на къщата.
– Не планирам.
Освен едно посещение в апартамента ми, за да взема няколко дрехи и да опаковам чантата си за бягство, бях спала в къщата, откакто се върнах от кръстопътя. Зак беше в апартамента ми, а където и да беше той, аз не исках да бъда.
Да го видя, би означавало да се изправя срещу него за миналото ни и за предателството му преди десет години. Въпреки че твърдях, че искам обяснение, част от мен искаше просто да му забие нож и да приключи с това.
Тръгнах към задната врата на конюшнята. Рикр ме гледаше, но разумно не ме последва.
Бутнах вратата и тръгнах нагоре по стълбите, а сетивата ми се простираха пред мен. Знаех, че Зак е там. Рикр беше прав, че енергията на друида се разпространяваше от него като бавно разширяваща се вълна, която завладяваше все повече земя, колкото по-дълго се задържаше на едно място.
Това накара зъбите ми да настръхнат, същността му задушаваше дома ми. Поне не можех да усетя по-острото бръмчене на силата на Лалакай; тя го пазеше отблизо, откакто се върна от кръстопътя, но сега сигурно е някъде другаде.
Спрях на вратата на апартамента, здравата ми ръка се насочи към джоба ми – но надеждното ми ножче го нямаше. Бях невъоръжена и това също ми беше неприятно.
Мразех всичко в тази ситуация.
Стиснах челюст, отворих вратата и се вмъкнах вътре. Основната стая изглеждаше повече или по-малко непокътната, с изключение на одеялата, сгънати на дивана, и една възглавница, прилежно подредена отгоре. Вратата на спалнята ми беше затворена, както я бях оставил, но вратата на банята беше отворена и светлината се разливаше в слабо осветената основна стая.
След като вратата се затвори зад мен, Зак пристъпи към отворения праг на банята. Черните джинси обгръщаха краката му и прилепваха към стройните му бедра. Той не носеше риза, оставяйки на показ изваяните мускули на торса си. Към леко загорялата му кожа бяха залепени ленти от бяла марля.
Косата му беше влажна от скорошен душ, челюстта му беше гладко избръсната, а зелените му очи бяха остри, когато срещнаха моите от другия край на стаята.
Погледнах от бинтовете – около левия бицепс и дясната предмишница, над дясната страна точно под ребрата и квадратче на лявата гръдна кост – към ролката медицинска лента, която държеше. Не си спомнях Дулахан да го е наранил по този начин.
В главата ми се възпроизведе кратък спомен: безумен писък, изригнал от гърлото ми, когато се нахвърлих върху него с ножа си.
Вдясно. Бях го наранила по този начин. Това бяха рани от нож.
Вдигнах брадичката си, като се осмелих да потърся несъществуваща вина в изражението или езика на тялото ми. Не изпитвах вина. Той беше заслужил това и още повече.
Погледът ми се движеше по лицето му. Погледът му, разбирането за това кой е той, разпали огъня на омразата, съжалението и самоомразата от онази нощ преди десет години. Предателството му ме разкъсваше, толкова свежо, сякаш едва вчера си беше тръгнал от обещанието ни, оставяйки ме пребита и разбита в дъжда.
Той облегна рамо на рамката на вратата.
– Ти се върна.
– Не отидох далеч – отвърнах аз, гласът ми беше дрезгав от емоциите, с които се борех.
– Знам. Видях те. – Той махна с ръка към прозореца с изглед към пасището, след което насочи вниманието си към прашката ми. – Как е рамото ти?
Да му отговоря спокойно, непринудено, беше почти невъзможно, но изтръгнах думите.
– Спукана ключица. Кога тръгваш?
– Трябва да събера дължимите ми услуги от феите. След това…
– След това ще си тръгнеш и никога няма да се върнеш.
Той се отблъсна от рамката на вратата и влезе в основната стая.
– Дали ще го направя?
– Ще го направиш – изръмжах аз. – Или ще те изкормя и ще нахраня с вътрешностите ти собствените ти варги.
– Наистина. – Той се приближаваше към мен с бавни стъпки, като ягуар, който преследва плячката си. – Искаш ли да ме убиеш? Или просто искаш да ме нараниш?
– И двете. Болка, после смърт.
Той се приближи, твърде близо, но нямаше как да спра приближаването му.
– Трудно ми е да повярвам в това – изръмжа той.
– Нима вече си забравил кой ти е дал тези рани?
– Забравила си… но те не бяха дори близо до смъртоносните. – Широките му рамене изпълниха погледа ми и предателските ми крака отстъпиха назад. – Малко след като ме намушка с нож, ти рискува живота си, за да ме спасиш.
Отново отстъпих назад и гърбът ми се удари във вратата.
– Странно нещо за човек, който иска да ме убие, не мислиш ли? – Той се спря, между нас имаше едва метър разстояние, а погледът му ме приковаваше. – Защо ме спаси?
Сърцето ми барабанеше зад ребрата, вътрешностите ми се размърдваха, острите ръбове се остъргваха. Исках да го ударя. Исках да го накарам да кърви.
Но най-много исках той да изрече думите, които щяха да поправят счупените парчета в мен. Думите, които щяха да поправят всички начини, по които той ме беше разбил. Думите, които щяха да ми позволят да сложа край на миналото си завинаги.
Само че такива думи не съществуваха.
Нищо от това, което каза, нямаше да ме поправи. Нищо от това, което каза, нямаше да промени случилото се между нас. А мисълта, че ще чуя неадекватното му обяснение или слабото му извинение – или още по-лошо, никакво извинение – беше повече, отколкото можех да понеса. Той вече ме беше унищожил веднъж. Да науча защо го е направил, можеше да ме унищожи отново.
Очите на Зак потъмняха и той отново попита:
– Защо ме спаси, Сейбър?
– За да мога да те убия сама.
Челюстта му се стегна – и в главата ми прозвуча гласът на Рикр.
„Един черен автомобил току-що спря в двора.“ – Трима мъже слизат от него.
Очите ми се разшириха, както и тези на Зак, който също чу предупреждението на моя познат. Отскочих от вратата, като в бързината се сблъсках с гърдите му. Полицията. Това беше полицията. Бяха дошли за мен. Очаквах повече предупреждения. Очаквах да имам време да избягам.
– Навън – изпъшках, провирайки се през Зак. – Трябва да изляза!
Той хвана здравия ми лакът и ме завъртя с лице към себе си. Ръцете му хванаха горната част на ръцете ми, спирайки спешните ми движения.
– Сейбър, успокой се.
– Успокой се? – Изкрещях наполовина, страхът ми се превърна в ярост. – Те са тук, за да ме арестуват! Няма да се върна към това. Няма да се върна!
– Знам и няма да се върнеш. Няма да те арестуват. Ще говориш с тях.
„Мъжете се насочват към конюшнята“ – припряно ми каза Рикр.
– Дали се шегуваш с мен? – Извих се срещу ръцете му, остра болка прониза ключицата ми. – Пусни ме!
Той се държеше по-здраво.
– Слушай ме, Сейбър! Изпрати съобщение на горещата линия, както ти казах, нали?
– Да, но…
– Тогава ми се довери и…
– Никога повече няма да ти се доверя!
Гласът на Рикр се стовари върху съзнанието ми.
„Те се качват по стълбите.“
Зак прокле. Той освободи раменете ми – после хвана страните на лицето ми и издърпа лицето ми нагоре.
Горещата му уста срещна моята, твърда и търсеща. Също толкова бързо, колкото ме целуна, той се отдръпна, оставяйки ме зашеметена.
Силен трясък разтърси вратата на няколко метра зад мен.
– Просто отвори вратата, Сейбър. Всичко ще бъде наред, а ако не е, сам ще убия тези агенти. – Той ме пусна, тръгна към банята и се затвори вътре, а вратата се затвори с тихо щракване.
Един юмрук удари по вратата на апартамента за втори път.
– Сейбър Ориен? – Обади се по-възрастен мъжки глас.
В главата ми нахлу паника. В захлас се обърнах към вратата. Вече нямах време да тичам към нея, което означаваше… което означаваше, че трябва отново да се доверя на момчето, което ме беше предало.
С трепереща ръка завъртях бравата и отворих вратата.
Назад към част 29 Напред към част 31
