ГЛАВА 9
Тори постави черен пистолет в кожен кобур на бара пред мен.
– Това е пистолет за пейнтбол. В него има седем снаряда с три различни отвари. Тъй като самият Зак е алхимик, нашите алхимици смятат, че той може да е устойчив на обикновените отвари. Първите три изстрела са нестандартни сънотворни отвари. Следващите две са успокоителни на ниво конски транквилизатор. А последните две ще те поставят в кома за три дни.
Веждите ми леко се повдигнаха.
– Да не се застреляш случайно – добави сухо тя. – Предпазителят е тук. Обхватът е около осемдесет метра. Непропускливите дрехи като коженото палто на Зак ще блокират първите два вида отвари. Последната е аерозолна мъгла, така че не стреляй, ако стоиш твърде близо.
Кимнах.
Тя завъртя дръжката на оръжието към мен.
– Моят пистолет е зареден със същите снаряди. Ние двете ще нокаутираме Зак.
– Тогава ние ще свалим Лалакай. – Гласът на Аарон го изпревари, докато обикаляше бара, със стегната усмивка на лицето. – Ще бъде забавно.
Погледът ми се стрелна към него. Той носеше бойни кожени панталони, тениска без ръкави и защитна черна жилетка. През гърдите му преминаваше ремък, който придържаше меча на мястото му на гърба, а черно-сребърната дръжка стърчеше над рамото му.
Езра го последва, облечен по същия начин. Беше вързал черна кърпа върху къдравата си коса, а изцяло черната дръжка стърчеше иззад рамото му. Чифт дълги ръкавици с метални шипове по кокалчетата и лактите покриваха голите му ръце.
Изглеждаха опасни – но не толкова опасни, колкото фея.
– Нашият приоритет е Зак – казах аз. – Не можеш да се бориш с Лалакай. Една вълна от магията на смъртта и с всички вас е свършено. Нямате никаква защита.
– Ще я убием от разстояние.
Езра наклони око към приятеля си.
– Не бива да сме безразсъдни. Вече не разполагаме със стария си коз, помниш ли?
– Бихме могли да имаме коз – отвърна Тори, наполовина закопчала черен колан, натоварен с торбички, около бедрата си – ако Зилас и Робин не бяха взели най-дългата ваканция на света.
– Нямаше да има значение кого ще вземеш със себе си – казах аз. – Лалакай всъщност не може да бъде убита.
Аарон се намръщи.
– Какво имаш предвид?
– Тя има нова сила, наречена Неумиращия. С нея тя може да се възстановява мигновено от почти всяко нараняване, дори от смъртоносни рани.
– Значи да я убиеш е невъзможно?
– Да, освен ако не знаеш тайната слабост на Неумиращия.
– Нека отгатна. Ти не я знаеш.
– Не, но… – Хвърлих поглед към бялата норка, приседнала на плота на бара до лакътя ми, която наблюдаваше разговора ни с ярки лазурни очи.
Беше ме настигнал, докато шофирах в Кокитлам на път за гилдията. Не бях споменала за посещението си в къщата на Арла, за картата в джоба си, за тайното му заклинание или за подозренията си относно ролята му в смъртта на Арла. Дори не го попитах дали е открил още от шпионите на Рианон, защото не исках отново да ме отблъсне.
Неумиращият беше почти безпогрешен. Лутир беше намерил начин да го заобиколи, но дори Рикр да успееше да възпроизведе паразитното заклинание на Горския владетел, щеше да му се наложи да го вгради в тялото на Лалакай. С нейната смъртоносна магия това щеше да е невъзможно. Единственият ни шанс да победим Безсмъртния беше чрез същия мистериозен метод, който принца друид Пвайл беше използвал, за да убие Хафган, първоначалния собственик на Безсмъртния.
Рикр беше единственото същество на света, което знаеше как го е направил Пвайл, и не беше склонен да го разкрие, дори да убие Лалакай. Той планираше да възвърне силата за себе си, което означаваше, че всеки, който знаеше слабостта ѝ, щеше да се превърне в опасност за него. Можех да се опитам да го убедя да разкрие тайната, но той вече беше убил една невинна жена, за да защити тайните си. Не можех да се убедя, че няма да заглуши и моите съмишленици от гилдията.
– Но това няма значение – довърших аз, надявайки се, че не са забелязали колебанието ми. – Лалакай е твърде могъща. Просто трябва да изведем Зак на безопасно място и ако успеем, да държим артефакта далеч от ръцете ѝ.
Вратата на гилдията весело зазвъня. Кай влезе вътре, облечен за бой като другите двама. Блузата му беше с дълги ръкави, като оставяше непокрита само главата му, а две катани висяха на бедрото му.
– Артефактът е оръжие – обяви той без предисловия. – Ето защо ни отне толкова време да проследим продажбата. Бил е купен от колекционер на оръжия.
В червата ми се загнезди ужас.
– Оръжие? Какъв вид?
– Не знам, но скоро ще разберем. – Тъмните му очи се плъзнаха по нас. – Къде е Кит?
– Все още не е тук – отговори Аарон.
Кай извади телефона си от джоба на защитната си жилетка.
– Трябва да се придвижим. Охраната на „МираКо“ е разположена около дома на купувача и ни чака. Щом пристигнем, те ще го транспортират до бункера.
– Тогава започва вълнуващата част – каза Тори и прибра една червена къдрица зад ухото си. – Ще чакаме цяла нощ, за да видим дали Зак ще се появи.
Езра кимна.
– Това ще бъде качествено време заедно. Можем да си играем на „Аз шпионирам“.
Не можех да разбера дали се шегува. Звучеше напълно сериозно.
Кай докосна телефона си и той започна да звъни на високоговорител. Линията щракна.
– Ахой-хой. – Веселият глас на Морис пропука от лошия сигнал. – Тъкмо се канех да ти се обадя. Ще закъснея за нашето изключително специално парти. Шефът ме изпрати на ново местопрестъпление – нищо общо с нашия друид с промит мозък, не се притеснявай.
– Имаш ли някакви резултати за наградата на Такеши? – Попита Кай.
– Нищо и честно казано, това ме притеснява. – Чу се потракване, докато нагласяваше телефона. – Ако Такеши не е издал името на купувача, Зак би трябвало да е нащрек за нов информатор. Но ако Такеши е издал името, защо Зак все още не е потърсил целта си? Какво чака?
– Добър въпрос – промърмори Кай. – Веднага щом можеш, трябва да се присъединиш към нас. Можем да се възползваме от подкрепление.
– Имаш го, но ще се забавя поне няколко часа. Опитай се да не умреш, докато си върша работата.
Приключвайки разговора, Кай блъсна телефона в ръката си и промълви:
– Какво чака?
– Какво чака Лалакай – поправих го аз.
Той сви рамене, сякаш нямаше значение, след което почука по телефона и този път го вдигна до ухото си.
– Сасаки – каза той. – Осигурен ли е имота? – Той се заслуша за миг. – Добре. Тогава – какво? Защо позволихте това? – Кратка пауза, след което изръмжа: – Каквито и да са били мотивите му, трябваше да ги изясниш с мен. Изпрати ми адреса.
Пусна телефона настрани и натисна бутона за приключване на разговора.
– Този идиот.
– Какво стана? – Попита Аарон.
– Когато купувача разбрал към кой артефакт се е насочил Призрака, той настоял, че е твърде опасно да попадне в ръцете на мошеник. Вместо да ни изчака, той наредил на екипа по сигурността да го отведе до хранилището му за оръжия, за да го премести на по-сигурно място.
– Майната му – изръмжах, когато разбирането ме удари като удар в гърдите.
Погледът на Кай се насочи към мен.
– Точно това чакаше Лалакай – този идиот да я заведе право до оръжието.
– Мислиш, че тя го наблюдава?
– Гарантирам. – Грабнах пистолета с отварите от плота на бара, а Рикр скочи на рамото ми. – Колко далеч е това хранилище? Можем ли да ги изпреварим там?
– Можем да опитаме. Хайде.
Четиримата ми приятели от гилдията тръгнаха към вратата, а аз ги последвах последна, без да съм сигурна доколко мога да разчитам на тях, особено в тази ситуация, срещу този враг.
Проблемът беше, че не знаех дали мога да разчитам и на Рикр.
На юг от Ванкувър, между екологичния резерват на университета и кънтри клуб с голф игрище с осемнадесет дупки, имаше пояс от възрастни дървета, прекъснат от затворен път.
Тежките му стоманени порти вече бяха отворени, когато Аарон завъртя джипа си на гладката настилка. Навлязохме стотина метра навътре в дърветата, където втора порта също беше отворена и чакаше, тази свързана с висока каменна стена, увенчана с декоративно, но остро ковано желязо. Охранителните камери покриваха всеки ъгъл.
Наведох се напред на пътническата седалка, когато се появи дълга едноетажна бяла сграда. Тя нямаше прозорци и имаше малък паркинг със семпло, чисто озеленяване. За случайния наблюдател би било невъзможно да отгатне предназначението ѝ. Можеше да е офис сграда, частен дом със съвременна архитектура или странно изолиран център за отдих.
Нощта беше настъпила и ярките стълбове на паркинга предлагаха единственото осветление, като осветяваха с прожектори черните хамъри, паркирани пред входа. Аарон спря своя джип зад тях и изключи двигателя.
Излязох от него, като неспокойно нагласих кобура на бедрото си. Рикр се качи на рамото ми под формата на норка.
Автоматичните стъклени врати се плъзнаха, докато се приближавахме, и ни пуснаха в просторно фоайе с извита рецепция, направена от лъскав бял материал. Отвъд него дъгообразни колони и припокриващи се панели от матирано стъкло скриваха всичко, което се намираше зад тях. Всичко беше с елегантен, футуристичен дизайн и фина подсветка, сякаш бяхме стъпили на борда на космически кораб.
– Най-съвременна инфраструктура – промърмори Кай. – Изглежда като стъкло, но за да го пробиеш, ще ти трябва танк.
– Нямаме нужда от танк. – Посочи Тори. – Вратите са отворени.
Подсветените врати от матирано стъкло имаха широко два метра отстояние между тях. Рецепцията беше празна, а в сградата цареше мъртва тишина.
Кай хвана една от дръжките на хълбока си и плъзна свободно дълго, едноостро острие.
– Предполагам, че Зак и Лалакай вече са тук.
Аарон извади по-тежък двуостър меч от ножницата на гърба си.
– Изглежда така.
Рамо до рамо те тръгнаха към отворената врата. На две крачки зад тях Езра извади оръжието от гърба си – не меч, както предполагах, а двуметрова метална палка.
– Дръж се – извиках аз и побързах да се придвижа напред. – Трябва да отида да…
Тъмни петна се стрелнаха през стените за сигурност. Половин дузина сенчести същества се промушиха над главите на маговете, след което се разделиха, атакувайки всички ни едновременно.
Езра завъртя черното си оръжие. Вятърът със сила на галактика зави във фоайето и изхвърли сенчестите същества нагоре, преди ноктите им да намерят нечия плът. Още едно движение на оръжието му и порива се превърна във вихрушка. Попаднали във въртящото се въздушно течение, леките феи се свлякоха в плътна група.
С последното завъртане на черния жезъл Езра пренасочи вятъра надолу. Той хвърли сенчестите същества на пода. Докато те се удряха в лъскавите бели плочки със силни, глухи удари, Аарон и Кай правеха резки движения с остриетата си. Огън и мълнии се разразиха над феите, като ги шокираха и изпепелиха едновременно.
Прехапах вътрешната страна на бузата си, неохотно впечатлена.
– Продължавайте да се движите – каза Кай, тонът му беше брутален, сякаш унищожаването на сенчестите създания не си струваше коментар. – Все още можем да стигнем до Зак, преди той да получи артефакта.
Не се опитах да ги забавя, докато се подаваха през пролуката между вратите. Последна в редицата свих пръсти, готова да призова ледено оръжие. Да победиш малките, слаби слуги на сенките беше едно нещо. Лалакай беше на толкова високо ниво, че те дори не можеха да се сравняват с него.
Отвъд защитната стена имаше дълъг, широк коридор, който продължаваше космическата тема. На равни интервали къси коридори пресичаха основния коридор, като всяко разклонение водеше до няколко бели врати, обозначени с номер.
– Знаете ли къде е оръжието? – Попита Тори, като си играеше с нещо на дясната си ръка – месингов бокс.
– Хранилищата с най-висока степен на сигурност са в мазето. – Кай сканира коридора. – Трябва само да намерим стълбите.
Тя поклати глава и промълви:
– Винаги в мазето. Омръзна ми от мазета.
Забързахме надолу по коридора и приглушената тишина в помещението ме накара да стисна зъби. Беше прекалено тихо, както за ушите ми, така и за сетивата ми на друид. Не успях да открия присъствието на Зак или на Лалакай.
Не беше трудно да се намерят стълбите; в края на коридора широко стълбище се виеше драматично към долното ниво. Тръгнахме надолу по стъпалата, маговете бяха отпред, а аз и Тори се движехме отзад.
В дъното имаше коридор, идентичен с горния – с изключение на осем мъже в черни униформи за сигурност, разпръснати по пода. По белите плочки се стичаше кръв, а по стените и дрехите им имаше пръски от разноцветни отвари. Съмнявах се, че течностите са толкова безвредни, колкото отвари за сън.
Аарон прокле под носа си.
– Трябва да проверим жизнените показатели и…
Вдигнах ръка, за да замълчи, гръбнакът ми беше скован, докато разтягах сетивата си.
Светлините над главите затрептяха, а после притъмняха.
Преди да успея да реагирам на черната тъмнина, ярките лъчи оживяха, когато моите колеги от гилдията включиха светлините, прикрепени към бойните им жилетки. Отблясъците се отразиха от стените със силен блясък, но коридора напред остана зловещо мрачен и тъмен.
Нещо се движеше в този мрак. Ново сенчесто същество – по-голямо от бик и също толкова тежко, с огромни, извиващи се рога, огромни лапи с дълги нокти и лъвска опашка. То поклати масивната си глава и застърга с един крак по плочките на пода.
– Е, по дяволите – промълви Аарон. Той замахна с меча си нагоре, насочвайки го към сенчестия бик, и завъртя острието на деветдесет градуса по посока на часовниковата стрелка.
Огнено кълбо се изстреля над сенчестия бик, а пламъците скочиха към тавана. Съществото от сенки отметна глава и се впусна в атака. Подът се разтресе от ударите на краката му.
– Внимавай! – Изкрещя Кай, докато скачаше встрани.
Аарон скочи в другата посока, а Езра се завъртя и обхвана с ръка Тори, докато се измъкваше от пътя на сенчестия бик.
Аз не помръднах.
„Рикр?“
Норката отскочи от рамото ми. Студът избухна от него и с изблик на лазурна светлина Рикр се приземи грациозно на крака в човешката си форма, наметалото му се развяваше зад него, а от ръката му се протягаше ледено копие. Той го запрати напред с плавно и непринудено движение.
Бикът на сенките се заби с главата напред в острието на копието. Ледът изригна в трескав порив, поглъщайки съществото в назъбена формация като замръзнала океанска вълна. Всичко отново притихна.
Светлинни лъчи пробляснаха, докато маговете и Тори обикаляха дебелия лед, а широките им очи се взираха в истинската форма на Рикр.
Назад към част 9 Напред към част 11
