ГЛАВА 16
Бум на магия се разнесе из паркинга, докато Зак и аз тичахме през него, и при всеки отзвук пръстите ми се стягаха около кинжала. Бяхме твърде близо до битката на феите – само на половин квартал, но трябваше да заобиколим обратно към пикапа, преди да успеем да избягаме от мястото.
Със светкавица на бели криле една сойка се измъкна от дъжда. Кацна на рамото ми, а малките ѝ нокти се забиха в мокрия плат на тениската ми. Непрекъснати дъждовни капки се удряха в главата ми.
– Рикр – възкликнах с експлозивно издишване. – Ти се измъкна.
Той полуразпери криле, за да запази равновесие, докато земята се разтърси и ме изхвърли от пътя.
„Избягването им не беше трудно, след като подбудих битката.“
– Така че можем да ти благодарим за колосалната публична демонстрация на магията на феите? – Изръмжа задъхано Зак.
„Дали си имал превъзходен план за нашето бягство?“
Пренебрежителният тон на Рикр ме хвана неподготвена, сякаш човешките жертви и излагането на магията на показ бяха незначително неудобство. Но ако бях права за амбициите му, може би последствията нямаха значение за него.
За съжаление, те имаха значение за всички останали. Колко време преди да се появят службите за спешна помощ? Имаше ли хора в музея? Имаше ли хора, които да са свидетели на битката на феите в момента – гигантски дракон, огромни анимирани растения, ледени кули, лазерни лъчи от златна магия?
Преглъщайки, извадих телефона си, като се мъчех да избера номер, без да забавям бързия си ход, докато дъждът пръскаше екрана. Вдигнах го до ухото си, когато звънна.
– Ало? – Отговори Морис с най-нормалния поздрав, който някога бях чувала от него.
– Трябва да пратиш полицията на МПД в Музея по антропология – казах аз, като повиших глас над тъпия рев на дъжда и близката магическа битка. – Всеки ресурс, с който разполага вашият участък. Точно сега.
– Какво се случи?
– Случва се точно сега. Кралски особи на Феи в битка. Хората ще го видят. Може би вече са…
Линията заглъхна, когато той приключи разговора. Натъпках телефона обратно в джоба си и побягнах по-бързо.
Пикапът се появи в полезрението ми и аз бях изключително благодарна на Зак, че е имал предвидливостта да паркира далеч от музея. Подхвърлих му ключовете и той се запъти към шофьорската врата, а аз се завъртях около капака до страната на пътника, като Рикр се люлееше на рамото ми. Ключалките се отвориха и аз скочих вътре.
Зак се вмъкна, преди още да съм отворила вратата. Захлопнах я и затърсих за предпазния си колан. През дъждовния прозорец до мен се виждаха черните драконови крила и плаващите останки на музея над дърветата, които оформяха улицата.
– Майната му – прошепнах аз.
Потеглихме по пътя в посока изток. Зак се провираше агресивно през ранния следобеден трафик, като явно възнамеряваше да ни измъкне от района възможно най-бързо – или от града.
По това време на деня полицията щеше да има късмет да стигне от центъра на Ванкувър до музея за двайсет минути. Петнайсет, ако нарушат всички закони за движение по пътищата.
– Надявах се Лалакай да не разбере, че сме стигнали първи до Клопката на Валдурна – каза Зак рязко, докато профучаваше покрай един бавно движещ се фургон – но с тази суматоха между Еко и Рианон, тя вероятно вече е на път.
– Щом стигне там, тя ще разбере какво става.
– И ще дойде след нас. Единственият ни шанс е да продължим да се движим и да я изпреварим.
Рикр се превърна в норка и скочи на коляното ми.
„Колкото по-голямо е разстоянието помежду ви, толкова по-трудно ще ѝ е да усети присъствието ти. Увеличаването на това разстояние обаче може да се окаже трудно.“
– Сейбър и аз можем да се редуваме да шофираме. Лалакай има ограничена издръжливост, но пикапа може да продължи да се движи, докато не свършат бензиностанциите.
Погледнах надолу към скута си, бялата норка на лявото ми коляно, а Клопката на Валдурна почиваше на дясното ми бедро, пръстите ми свити около увитата в хартия дръжка.
Новото ми разбиране за стратегията на Рикр се повтаряше в главата ми като песен. Вземи кинжала. Убий Лалакай. Убий Еко. Убий Рианон. Стани бог сред феите.
Първата стъпка беше изпълнена. Ако теорията ми беше вярна, следващияю етап от плана му беше да убие Лалакай. Как възнамеряваше да го направи? Беше казал, че се нуждае само от „подходяща възможност“, която възнамерява да организира „в подходящия момент“. Не изглеждаше да бърза много, но не би ли трябвало да иска да я убие колкото се може по-скоро, особено след като в момента е в играта „Клопка“? Дори и да успееше да го задържи далеч от нея, колкото по-дълго чакаше, толкова по-силна щеше да стане тя.
Освен ако това, че е станала по-силна, не е било проблем.
Ами ако точно това искаше той?
Погледът ми се стрелна между норката и кинжала, преди да го вдигна към Зак.
– Трябва да отидем в центъра за помощ.
Той поклати глава.
– Не можем да се скрием там.
– Не да се крием. За да устроим засада. – Погледнах Рикр. – В крайна сметка ще трябва да се бием с Лалакай, така че трябва да го направим на наша територия и на познат терен. Тя идва за кинжала. Без значение какъв капан ще поставим, тя няма да има друг избор, освен да влезе в него, за да получи наградата си.
Мустаците на Рикр се размърдаха замислено, а лазурните му очи се вгледаха в мен. Дали беше предположил, че знам за неговото омагьосване? Дали беше забелязал колебанието ми дали да му дам кинжала?
„Ще имаме малко време да се подготвим“ – отбеляза той. – „Такава дръзка засада ще бъде изпълнена с риск.“
– Засадите са твоя специалност.
Зак се намръщи, а вниманието му се насочи към мен и пътя.
– Няма да мога да помогна. Тя може отново да поеме контрол над мен. Ще трябва да ме вържеш или да ме упоиш.
Кимнах.
– Рикр и аз можем да се справим.
Мустаците му отново потрепнаха, а погледът му се впи в мен. След това устата му се разтвори в гримаса на дива свиня и пробляснаха малки, остри зъби.
„Както искаш, гълъбче. Нека устроим засадата.“
Устоях на желанието да изпусна целия си дъх набързо, докато адреналина течеше във вените ми. Чувствах се така, сякаш току-що бях стъпила на шахматната му дъска за първи път – и той го знаеше.
Рикр планираше всичко и едва сега разбрах това за него. Не че можеше да предсказва бъдещето. Той нямаше един-единствен грандиозен план, който да зависи от набор от конкретни резултати. Не, той имаше различен план за всеки възможен изход. Винаги беше готов да се промени. С всеки ход, който противниците му правеха, той отхвърляше дузина планове и чертаеше дузина нови.
И осъзнавайки това, знаех, че няма как сегашната сила на Лалакай да е обстоятелство, което той да не е отчел.
Той на практика я беше предизвикал да открадне силата на Изверг и не беше направил нищо, за да го предотврати. Знаеше, че има вероятност тя да нападне Марцана – закрилничеството на Йилиар беше достатъчно предупреждение – и също не се беше опитал да спре това.
Единственият начин, по който тези решения имаха смисъл, беше да знае, че може да убие Лалакай, независимо колко силна е станала тя. А щом я убиеше, нейната сила щеше да се превърне в негова сила.
Следователно той имаше всички основания да я направи по-силна. За да я подмами да открадне магията на Изверг. Да стои настрана, когато тя открадна магията на Марцана. И да „избяга“, вместо да я убие, дори когато тя бе поела контрола над Зак. Той се беше оттеглил, за да може тя да продължи да трупа сила – което тя и правеше. С дарбата на неумиращ тя беше неуязвима. Тя беше теле, което той угояваше за клане, а тя нямаше представа.
Както беше казал, щеше да я убие „в подходящото време“ – когато силата, която беше събрала, беше узряла за употреба.
Ръцете ми се свиха в юмруци, ноктите се врязаха в лявата ми длан, а кинжалът се притисна болезнено в дясната. Ако Рикр имаше начин да убие Лалакай, означаваше ли това, че можеше да я убие в оръжейното хранилище или в стриптийз клуба, или дори когато за първи път бе поела контрола над Зак? Мислех, че нямаме друг избор, освен да го изоставим, но истината беше, че нямаше как да го спася. Какво е могъл или не е могъл да направи Рикр, предстоеше да разберем.
Пътуването до Кокитлам мина бързо, докато обсъждахме най-добрия начин да заложим капан на Лалакай, който да ни позволи да изпреварим магията на смъртта ѝ. По време на дискусията Зак хвърли няколко въпросителни погледа към мен. Подозираше, че нещо се случва, но мъдро не се опита да разпита мен или Рикр за това. Оценявах сдържаността му. Не знаех колко опасен е този танц със Зимния крал, но не бях готова да въвлека Зак в него. Още не.
В Кокитлам спряхме в един магазин за хранителни стоки, за да купим готови сандвичи и нетрайни храни за няколко дни. Изядохме сандвичите си на паркинга, след което продължихме към магистралата.
Десет минути по-късно Зак намали скоростта на пикапа, за да завие по дългия път за Сърца & копита за спасяване на животни. Гумите заръмжаха по чакъла. От празните пасища ме заболяха гърдите.
Зак вкара пикапа в двора и изключи двигателя. Когато излязох от него, злощастно чувство на празнота изпълни тялото ми. Беше тихо – прекалено тихо. Нямаше куткудякащи кокошки, грухтящи прасета или цвилещи коне. Всичко беше тихо. Облаците висяха ниско в небето, на ръба на буреносната система, която заливаше Ванкувър, и дивите животни се бяха скрили за вечерта.
Доминик и Грета бяха работили с невероятна ефективност, за да преместят всички животни от спасителната служба толкова бързо. Зачудих се къде ли са отишли и колко ли дълго ще трябва да останат далеч.
Рикр скочи на рамото ми.
„Нямаме време да се бавим.“
Кимнах. Засадата ни не беше сложна – а Рикр я беше направил още по-проста, като беше заявил, че той ще се справи с частта „убиване на Лалакай“. Както и подозирах, той нямаше намерение да разкрива слабостта на Неумиращия на никого. Дори и на мен.
Прокарах нокътя на палеца си по ръба на хартията, увита около кинжала.
– Тъй като тази битка може да стане грозна, трябва да спестим спасяването, ако можем. – Посочих към склона на планината Бърк. – Да се разположим в гората. Два километра и половина на север оттук би трябвало да са достатъчно далеч.
Зак се намръщи.
– Мислех, че искаш да се възползваш от повишаването на аурата на твоята територия.
Не казах нищо, а на рамото ми Рикр беше също толкова мълчалив. Сигурно е разбрал какво предлагам – и защо.
На два километра и половина северно от спасителната служба се намираше мъртвият център в средата на гигантското омагьосване на Рикр. Сега той без съмнение знаеше, че съм наясно със съществуването му, но какво щеше да направи с тази информация?
От деня, в който се запознах с него, аз бях пешка, която той придвижваше по дъската – пешка, която той защитаваше и за която се грижеше, но все пак пешка. За първи път правех собствени ходове. И нямах никаква представа как ще приеме това, че аз съм негов играч.
„Чудесно предложение, гълъбче“ – каза той накрая с нотка на забавление в гласа си. – „Да тръгваме ли?“
Треперенето премина по нервите ми, докато кимах.
– Искам само първо да взема дъждобрани за мен и Зак. Бурята се насочва натам.
Рикр скочи от рамото ми, превръщайки се във въздуха в ястреб.
„Ще потърся идеалното място за нашата задача – на два километра и половина на север.“
Гледах го как се издига нагоре, чудейки се колко превъзхождам себе си.
Издишайки, се запътих към конюшнята, със Клопката на Валдурна в ръка. Зак се изравни с мен крачка по крачка. Отворих една от големите врати на конюшнята и влязох вътре, а сърцето ми се сви от тишината.
– Сейбър. – Ниското му ръмжене ме разтърси, когато се наведе близо до мен. – Какво, по дяволите, се случва между теб и Рикр?
Отворих вратата на помещението за дрехи. Отвън се разнесе плесенясалата миризма на кожа от седло.
– Казах ти, че Рикр е амбициозен. Той иска да си върне не само дара на неумиращите.
– Той иска да съчетае Неумиращия с кинжала. С тях ще може да убива всекиго. – Той направи пауза. – Включително Рианон и Еко.
Кимнах и се насочих към купчината контейнери за съхранение в ъгъла. До него се подпираше вила, оставена от доброволец, и аз поклатих глава, докато я подпирах на грубата дървена работна маса, където някога бях показала на Зак как да се придвижи до кръстопътя. Като се замисля, бях се опитала и да го убия с вилата в същата тази стая.
Погледнах към него, за да видя дали си мисли същото, но той се беше намръщил, с притеснени бръчки около устата си.
– Какво значи да отидеш на два километра и половина на север?
Поставяйки „Капана“ на масата, вдигнах един сандък от върха на купчината и отхлупих капака. Беше натъпкан с екипировка за нощните ни благотворителни разходки по пътеките.
– Не съм сигурна – застраховах се аз, като извадих два тъмносини дъждобрани. Поставих ги на масата и затворих капака на сандъка, напрегната от очакването, че Зак ще поиска подходящ отговор.
Когато чух само потракване, погледнах нагоре. Той се беше обърнал към работната маса и беше взел кинжала. Откъсна хартията, разкривайки черната дръжка и червената ножница.
– Какво правиш? – Попитах, като се изправих.
Той хвана дръжката и я дръпна. Подобното на стъкло острие, блестящо от магия, се плъзна от ножницата – и продължи да се плъзга, острието се удължаваше, докато той го дърпаше, докато накрая се освободи – метров меч, наподобяващ скимитър.
Той наклони стъкленото острие и жълтата светлина от голата крушка над главата му заблестя по него.
После замахна към гърлото ми.
Назад към част 16 Напред към част 18
