ГЛАВА 7
С кожа с цвят на бор, изпъстрена със слаба дървесна текстура, клони и листа, преплетени през неокосмената му кафява коса, и очи без зеници като парченца замразен сироп, нямаше как да сбъркаш съществото с човек. Беше тънък, висок около метър и половина, с нестандартни пропорции – главата му беше малко прекалено голяма, а ръцете – малко прекалено дълги.
Докато феята се взираше в нас, Грета се отдръпна назад. Топлата сила се излъчваше от феята, след като тя се беше разкрила, и аз свих дясната си ръка в готовност. Разпознах тази сладка, слънчева сила. Тя твърде много приличаше на магията на Лутир.
Феята примигна, дългите му мигли се спуснаха надолу – и той прескочи оградата с един скок.
Докато се стрелкаше към мен, лявата и ръка се изпъна, а пръстите ѝ се удължиха в остри дървени нокти. От дланта ми избликна лед и аз замахнах с кристалното копие. Той се отклони от оръжието, а инерцията му го отнесе покрай мен. Завъртях се, когато той се приземи в клек, а ноктите му загребаха по земята. От нарушената земя като пики изскочиха назъбени корени.
Избегнах ги и извиках:
– Грета, бягай!
Тя се втурна с пълен ход към къщата. Феята се завъртя, за да ме посече отново, толкова бързо, че едва успях да обърна копието си навреме. Ноктите му раздробиха леда, но не след дълго той обхвана ръката му и китката му се счупи, оставяйки дървесен пън.
От пънчето изскочиха извиващи се пръсти и за миг се оформи нова ръка с дълги нокти – и той я насочи към мен.
Стълб от дървени шипове се удари в ледения щит, който набързо сътворих. Той се разпадна на звездички, притъпявайки смъртоносните върхове, но те все още ме удряха като ритник от впрегатен кон, отхвърляйки ме назад.
Задъхана, аз се претърколих и скочих, готова да се защитя – само за да се смрази кръвта ми.
Феята бягаше, а пъргавите му крака препускаха по земята. Бягаше към къщата. Грета тъкмо беше стигнала до задната врата, а той бързо затваряше разстоянието.
„Рикр!“ – Изкрещях телепатично, докато се хвърлях напред толкова бързо, колкото краката ми можеха да ме носят. Паниката съскаше в ъгълчетата на съзнанието ми, но мислите ми бяха спокойни.
Феята се беше скрила толкова добре, че Рикр не го беше забелязал. Ние с Грета го бяхме открили и той възнамеряваше да убие всички свидетели на присъствието си.
Грета изчезна в къщата, но феята беше точно зад нея. Не беше нужно да използва вратата. Той премина през твърдата преграда със слабо трептене.
Прескочи оградата на пасището със скок с една ръка.
От вътрешността на къщата се разнесе писък.
Достигнах до вратата с комарник и влязох в кухнята, когато ужасяващ пукот изпълни стаята. Феята се отдръпна в масата, събори един стол, а на устните му се чуваше ръмжащо съскане.
Грета, полуприклекнала до хладилника, стискаше ръката си, а между пръстите ѝ течеше кръв. Доминик стоеше пред партньорката си и размахваше чугунен тиган, чиято повърхност сипеше горещо олио. Лицето ѝ беше побеляло от ужас, но тиганът не помръдваше.
Скочих между тях и феята, а в ръката ми се оформи леден меч. Насочих острието към феята.
Хъркането му утихна. Очите му се стрелнаха към външната стена и той се напрегна, сякаш се готвеше да избяга.
Огромен бял вълкодав скочи през стената, златните му рога заблестяха и четиристотин килограма кучешко месо се заби във феята. Те се блъснаха в масата и леда избухна в широки метър и половина игли, които разцепиха плота и смачкаха столовете. Горската фея изчезна в леда.
– Махайте се оттук! – Изкрещях през рамо на Доминик и Грета.
Препъвайки се нестабилно, Грета се оттегли към вратата. Стиснала чугунения тиган, Доминик я последва, като вървеше назад, за да ни държи в полезрението си. Вратата се затвори с трясък.
Рикр застана пред кристалните кули. Блясък на синя магия ги обля и върховете им се разпаднаха, разкривайки главата и торса на феята, а останалата част от тялото му беше затворена.
„Значи ти си единствения“ – спокойно си помисли Рикр. – „Беше добре скрит.“
Погледът ми се спря на Рикр. Дали неговото „наблюдение“ на нашата територия всъщност беше търсене на нарушител?
Феята оголи зъбите си в лаконична усмивка.
– Не си толкова добре скрит, паднал кралю.
„Така изглежда. Какви бяха заповедите на Рианон за теб?“
– Трябваше да останеш доволен от неизвестността – подигра се феят, като не скри съвсем сянката на паниката в очите си. – Да убиеш Горския владетел беше дръзка покана към моята кралица и тя ще се отзове на нея.
Разтреперих се от страх.
– Трябва. Мислиш, че можеш да я победиш с твоята малка територия и твоите малки планове? Аз разкрих всичко това, зимен кралю. Знам какво планираш. Но дори и с…
Лазурна светлина пламна над леда и той се извиси над рамото и главата на фея, като го затрупа.
Изправих се от изненада.
– Рикр…
Пукнатина разцепи леда – и той се разби на искрящ прах, заличавайки затворената в него фея. Малките кристалчета се спускаха надолу като сняг, осеян с тъмни петна от замръзналата плът на феята.
Загледах се в мрачния прах, после се обърнах към вълкодава.
– Ти го уби.
„Той нямаше какво повече да предложи.“
– Но ние трябва да знаем какво планира Рианон. Дали ще изпрати още феи като Лутир след теб? Какво ще стане, ако…
„Загрижеността за друг път, гълъбче.“ – Той разтърси рошавата си бяла козина. – „Сега, след като знам какви шпиони е изпратила, трябва отново да претърся територията ни. Да отпрати хората. Тук не е безопасно за тях.“
Той тръгна към външната стена и преди да успея да проговоря, изчезна през нея.
Загледах се след него, твърде зашеметена, за да реагирам. Рикр едва беше разпитал шпионина, преди да го убие – или пък беше заглушил феята? Какви „схеми“ беше открил шпионина? И защо Рикр не искаше да говори с мен за това?
Когато Рикр не искаше да обсъжда разкритията на Еко за Лятната кралица, си помислих, че държи вниманието ни върху Зак и Лалакай, защото те са приоритет. Но злобата на Рианон срещу Рикр беше по-спешна, отколкото предполагах. Тогава защо ме беше отблъснал?
Поклатих глава и се съсредоточих върху настоящето – и върху последиците от нападението на шпионина. Сърцето ми започна да бие, предупреждавайки ме, че болката идва.
Навън Доминик и Грета стояха до пикапа си. Страхът и ужасът се отразиха на чертите им, докато ме гледаха как се приближавам. Бях виждала това изражение, насочено към мен, и преди. Все пак аз бях психопатът убиец.
Спрях на половин дузина крачки между нас.
– Грета, добре ли си?
Тя ме погледна така, сякаш фея беше откраднала гласа ѝ, после спусна ръка от ръката си. Прорезите от ноктите на феята не бяха толкова дълбоки, но може би щеше да се наложи да се зашият.
– Сейбър – каза Доминик неуверено. – Какво…
Не можех да измисля как да отминем видяното, а те заслужаваха нещо по-добро от лъжа.
– Това същество беше фея. Извънземно същество. Обикновено те избягват хората, но този… той беше тук заради мен. Съжалявам. Съжалявам, че ви замесих.
– Замесени? – Прошепна Грета.
– В какво сме замесени? – Попита Доминик, а в гласа ѝ се върнаха остротата и силата – същата твърдост, която използваше, когато се изправяше срещу насилниците на животни и купувачите на коне за месо на търгове.
– Какво стана с това… нещо?
– То е мъртво.
Ужасът им се засили.
– Вижте. – Преместих тежестта си, после се стегнах. – Не мога да обясня всичко точно сега, но тук сте в опасност. Трябва да тръгнете. Ще ви кажа кога ще е безопасно да се върнете.
– Къде трябва да отидем? – Попита Доминик. – За колко време?
– Навсякъде, но не и тук, а аз не знам. Просто се махнете. Моля ви. Щом е безопасно, ще ви обясня и… – Болка прониза гърдите ми, когато осъзнах, че няма „и“. Щом обяснех всичко, те вече нямаше да искат да имат нищо общо с мен. – Моля ви, качете се в пикапа си и…
– Не. – Доминик погледна към Грета, която кимна. – Няма да тръгваме. Не разбирам какво се случва, но…
– Това същество не беше само – прекъснах я аз. – Ще дойдат още. Трябва да тръгнете.
– Не без животните. Когато ги осиновихме, се ангажирахме да ги пазим.
– Но… – Вгледах се в стоманените им очи, след което прокарах ръка по лицето си, отмятайки бретона от челото си. – Вземете животните с вас. Тук е твърде опасно, а аз не мога да остана, за да ви защитя. Трябва да се справя с това.
Доминик и Грета си размениха още един поглед.
– Ще започнем да правим приготовления – каза Грета – и ще изведем всички животни колкото се може по-бързо.
– След това можеш да обясниш – добави Доминик твърдо. – И ние ще обсъдим всичко това.
Погледнах настрани. Те мислеха, че искат да обсъдят всичко с мен, но просто още не беше потънало в съзнанието им. Щом разберяха, че едва не са умрели, щом преработеха опасността и насилието, които внасях в живота им, вече нямаше да се чувстват комфортно около мен.
Беше свършено. Моето сигурно убежище беше свършило.
– Трябва да тръгвам – казах аз. – Ще ви се обадя сутринта.
Погледите им ме проследиха, докато се отправях към апартамента си, за да взема няколко принадлежности. Когато се върнах, с чанта в ръка, Доминик увиваше с марля ранената ръка на Грета, докато говореше бързо по телефона си, вероятно искайки от някой от приятелите им, защитници на животните, временно жилище за подопечните на спасителната служба.
Не казах нищо, не установих контакт с очи, докато се качвах в пикапа на Зак. Двигателят изръмжа и докато се движех по дългия път, не можех да се накарам да погледна назад към единствения дом, който обичах, откакто загубих родителите си.
Назад към част 7 Напред към част 9
