ГЛАВА 10
Пикапа отскочи рязко по неравния път. Ако се движехме по-бързо, рискувахме да повредим автомобила. Гората ни обгърна, като отряза гледката ми към ливадата – и към преследващия ни звяр.
– Какво е това? – Задъхах се. – Откъде дойде?
Зак не откъсваше поглед от пътя, борейки се с волана, за да не се блъснем в ствола на някое дърво.
– По-малък горски дракон. И той ни усети.
– Какво… – Прекъснах разговора, когато Рикр трепна през покрива на пикапа и се приземи върху конзолата. Двата варга се появиха на мястото зад нас, като максималната им скорост беше по-висока, отколкото пикапа можеше да измине по неравния терен. Зад тях горският дракон се приближи.
Беше по-голям от пикапа. По-голям от Балигор, келпито, което едва не уби мен и Зак.
– По-бързо! – Изкрещях.
Но не можехме да се движим по-бързо по неравния път.
Варгите се разделиха, гмурнаха се в храсталака, а драконът се извиси зад нас, устата му се отвори, за да разкрие редици извити черни зъби.
Зак бутне нещо в рамото ми.
– Изхвърли това през прозореца!
Изтръгнах от ръката му флакона с форма на епруветка, като едва зърнах желязносивото му съдържание. Без да имам време да сваля прозореца, отворих вратата, придържайки се с една ръка за седалката, и хвърлих флакона към звяра.
Флаконът се разби в крака на дракона, освобождавайки кълба сива мъгла. Драконът се спъна и от гърлото му се изтръгна раздиращ ухото рев.
Дръпнах вратата и се завъртях на седалката, за да се обърна напред – надясно, когато пикапа се удари в стената от листа, скриваща трасето. Минахме през нея и колелата се плъзнаха, когато се сблъскаха с насипен чакъл. Зак завъртя волана и ни насочи към пътя. Изхвърчаха от дърветата и двамата варговци скочиха в бокса, докато Зак натискаше газта.
Двигателят изръмжа, докато набирахме скорост и височина. Трябваше да прекосим планината, за да се върнем на магистралата, където пикапа можеше наистина да ускори.
Докато се отдалечавахме от имота на родителите ми, драконът се провираше през зеленината. Той се разтърси, единият му крак блестеше от отварата на Зак, след което се втурна след нас с ниско наведена глава, за да ускори.
И беше бърз.
– Още една отвара? – Попитах рязко.
– Ако желязната отрова не действа, нищо, което имам в себе си, няма да го забави.
– Той ни настига.
Челюстта му се стегна. Той отпусна газта и аз разбрах, че ще спре пикапа. По-добре да се изправим срещу дракона, отколкото той да нападне движещото се превозно средство.
Рикр разгъна крилата си.
„Продължавай.“
Сърцето ми подскочи.
– Рикр…
Той скочи към задната част на пикапа. Пернатата му форма проблясваше през стъклото и докато се втурваше към идващия дракон, синята светлина проблясваше над малкото му тяло.
Вихърът от светлина срещна дракона и ледът избухна навън – огромни стълбове от блестящ кристал се стрелнаха във всички посоки в звездна експлозия, която изпълни пътя и разкъса околните дървета.
Зак натисна газта и пикапа се засили напред.
– Спри! – Притиснах седалката си и се завъртях назад. – Няма да го оставим!
– Той каза да продължаваме.
– Не ме интересува!
Хванах дръжката на пътническата врата, готова да изскоча от движещия се автомобил. Зак натисна спирачките, проклинайки. Спряхме и аз отворих вратата. Изскочих навън и се затичах към задната част на пикапа.
Ледената звезда се разби в снежен облак, а драконът се освободи, покрит с лед. Той изрева яростно, докато се въртеше на място, а бялата мъгла се въртеше около краката му. Мъглата се разтвори.
Рикр стоеше близо до предните крака на дракона – и беше приел хуманоидната си форма. Черно-белите му дрехи се развяваха около него, а сребристобялата му коса се спускаше по гърба му. Късите, остри рога, които се издигаха над главата му, блестяха като чисто злато.
Той вдигна ръка и в дланта му се сгъсти дълго ледено копие. Той отдръпна ръката си назад и го хвърли.
Копието удари феята, където шията му се съединяваше с тялото, и се взриви в друга ледена звезда, разкъсвайки дебелата, подобна на дърво кожа на дракона.
– „Ori fortis fiam.“
Странните латински думи прозвучаха от Зак, докато минаваше покрай мен, а варгите му го заобикаляха. Два от кристалите на гърдите му светеха. Той издърпа със зъби тапата на един флакон, след което изсипа съдържанието в устата си. Захвърли шишенцето настрани и сви пръсти. По тях заискри кехлибарена светлина.
Пристъпвайки към дракона, той протегна другата си ръка – предмишницата му бе изпъстрена с розови белези. На гърба на ръката му пламна черна руна. Черни линии се извиха нагоре по ръката му, пулсирайки от магията – и от дланта му тъмнината се разшири и се втвърди в блестящ абаносов меч.
Кристалният друид се впусна в битката с феите, а от оръжието му потекоха сенки.
Гледах го със сърце в гърлото и с ножче в ръка. Малкото острие беше толкова недостатъчно, че беше почти смешно. Аз бях толкова неадекватна, че беше непоносимо.
Зак размаха черното си острие и изпрати каскада от мрак в дракона. Рикр, почти невидим в замръзналата мъгла, хвърли ледено копие, което при удара в страната на дракона се пръсна на шестметрови отломки. Варгите се стрелнаха около задните крака на дракона, като го притесняваха и разсейваха.
Температурата спадаше. Дърветата бяха покрити със слана, а във въздуха искряха замръзнали капчици влага. Зимната сила на Рикр се разпростираше навън и колкото повече се засилваше, толкова по-големи ставаха ледените му експлозии.
Но силата му не беше всичко, което усещах. Друидското присъствие на Зак, онази аура на хладнокръвна власт, пулсираше през земята. Меката енергия на гората и свирепата сила на дракона се разпръснаха, изпреварени от Кристалния друид.
Не бях усетила това, когато Зак се беше борил с келпито или Дулахан, но сега го усетих. Не разбирах какво означава това, но усещах присъствието му, сякаш беше огромен и всепроникващ като гората около нас.
Избягвайки щракащите челюсти на дракона, Зак преряза крака му. Докато той ревеше, в ръката му се появи кълбо от пулсираща лилава енергия. Той я хвърли в другия преден крак на дракона. От противоположния му фланг Рикр обви в лед и двата му задни крака.
Ревейки яростно, драконът се завъртя, а зъбите му заблестяха, докато отново се насочваше към Зак. Руната на предмишницата му проблесна и муцуната на дракона се удари в невидима преграда точно над друида. Въздухът се развълнува, разкривайки прозрачен купол, извит над него, след което заклинанието се разби на сребърни блясъци, които затанцуваха във въздуха.
Докато драконът се отдръпваше от внезапния удар, едно ледено копие се удари в задната част на главата му. От него се откъснаха ледени висулки, дебели колкото стволове на дървета, и челюстта на дракона се удари в земята, а главата му се свлече от тежестта.
Скачайки напред, Зак хвана дракона за дебелия рог и насочи острието си към голямото, оцветено в сок око на звяра.
– Имаш избор. – С гласа му се сгъсти аурата на заповед, която излъчваше в земята. – Кълни се в дълг към нас или загиваш.
Опашката на дракона замахна, разпръсквайки счупени парчета лед. Рикр с ледено копие в едната си ръка чакаше на няколко метра зад Зак.
Фееният звяр остана неподвижен, обмисляйки предложението, но след това вдигна глава и ледът се разпиля от нея. Тялото му набъбна, а по коравата му кожа поникнаха листни пъпки. То се надигна и нададе гладен рев.
Зак се премести назад, докато не се изравни с Рикр. Двамата се вгледаха в ревящия дракон, без да помръднат.
Студената магия забуча в сетивата ми и към водовъртежа се присъедини четвърта сила.
От небето се изсипа огромен орел. Черните ѝ криле се разпериха надолу и докато сенчестите остриета се стрелкаха към гърба на дракона, Рикр размаха копието си като скиптър. Синята светлина заблестя по земята под дракона в примка.
От светещото заклинание изригна лед, който обгърна дракона миг преди удара на сенчестите остриета. Сянката се срещна с леда и ледът се разпадна, като разкъса дракона. Навсякъде се разхвърчаха счупени парчета и разкъсани късове плът.
Черният орел се свлече на земята, а около него се завъртяха сенки и когато се приземи, той прие формата на красива, чувствена жена. Гарвановата ѝ коса се спускаше по гърба ѝ на свободни вълни, а безупречното ѝ тяло бе обвито в екзотични черни дрехи, изпъстрени с искрящи изумруди.
Тя се изправи пред Рикр, като ги делеше десет дълги крачки. Леденото копие в ръката му блестеше, а агресивната черна забрадка, която покриваше челото му, придаваше на безупречното му лице злокобен оттенък. Студът се сгъстяваше по всяка видима повърхност, температурата се понижаваше – но в същото време околните сенки пулсираха като тъмна утайка, измъквайки се от кътчета и пукнатини.
Напрежението между двети феи се разнасяше във въздуха, а съперничещата им сила се разгаряше.
Устните на Рикр се изкривиха в най-малката усмивка – и тогава синята светлина го заля. Леденото му копие изчезна и той се разтопи обратно във формата на малка сойка. Крилете му проблеснаха, той се откъсна от Лалакай и кацна на задната врата на пикапа до мен.
Нощният орел го наблюдаваше със свити очи и подигравателна усмивка.
На няколко крачки от нея Зак разтвори пръстите си. Черната магия, обгръщаща ръката му, се сви в руната на гърба на ръката му, а абаносовият му меч се развя като пламъци на вятъра.
Лалакай се обърна към съпруга си, а по пълните ѝ червени устни все още играеше онази усмивка.
– Моят друид – промърмори тя. – Оставих те само за няколко дни, като не очаквах да изпробваш новата си сила толкова безразсъдно.
Зак сви ръката си, а черната руна все още бележеше ръката му.
– Това не беше точно моето намерение.
„Сейбър“ – промърмори Рикр, като телепатичният му глас беше тих, за да не го чуе никой друг. – „Привлякохме много внимание. Трябва да се оттеглим от това място.“
Погледът ми се върна към невидимия ми дом от детството.
„Но аз не съм…“
„Знам, гълъбче, но още мои роднини ще потърсят това отприщване на силата. Нека пътуваме напред с бързина и да се върнем, когато скритостта отново стане възможна.“
Прехапах долната си устна, после кимнах и се обърнах обратно към Зак и Лалакай. Тя държеше дясната китка на Зак, докато изучаваше черната руна, която беше избледняла до мрачно сиво. Тя плъзна едната си ръка ласкаво нагоре по предмишницата му до лакътя.
– Мм – промълви тя. – Приема се добре. Как се чувстваш?
– Чувствам се така, сякаш ръката ми е пълна с ледени иглички – отговори той без емоции.
– Тялото ти ще се адаптира. – Тя погали белезите по предмишницата му. – Тази сила ти подхожда, друиде.
Той отдръпна ръката си.
– Трудно е да се контролира.
– Ще се погрижа да я овладееш.
– Зак – обадих се аз.
Той се отдръпна от Лалакай и когато се обърна към мен, изумрудените очи на Нощния орел пробляснаха на лицето ѝ. Не можех да разчета изражението ѝ. Не беше гняв или враждебност, но все пак предизвика предупредителни тръпки по гръбнака ми.
– Трябва да тръгваме – казах аз. – Рикр смята, че ще се появят още феи.
Той кимна и тръгна към пикапа. Варгите му се измъкнаха от дърветата и тръгнаха след него. Когато мина покрай мен, насочвайки се към пътническата врата, прокарах пръсти по гърба на ръката му.
Черната руна беше избледняла, но все още усещах как точно под кожата му проблясва тъмна, опасна сила.
Назад към част 10 Напред към част 12
