ГЛАВА 11
Отново на магистралата, обърнах пикапа на север, продължавайки навътре в Адската порта. Планините се притискаха от двете страни на каньона, по-стръмни и по-диви от преди. Гората отстъпваше място на остри склонове от безплодни скали, толкова стръмни, че бяха покрити със стоманена мрежа, за да се предотвратят свличания и отломки по пътя.
Когато стигнахме до магистралата, можех да избирам дали да завия на юг, за да избягам от Адската порта, или да се насоча на север, за да посетя мястото, където бяха загинали родителите ми. Напускането щеше да е сигурният и разумен избор, но не бях готова да се върна назад – да изоставя тези нишки от миналото си точно когато бях започнала да ги откривам.
Мястото, където бяха загинали, се намираше на трийсет километра – достатъчно далеч от мястото на смъртта на дракона, за да сме в безопасност. Феите може да са могъщи и магически, но малцина могат да се движат със сто километра в час по магистрала.
Зак не протестираше срещу избора ми на посока и аз го наблюдавах с половин око, докато шофирах. На всяка минута той свиваше дясната си ръка, пръстите му се отваряха и затваряха. Все още ли усещаше плътта си като пълна с игли? Не беше имал онзи сенчест черен меч, когато се биехме с Балигор и Дулахан. Трябваше да е нова придобивка.
Погледът ми се насочи към огледалото за обратно виждане. Рикр, във формата на бяла хрътка, се излежаваше на задната седалка на няколко крачки от черен орел, малко по-голям от средното и с блестящи изумрудени очи.
Реших, че въпросите ми за новото феерично оръжие на Зак могат да почакат за по-особено време.
Милите минаваха бързо, всички признаци на цивилизация изчезваха – докато не завихме на завой и отстрани на пътя не се появи голям червен знак. Примижах, докато се движехме към него.
– Адската порта, десет минути напред – прочетох, а веждите ми се смръщиха.
– Капан за туристи – сухо отбеляза Зак.
– Защо този район е кръстен на туристически капан?
– Не е. – Той извади телефона си и отвори картата, която бяхме следвали преди моето внезапно отклонение. – „Адската порта“ първо е била забележителност, а митиците са приели името ѝ за цялата област. След това хората превърнаха първоначалната забележителност в скъпо струващо място за разглеждане на забележителности.
– Бил ли си там?
– Не.
Барабаних с два пръста по волана.
– Мислиш ли, че продават храна заедно с прескъпата гледка?
– Храна?
– Почти обяд е, а ние сме изяли само по един мъфин.
– Сигурно имат нещо годно за ядене, за да измъкнат още няколко долара от посетителите. Нали така работят туристическите капани?
– Не знам. Никога не съм се занимавала с туристически неща.
– Аз също.
Погледнахме се един друг, а аз набързо се съсредоточих върху пътя.
Магистралата се виеше покрай планинския склон още десет километра, а периодични табели ни насърчаваха да продължим към „Адската порта“. Накрая от лявата страна на пътя се появи малка сграда, боядисана в същия червен цвят като знаците. Намалих скоростта на пикапа и завих към тесен паркинг с още няколко автомобила. Докато изключвах двигателя и вадех ключовете от запалването, Зак ги изтръгна от ръката ми, след което отвори вратата си. Звукът нахлу – дълбокият рев на течаща вода.
Излязох навън и в мен се надигна енергия. Беше смущаваща смесица от стабилната енергия на гората и планините и дълбоко мощния порив на огромната река, която си проправяше път през каньона.
Рикр изскочи точно преди да затворя вратата на пикапа. Той се огледа наоколо, мустаците му потрепнаха, а после отново се превърна в сойка.
„Ще огледам района“ – съобщи ми той, докато излиташе. – „Не се бави.“
С размахване на черни криле Лалакай се изстреля от другата страна на пикапа. Тя се завъртя във въздуха и двете контрастни птици се понесоха в противоположни посоки по течението.
Послушах съвета на Рикр и се отправих към сградата в търсене на храна. Вътре намерих фоайе с гише за продажба на билети, а стените бяха покрити с табели и инфографики за каньона. Възрастна жена, която седеше зад гишето, вдигна поглед от компютъра си и се усмихна.
– Добре дошли! – Каза тя приятно. – Два билета за възрастни за вас? Това ще бъде шестдесет долара.
Шестдесет долара? За какво?
Зак се наведе близо до мен и топлият му дъх подразни ухото ми, докато шепнеше с нотка на забавление:
– Право в капана.
Отблъснах го с лакът и попитах продавачката:
– Продавате ли храна тук?
– О, да, в магазина за сувенири имаме различни закуски, а кафенето ни е…
– Къде?
– Посещението на нашите обекти изисква билет. – Тя отново се усмихна, а пръстът ѝ бе насочен очаквателно над касата. – Това ще струва шестдесет долара.
Намръщена, посегнах към джоба си, но Зак пристъпи пред мен с черен портфейл в ръка. Той измъкна три двайсетачки и ги подаде. Служителката отчете транзакцията, подаде му билети и касова бележка, след което ни махна през бариерата и ни вкара в сградата.
Зак протегна ръка, сякаш ме приканваше да я взема – но веждите му се наклониха подигравателно. Вдигнах брадичката си и минах покрай него. Не знаех защо му се струваше забавно да го изнудват да плати шестдесет долара само заради привилегията да си купи храна.
В задната част на малката сграда стената се отваряше към открита платформа, разположена върху отвесната стена на каньона. От другата страна на дефилето имаше стръмен, залесен склон. На платформата чакаше червен аеротрамвай, който висеше на дебел метален кабел, прозорците бяха оформени от двете му страни, а вратата се отваряше, за да разкрие място за двайсет пътници. Никой друг не чакаше на малката бариера за билети.
Стъпките потропваха по пода, когато Зак се присъедини към мен.
– Значи за това са билетите – отбеляза той, но все още звучеше необяснимо забавно. – Надявам се, че не се страхуваш от височини.
– Добре дошли в Адската порта! – Възкликна млад мъж в червена риза за голф с бродиран на гърдите джоб „Адската порта“ и забърза през страничната врата. – Качете се на борда! Ще се присъединя към вас след малко.
Решително пренебрегвайки Зак, се качих в лифта. Кабината се поклати, когато се придвижих до предния прозорец. След това Зак зае мястото точно до мен, по-близо от необходимото.
– Ще спрем ли и в магазина за сувенири? – Попита той, а на устните му се задържа усмивка.
Раздразнена, се наведох към гърдите му – и като използвах телата ни, за да го скрия, измъкнах ножа от джоба си. Без да удължавам острието, докоснах края му до вътрешната част на бедрото.
– Колко време – попитах под носа си – ще ти отнеме да изкървиш, ако прережа бедрената ти артерия?
Той се наведе, като приближи лицата ни.
– Около минута.
– Ще изпаднеш в безсъзнание за половината от това време.
– Тридесет секунди са достатъчни, за да паднеш заедно с мен.
Клепачите ми се спуснаха наполовина.
– Как ще ме свалиш?
– Трябва ли да отговарям на този въпрос? Не искам да те дразня на публично място.
Плъзнах прибраното ножче нагоре по бедрото му, докато срещна цепката на дънките му.
– Кой е разтревожен?
Топлината на ръката му се настани на бедрото ми, пръстите се впиха в кожата ми през панталона.
– Ти ми кажи.
Отворих уста, но не можех да говоря. Той ме гледаше с тези наситени зелени очи и не можех да мисля. Не трябваше да се навеждам към него. Не трябваше да събирам телата ни така, твърдите мускули на гърдите му, топлината му, която се излъчваше.
Въпреки че мразех всичко в него, не бях забравила как ме беше притиснал до стената пред конюшнята и ме целуна – и какво беше усещането. Но това беше преди да разбера кой е той.
– Здравейте, хора! Готови ли сте да тръгваме?
Отдръпнах се от Зак. На две крачки в кабинката операторът се поколеба при вида ни, после се усмихна професионално и започна приветствената си реч. Обърнах се към прозореца.
Упреквайки се, че съм позволила на Зак да вземе надмощие, когато го бях заплашила, пропуснах каквото и да направи операторът след това. Лифта се отдалечи от станцията – и излезе над широката, буйна река на стотици метри под нас. Трамваят се спускаше стръмно, като се движеше по въже, което пресичаше каньона и се свързваше в една точка от другата страна, където ни очакваше втора платформа.
– … е открит от изследователя Сам Фрейзър – казваше нашият водач, весело незасегнат от мълчаливото напрежение между двамата му пътници. – Както можете да видите по-долу, на това място стените на каньона драстично се стесняват, изтласквайки 750 милиона литра вода през пролука, широка само 30 метра.
Погледнах надолу. Стръмните скали затвориха реката, намалявайки ширината ѝ повече от два пъти, и водата се провря през пролуката с пенеща се, разяждаща сила. Пътуването с лифта може и да беше прескъпо, но не можех да отрека, че гледката беше вълнуваща.
– Реката тук е два пъти по-дълбока, отколкото е широка – продължи операторът. – През тази пролука тече повече вода, отколкото през Ниагарския водопад, и се движи с почти седем метра в секунда. В началото на осемнайсетте години…
Докато мъжът говореше, погледът ми се плъзна през прозореца към отражението на Зак. Той се взираше в каньона, спокоен и безизразен.
Погледите ни се срещнаха в стъклото, след което той обърна гръб на гледката, като вместо това се обърна към оператора.
– Доколко сте запознат с този район?
– Живея в Хоуп – отговори мъжът.
– Какъв е туризмът наоколо?
Спрях се на въпроса му, като го гледах с присвити очи.
– В каньона? – Операторът сви рамене. – Не много. Има няколко пътеки близо до стария мост „Александра“, но ще е по-добре да се насочите надолу към Хоуп. Там теренът е по-щадящ.
– Значи планините са твърде сурови за туризъм?
– Да. Имам предвид, че хардкор туристите все още се опитват. – Той погледна бицепсите на Зак, сякаш преценяваше колко твърд може да е той. – Но е опасно, човече. Не го препоръчвам.
– Колко опасно?
– Хората умират. Двама или трима на година.
– В каньона?
– И в околността. – Мъжът махна с ръка нагоре по течението. – Там е диво и има само няколко поддържани пътеки. Хората падат или си изкълчват глезените, или каквото и да било друго. Не могат да ходят и умират от излагане на въздействието на околната среда или от нападения на животни.
– Животни? – Повторих тихо.
– Да. В началото на този месец намериха един човек, разкъсан от нещо. Беше… да. Не искаш да знаеш.
Скръстих ръце.
– Какво не искаме да знаем?
Той ме погледна неудобно, после отново сви рамене.
– Чух, че гръдният кош на момчето е бил разкъсан и всичките му органи са били изядени. Ужасни неща. Обзалагам се, че пумата…
– Само органите му? – Прекъсна го Зак. – Нищо друго?
– Не знам, човече. Не съм питал за подробности.
– Къде се е случило това?
– На север оттук, чух. Не съм сигурен къде. – Той се намръщи. – Слушай, всичко това са клюки, ясно? В малките градове не се случват много интересни неща, затова хората си говорят. Но все пак походите са опасни. Вместо това тръгни надолу към Хоуп.
Лифта се плъзна към долната платформа и операторът дръпна вратата. Скочих долу. Няколко сгради, сред които обещаното кафене, магазин за сувенири и „фабрика за помади“, граничеха с голяма площадка за наблюдение, както и със стоманен висящ мост, който се простираше над каньона. Няколко двойки и няколко семейства, всички с фотоапарати, се разхождаха по платформата.
Поколебах се, осъзнавайки целта ни, след което се насочих към моста. Можеше и да хвърля един бърз поглед, нали?
Ако Зак отново ми се усмихнеше, щях да го ударя.
Обувките ми се затъркаляха по отворената стоманена решетка и аз видях през нея директно към пенещата се вода на повече от сто метра под мен. По средата на моста се наведох през високия до гърдите парапет, за да погледна надолу към водата, която се втурваше през тесните стени на каньона в безкраен поток. Ревът изпълни цялото ми тяло и аз вдишах бурната енергия на реката, усещайки как тя преминава през мен.
– Интензивно, нали?
Погледнах нагоре, за да открия Зак, който вървеше към мен, а изражението му беше неутрално, без следа от подигравателна усмивка.
– Възможно ли е изобщо да свикна с този вид енергия – попитах, като погледнах назад към водата – или винаги ще се чувствам така, сякаш вибрирам отвътре?
– Човек малко изтръпва към нея, но да живееш близо до тази река не би било удобно.
Докато се подпираше на парапета до мен, аз го изучавах. Беше свалил бойното си снаряжение, но нямаше как да скрие татуировките по предмишниците си – тези, които бяха разрушени от белези, и тези, които наскоро бяха изпълнени с магически дарове от феи.
Кимнах към дясната му ръка, където се беше появила черната руна.
– Лалакай ли ти даде оръжието?
Изражението му се затвори и той се обърна с лице към реката.
– Да.
– Мислех, че се опитваш да се сдобиеш с нови дарове от феи, без да разчиташ на нея.
– Такъв беше планът ми, но борбата с Балигор, а после и с Дулахан ме накараха да преосмисля нещата.
– Защо?
– Липсата на каквато и да е смъртоносна магия ми се стори лоша идея. Вземи например по-малкия дракон. – Челюстта му се сви. – Жалко, че трябваше да го убием.
– Имаш ли слабост към убийствените зверове?
Той изхърка.
– Не, но ако бяхме контролирали аурите си по-добре, той нямаше да се появи, за да ни преследва, и все още щеше да е жив.
– Нашите аури?
– Интересуваш ли се от друидство сега?
– Не – отвърнах аз.
Той се подпря с лакти на парапета.
– Защо си толкова против да бъдеш друид? Дали това, че си научила повече за родителите си, не е променило мнението ти?
– Защо да е променило? Те са умрели, защото са били друиди. – Остъргах върха на туристическата си обувка по решетката. – Всичко, което съм познавала, е да бъда във властта на някой друг – на леля ми, на полицията, на надзирателя ми. Това, че съм друид, ще ме постави на милостта на всяка полумогъща фея, който ми се изпречи на пътя. Никога няма да бъда свободна.
– Да се поставиш във властта на Рикр също не е свобода. Това е самоналожена безпомощност.
Кътниците ми се сблъскаха.
– Ще бъдеш ужасна вещица с ножче и без сила да постигнеш нещата, които искаш. Завинаги.
– Аз постигам нещата прекрасно – изръмжах аз.
– Като например да сплашваш фермерите, които малтретират добитъка си? Отрязване на костенурки от рибарски мрежи? – Той се обърна с лице към мен. – Ще се задоволиш ли с малък живот и малки победи?
– Майната ти. – Отдръпнах се от парапета.
Той хвана лакътя ми и ме завъртя обратно към себе си. Преди да успея да се отскубна, той хвана горната част на ръцете ми и ме задържа на място.
– Колко дълбока е жаждата ти за справедливост? – Изръмжа той.
– Не е достатъчно дълбока, иначе вече щях да съм те изкормила. – Дръпнах се срещу хватката му. – Пусни ме.
– Ами туристът? Този, за когото оператора каза, че ребрата му са били разкъсани и органите му изядени?
Свих горната си устна.
– Моята „жажда за справедливост“ не се отнася за идиотите, които сами се излагат на опасност.
– Дори и невинни идиоти, които не знаят, че феите съществуват? – Погледът му се впи в мен. – Ами родителите ти, които не са били идиоти и са загинали по същия начин?
Станах твърда.
– Това беше в доклада на полицията – продължи той мрачно. – Това не е често срещан начин за убийство. Повечето феи или ядат месо – цялото месо, или се хранят, като консумират енергията на жертвата си, а не нейното тяло. Не смятах да ти разказвам подробности за смъртта на родителите ти, но техният убиец вероятно е същата фея, която е убила туриста.
Фея, която е убила майка ми и баща ми, е разкъсала гърдите им и е погълнала органите им? И същата тази фея все още е тук и продължава да убива?
Поставих ръце на гърдите на Зак и се отдръпнах. Той ми позволи да отворя пролука между нас, но не ме пусна.
– Сигурна ли си – попита той тихо, интензивно – че искаш да бъдеш безсилна вещица?
Думите му вибрираха вътре в мен, усуквайки се с бурната енергия, излъчвана от реката долу. Точно както преди десетилетие, когато той знаеше какво имам предвид, когато го попитах дали някога е мислил да убие „тях“, аз знаех какво ме пита.
Исках ли да бъда безсилна вещица?
Или исках да заколя феите, които бяха убили родителите ми?
Назад към част 11 Напред към част 13
