ГЛАВА 13
Трикилометровият поход по лесна, равна пътека обикновено ми отнемаше под трийсет минути. Трикилометров преход по несъществуваща пътека в пресечена планина, на голяма надморска височина и с денивелация от над триста метра, ни отне почти два часа.
Дишайки тежко, изгълтах няколко глътки хладка течност от бутилката си с вода, доволна, че бях предвидливо взела няколко основни туристически принадлежности, преди да напусна спасителната служба тази сутрин. На няколко метра пред мен Зак се беше подпрял с ръка на един камък, докато разтягаше бедрата си. Поне аз не бях единствената, която се задъхваше.
Местността тук беше по-скалиста от мястото, където бяха загинали родителите ми, с повече каменни издатини и назъбени скали, отколкото гора. Намирахме се близо до върха на една планина и въздухът в късния следобед беше хладен. Загледах се в небето, преценявайки ъгъла на слънцето, което надничаше през разпръснатите облаци. То щеше да залезе едва след девет вечерта, но ни предстоеше четири-петчасов преход до пикапа. Ако се забавим тук, няма да успеем да се върнем преди да се стъмни.
Изгълтах още една глътка вода, след което закачих бутилката на примката на колана на дънките си.
– Това е всичко, нали?
– Да. – Зак пусна крака си на земята и сви рамене. – Нямам търпение да се връщам отново.
Аз също.
– Май ти липсва Тилиаг, а?
Зак похърка.
– Къде е той?
– Прави това, което конните феи обичат да правят. Не съм го питал.
Намръщих се.
– Изплатил ли е дълга си към теб?
– Все още не, но споразумението ни не беше за последователни дни на служба. Само деветдесет и девет дни. Той се появява, когато му се обадя.
Интересно. Никога не бях се замисляла за подобно споразумение с феи.
Сякаш призована от мисълта ми за споразуменията с феи, една бяла сойка се спусна и кацна на един камък вляво от мен. Бледосините лазурни очи на Рикр огледаха сцената, но не коментираха незабележителния участък от планината. Не беше говорил почти нищо, откакто бях решила да пренебрегна предупрежденията му да пътувам по-близо до кръстопътя.
Не можех да видя другите феи в групата ни. Варгите се бяха отдалечили напред и неуморният им тръс изминаваше километрите, а Лалакай се носеше в широки кръгове около нас, като от време на време навлизаше във въздушните течения, където можехме да я видим, преди отново да се изгуби от поглед. Както и на предишното място, тук нямаше феи, а освен няколко птичи крясъка в далечината, не бях забелязала никакви признаци на дива природа.
Прехапах вътрешната страна на бузата си и се съсредоточих върху пейзажа. Вляво от мен стръмно се издигаха участъци от оголени скали, а вдясно земята се спускаше към гъста група червени елши, които лесно се разпознаваха по изпъстрената им с пепелявосива кора.
Снимките на тялото на аеромаха показваха по-дървесно място, затова се отклоних в рядката трева, насочвайки се към малката горичка. Дърветата бяха високи около стотина метра – максималният им размер, ако си спомнях правилно, и бях изненадана да ги видя да растат на тази височина. Те се срещаха по-често във влажни зони или покрайнини на мочурища, а не на сух, брулен от вятъра склон.
Зад мен се чуваха стъпки, а Зак ме следваше. Аз тръгнах в едната посока, а той в другата. Заобиколихме купчината дървета и се срещнахме от другата страна, след което и двамата пристъпихме между стволовете. Провирах се през дърветата, падналите листа шумоляха под краката ми, без да имам реална представа какво търся.
– Сейбър.
След тихия зов на Зак побързах да се присъединя към него. Той беше приклекнал в средата на горичката, където осем фута широка пролука беше свободна от дървета и листа. Приклекнах до него, вперила поглед в земята. Шест разсада с обиколката на малкия ми пръст, всеки с десетина здрави зелени листа, растяха в малък, съвършен пръстен.
– Кръг – промълвих аз.
– Феите предпочитат кръгове в магията си – каза тихо Зак. – Те символизират продължаване, задържане, а понякога и проникване.
Погледът ми се насочи към кръглите татуировки на предмишницата му.
– Навлизане?
– Врати. Обикновено към тяхното царство. – Той се наведе над разсада. – Не мисля обаче, че това е точно това.
– Тогава какво е то?
– Нямам представа, но вероятно това е мястото, където е умрял аеромагът. Дали е бил жертва за разсада? Това може да обясни защо убиецът се е насочил към митиците. Искал е по-мощни жертви от обикновените хора.
Високо над главата листата на елшите шумоляха, но вятърът не достигаше до нас на нивото на земята.
– Защо аеромагът би дошъл тук? – Попитах, като намалих гласа си до шепот, въпреки че нямаше нужда от тишина. – Или е бил преместен тук?
– Или е бил преследван?
Погледнах наоколо към плътно натъпканите дървета.
– Това означава ли, че убиецът е малък? Горският дракон никога не би се вместил тук.
– По-малък горски дракон – поправи ме Зак. – Истинските дракони са много по-големи.
– Какво прави един „истински“ дракон по-реален от горския?
– Ще разбереш какво имам предвид, ако някога срещнеш такъв.
Пренасочвайки вниманието си, отмахнах падналите листа, за да оголя земята, чудейки се дали не са оцелели и други улики за феята убийца. Друг порив на вятъра раздвижи дърветата, а стволовете им изстенаха. Високите метър и половина разсади сякаш потрепериха в отговор.
– Какво сега? – Попитах.
– Елшовите дървета не живеят достатъчно дълго, за да приютят дриади, а и не съм забелязал други феи наоколо, които бихме могли да разпитаме. – Очите му се присвиха, докато се фокусираше отвъд земния пейзаж. – Което е необичайно, сега като се замисля.
Неподвижен, той сякаш слушаше, а после се изправи предпазливо на крака. Без да поглежда към мен, той махна с ръка в малък жест.
Подчинявайки се на безмълвната му команда, аз се изправих на крака. Голите ми ръце настръхнаха, докато дърветата шумоляха и стенеха от вятъра – но аз не усещах никакъв вятър.
Тихата, но огромна енергия на планината се променяше, като тъмна злокобна нишка в нея.
„Сейбър.“
Гласът на Рикр се плъзна тихо в съзнанието ми, слаб шепот, докато се опитваше да достигне до мен, без да привлича вниманието към себе си. Ръката ми инстинктивно потърси джоба с ножа.
„Сейбър, излез.“
При шепнещото му предупреждение присвих очи, фокусирайки ги отново върху дефилето на феите. Около нас се издигаше мъгла, а пепелявата кора на елшите се превръщаше в черна, с преливащи червени ивици там, където кората беше повредена. Листата им блестяха в сребристо.
Когато погледнех в ефирното царство, дърветата обикновено ставаха полупрозрачни.
Тези останаха твърди.
Пръстите на Зак се сключиха около моите – и аз потръпнах, когато от докосването му потече хладна, равномерна енергия. Тя се излъчваше от него и покриваше нарастващата злонамереност в горичката.
Той ме повлече със себе си към стената от дървета. Обърна се настрани и пристъпи между стволовете. Аз се вмъкнах след него. Дали дърветата са били толкова близо едно до друго преди? Не си спомнях да ми се е налагало да се провирам между тях.
Движехме се на зигзаг през горичката, докато листата шумоляха над главите ни все по-силно и по-силно. В мен се надигна нетърпение и аз забързах след Зак, точно по петите му. Той се промуши между два ствола, а ризата му се закачи за кората. Златистата слънчева светлина примамваше на няколко метра напред и по нея се движеше бледа сянка – бял койот, който крачеше напред-назад точно отвъд дърветата.
Зак спря.
Наведох се към гърба му и погледнах през рамо. Пепелявосивата кора образуваше почти плътна стена от стволове и клони пред нас. Пролуките бяха твърде малки, за да се поберем. Щеше да се наложи да опитаме друг маршрут.
Обърнах се – и открих друга непреодолима преграда от дървета. Зад нас нямаше никаква пътека. Маршрутът, който бяхме използвали, за да стигнем до това място, беше изчезнал.
Дърветата се наклониха. Шепот на листа и стенене на дърво изпълниха ушите ми и аз се притиснах към Зак. Пролуката, в която стояхме, се смаляваше. Кората се закачи за дрехите ми, когато се преместих.
– Зак – прошепнах аз.
Той протегна дясната си ръка.
– Приготви се.
– За какво?
По гърба на ръката му се появи черна руна, а след това от нея се разпространиха мастилени линии, които се извиха нагоре по ръката му.
– Гневни дървета.
От дланта му се разляха сенки, а абаносовото острие се оформи в дланта му. Той вдигна извития меч и го стовари върху клоните, запълващи пролуката пред нас. Острието на фея се вряза в живата дървесина, сякаш дървото беше глинена скулптура.
От земята закипя гняв и беззвучен рев на смъртоносно намерение заля горичката.
Зак скочи в отвора, размахвайки меча си, а аз се втурнах след него. Дърветата се разтресоха, клоните им се сплетоха, корените им вибрираха под каменистата почва. Вече виждах как се движат – стволовете се приближаваха около нас като стометрови войници, обграждащи врага.
Със светкавично движение на острието си Зак преряза един ствол. Дървото се наклони, блъсна се в съседните си, но горичката беше толкова гъста, че дървото не падна. Отсичането на дърветата нямаше да ни отвори пролука.
Кората се блъсна в гърба ми, запращайки ме в Зак. Задъхах се, когато натискът се увеличи, притискайки ни един към друг. Ръката на меча на Зак беше притисната надолу. Той не можеше да отсече дърветата.
На лявата му предмишница се запали пурпурна светлина, бликаща от една от татуировките му. Тя се втурна навън в блестящ купол, обгръщайки ни, след което избухна навън. Стволовете се разбиха, а дървените парчета полетяха, докато силата отблъсна всичко назад.
Хванал ръката ми, Зак се втурна през новия пробив в дървения ни затвор. Дърветата изреваха, а в главата ми се разнесе звукът от листа, кора, клони и дърво. Излетяхме от горичката навън, на слънчева светлина.
Дърветата се втурнаха след нас, а клоните им се чупеха в гърбовете ни.
Рикр скочи към горичката. Зъбите му се стовариха върху най-близкия клон, който се извиваше към крака ми. Ледът се втурна покрай клона и изригна в масивна звездна експлозия от блестящи кристали, висока двадесет стъпки. Елшите, попаднали в струпването на ледените игли, изстенаха.
Избягахме на трийсетина метра от дърветата, преди Зак да спре. Дишайки учестено, се обърнах, за да се вгледам в елшите. Короните им се поклащаха яростно, сякаш голям звяр силно разклащаше стволовете – но самите дървета бяха зверовете.
Рикр тръгна да се присъедини към нас, а ушите му бяха насочени назад към горичката.
„Не ми доставя удоволствие да оценявам по право, гълъбче, но тук няма нищо друго освен опасност и…“
Със силен трясък и бумтящ пукот скалистата земя около нас се разцепи. Дебели, усукани дървесни корени се изтръгнаха от пръстта като пипала и подобни на копия остриета проблеснаха в целта.
Хрущене.
Звукът ме удари като удар – пукот на чупещи се кости и влажно лепене на разкъсваща се плът. След това ме удари отново и отново, когато втори, трети и четвърти корен разкъсаха живото тяло.
Тялото на Рикр.
Белият койот се разтресе, когато копиевидните корени го пронизаха един след друг. Червена кръв обля козината му. Бяха го поразили от всички страни – левия му фланг, дясното рамо, право нагоре през корема. А четвъртият се беше изстрелял от земята точно пред него и разкъса центъра на гърдите му, разбивайки ребра и органи, преди да избухне от гърба му точно вляво от гръбнака.
Взирах се в окървавеното тяло на моя познат в продължение на един отвратителен удар на сърцето, преди да се разнесе ужасеният ми писък.
Назад към част 13 Напред към част 15
