ГЛАВА 15
– Първо – добавих аз – обясни как си все още жив. Мислех, че със сигурност си мъртъв.
– Трудно е да ме убиеш. – Малката, подигравателна усмивка се задържа на устните му. – Това е особена моя магия и единствената причина, поради която съм оцелял след множество атаки, целящи да ме убият.
– Ти си някакъв вид фейски парий?
Усмивката му се разшири и показа бели зъби.
– Аз съм дълбоко ненавиждан от много от моите роднини, а в миналото цели дворове се кълняха да ме унищожат с всички средства.
– Защо се гордееш с този факт?
– Да не би и ти да си поласкана? Тяхната омраза е признание за моите постижения.
Поклатих глава и подпрях краката си на ниската табла на леглото. Топящата се слана смразяваше петите ми.
– Кой си ти? Какъв си?
– В момента съм Рикр и тази самоличност ме определя за… – Той направи пауза, за да помисли. – Може би едно хилядолетие, както хората познават времето.
Устата ми пресъхна.
– На колко години си?
– Това е несъществен въпрос, гълъбице. Аз съм вечен.
Неостаряващ… което означава безсмъртен. Масажирах слепоочията си, за да успокоя паническото чувство, което се надигаше в тила ми. Безсмъртна фея. Разговорът със същество, което е живо и се разхожда по света поне от Средновековието, беше достатъчно смущаващ, но също така подлагах на съмнение оценката си за неговата сила. Според смътното ми разбиране само най-могъщите феи бяха безсмъртни – така наречените „феени лордове“.
Това би обяснило защо Лалакай бе нарекла Рикр Господаря на зимата.
Той изтърси широките си ръкави.
– Що се отнася до моето минало, аз съм забравен от всички, освен от най-преданите ми врагове, и за нас ще бъде по-безопасно, ако остана спяща сянка в колективната памет на моя род. Ето защо дадох приоритет на тази измама над всичко останало.
– Обеща да ми кажеш.
– И ще го направя, но моята история е дълга, жалка приказка. С оглед на ограниченото ни време, позволи ми да я обобщя. Някога се смятах за неприкосновен, но както често правят високомерните, загубих всичко, което вярвах, че ще бъде завинаги мое. Бях слаб, преследван, мразен и, както любезно ме описа Господарката на сенките, сломен.
Говореше за падението си с гладка, безпощадна простота, но може би това не беше изненада. Беше му трябвало много дълго време, за да го приеме.
– В това намалено състояние съм уязвим. – Той разпери ръце и наметалото му се разтвори. – Ако бях наистина слабо същество, можех да остана незабелязан. Ако бях наистина могъщ, можех да остана незасегнат. Вместо това не съм нито едното, нито другото и всяко по-силно магическо същество с радост би погълнало силата, която имам.
– Значи се криеш от всички феи, а не само от старите си врагове. – В мен кипеше горещ гняв. – Защо не ми каза? Щях да запазя тайната ти.
– Може би. – Очите му срещнаха моите, арктически и древни. – Но аз ревностно пазех оцеляването си години наред, които са извън твоето разбиране. Нямах причина да я рискувам заради друид, когото познавам само от миг време.
Облегнах се назад, несигурна какво да чувствам. От една страна, логиката му имаше смисъл. От друга страна, се чувствах отхвърлена, толкова маловажна за безсмъртния му живот, колкото мравка, която се промъква по пътеката, по която той вървеше.
– Но – казах бавно, мислите ми се разбъркваха – ти пое този риск. Ти се разкри пред Лалакай, за да ме защитиш. Защо?
Той сгъна ръцете си в противоположните ръкави на наметалото си.
– Преди седем години се спотайвах из планинските гори, много по-близо до човешката цивилизация, отколкото би трябвало, когато усетих най-неочакваното нещо: силния зов на енергията на друида. Колкото повече се приближавах, толкова по-силни ставаха вълните на гнева, съжалението, горчивината и омразата, омекотени от светлите нишки на облекчението и надеждата.
Това беше първият ми ден, когато излязох от затвора, и аз бях пълна бъркотия – възхитена, че най-накрая се освободих от бетонната кутия, която ме държеше три години, но се пропуквах под напора на яростта и мъката за всичко, което бях загубила през същите тези години.
– Най-накрая открих източника: Тъмнокосо момиче, което крачеше по горските пътеки като кралица, която разглежда новото си царство.
– Не си спомням да съм се разхождала като кралица – промълвих аз.
– Друидски инстинкт, гълъбче. – Устата му се изкриви. – Твоят вид е много териториален.
Направих гримаса.
– В онзи ден не можех да предвидя необичайния ни съюз. Казах ти, че храненето с твоята друидска сила ми е от полза. Признавам, че намалих до минимум печалбата си. Преди седем години щях да се боря да приема тази форма. Чрез теб възстанових нишки от това, което някога бях. Отново намерих сили.
Гърлото ми се стегна, докато гледах красивото му нечовешко лице.
– Затова – каза той тихо – когато Нощният орел заплаши живота ти, не можех да те изоставя. Това щеше да е неоценено и немилостиво.
– Но аз не знаех, че ти помагам да възстановиш силата си. Не знаех, че имаш някаква сила. Нямаше да го възприема като предателство.
– Бих го направил. – Той се отдръпна, а наметалото му блестеше слабо. – Аз не съм доброжелателно същество, гълъбице. Малко ме е грижа за живота на хората, вещиците или дори друидите. Ако първата ни среща беше протекла по друг начин, щях да те погълна цялата.
Примигнах при безпощадното му признание.
– Но и не съм лишен от състрадание или почтеност. Ти беше мой съюзник през последните седем години и аз на свой ред ще бъда твой съюзник, дори това да означава поемане на рискове и нанасяне на рани.
Дори ако това означаваше да изложи на опасност безсмъртното си съществуване заради човек, който щеше да си отиде след „миг време“.
Въздухът напусна дробовете ми при едно треперещо издишване.
– По дяволите – казах невъзмутимо, като разтрих ръце по лицето си. – Заради теб е много трудно да ти се сърдя, Рикр.
– Дали?
– Лъжеш ме вече седем години.
– Лъгах. Нима съм подъл?
– Не, ти… – Погледнах нагоре и видях изражението му. Устата ми се изкриви в гримаса. – О, млъкни.
– Но ти ми предложи да говоря.
Въздъхнах.
– Как може един безсмъртен владетел на феи да бъде толкова дете?
– Детски? Аз съм изключително благороден. Императорски, дори. Всъщност бих казал, че съм изключително внушителен.
С нов стон се свлякох настрани в краката на леглото. Рикр се наведе над мен, дългата му коса се спускаше от рамото му и всеки кичур блестеше като нишка от сребро.
– Странно ми е – промърмори той – че усещам силата в теб, когато аз я консумирах толкова дълго. Все още ли искаш да я погълна и да те превърна в почти човешко състояние?
– Не е ли това, което искаш? Да продължаваш да се храниш от мен?
Гъстите му мигли се спуснаха донякъде над преливащите му очи.
– Нарастващата ти сила ме заинтригува. Мога да се възползвам от нея по друг начин, ако станеш моя съпруга.
Неудобно ми беше да се навеждам над него, затова седнах и свалих краката си от леглото с лице към него.
– Какви други начини?
– Начините на друидите, гълъбице. Както казах, връзката ни ще бъде взаимно укрепване.
Прехапах долната си устна.
– Мислиш ли, че трябва да стана истински друид?
– Ако това е твоето желание. Сега, когато усещаш как силата расте в теб, можеш ли доброволно да се откажеш от нея?
– Не се чувствам различно. – Повдигнах рамене. – Каквато и да е друидската сила, тя не изглежда много полезна. Острите остриета са много по-прости. Като стана дума за това… – Веждите ми се повдигнаха. – Какво става с новия меч на Зак?
– Подарък от господарката му – опасен. Не всички магии на феи са подходящи за боравене с човешко тяло, дори и за опитен друид. – Той вдигна ръка с длан нагоре и синя светлина се завихри по пръстите му, от която лъхаше леден хлад. – Дарът, който искам да ти дам, е по-подходящ за неопитен друид, но все пак е смъртоносен.
Очите ми се разшириха.
– Дар за мен? Искаш да кажеш, че това е руна на феи?
– За когато приемеш предложението ми и станеш моя съпруга.
– Опитваш се да ме подкупиш?
– Успях ли?
Отблъснах се от леглото и се изправих, като неволно се отдалечих на сантиметри от феята. Погледнах в безупречното му лице.
– Какво ще кажеш да ми дадеш подаръка си сега? Като стимул.
Устните му се изкривиха и той сви пръсти, изтръгвайки синьото сияние.
– Първо ще трябва да имаш най-малкото пределен контрол над друидската си сила.
Намръщих се.
– За предпочитане е да имаш учител друид – добави той – но ако желаеш, мога да те инструктирам.
– Можеш?
– Кой според теб пръв е научил твоите тромави предци как да вплетат силата си с великите енергии на земята? Нито един майстор друид не е толкова опитен, колкото аз и моите роднини. – Той се наведе, а бездънните му очи изпълниха погледа ми. – Можем да увеличим силата си заедно, Сейбър. Не е нужно да бъдеш безсилна и не е нужно да се страхуваш от всеки звяр, който жадува за същността ти.
Сърцето ми се разтуптя.
– Или… – Ръката му премина през гърлото ми, после се сви по тила ми. – Дали да погълна силата ти и целия ѝ жив потенциал точно сега?
От докосването му ме побиха тръпки. Главата ми се завъртя от нерешителност.
– Или – ниският глас на Зак прозвуча точно до мен – можеш да махнеш ръката си от нея, Господарю на зимата.
Друга ръка, шокиращо топла, се сключи около горната част на ръката ми. Зак стоеше до мен, а косата му капеше от душа. Носеше чифт дънки и нищо друго. Дясната му ръка беше наполовина вдигната в готовност, черната руна на меча обагряше кожата му, докато се подготвяше да призове оръжието.
Рикр насочи хладния си поглед към Зак.
– Твоето мнение не е необходимо, друиде.
Изтръгнах се от ръцете на двамата, като пристъпих встрани покрай краката на леглото.
– Не се меси в моите дела, Зак.
Той не се измести от защитната си позиция.
– Не приемай предложението му, докато не го разбереш, Сейбър. Ти си друид от една седмица. Нямаш представа какво всъщност иска от теб.
– Знам какво иска – изръмжах аз и темпераментът ми се разпали. – Не разбирам само теб. Да ми помагаш без причина, да ме следиш, да ме защитаваш, да разказваш за мен на Морис. Какво искаш, Зак?
Той не каза нищо, но нещо в зелените му очи ме отблъсна с крачка назад.
Устните на Рикр се изкривиха в лека усмивка, а после синята светлина се завъртя по него. Температурата се понижи отново, когато формата му се сви и в прилив на хладен въздух той разпери пернати криле. Бялата сойка се издигна към стената.
– Къде отиваш? – Извиках след него.
Той изчезна през стената, а аз чух отговора му в главата си.
„Оскъдната ти стая е достатъчно претъпкана и без моето присъствие.“ – Мина миг, след което гласът му, по-далечен, отново долетя до мен. – „Освен ако не желаеш да се върна и да пазя добродетелта ти през нощта.“
Ако беше чул нецензурната реплика, която му хвърлих в отговор, не я коментира.
Назад към част 15 Напред към част 17
