ГЛАВА 16
Стоях под душа, горещата вода ме обливаше, но никаква релаксираща пара не можеше да успокои водовъртежа от тревоги, преливащ в главата ми.
Историята на Рикр продължаваше да напира на преден план в мислите ми. Беше се крил в продължение на векове, но беше рискувал да се изложи, за да ме спаси. Дърветата, които ни бяха нападнали днес, се бяха насочили първо към него, въпреки че и тримата бяхме в обсега на удара. Ако беше друга фея – такъв, който няма способността да се възстановява от ужасяващи рани – щеше да умре.
И това щеше да е моя грешка.
Аз го бях довела тук. Бях пренебрегнала предупрежденията му за опасностите на Адската порта и умишлено не се бях съобразила с препоръката му да не пътуваме по-нататък. Резултатът? И тримата едва не умряхме от нападащи дървета.
Наведох лицето си във водата. И Рикр, и Зак искаха от мен да приема силата си на друид. Рикр, защото колкото по-силна бях, толкова по-малко бреме бях. Можехме да растем заедно, както беше казал. А Зак… не знаех защо толкова държеше да стана истински друид, а не споделяше мислите си по въпроса.
Така или иначе, и двамата поемаха големи рискове. А аз, безсилна и без оръжие, ги водех от една опасност към друга, без да поемам каквато и да е отговорност за нашата безопасност. Исках да знам за родителите си. Исках да видя стария ни дом. Исках да разследвам смъртта им.
Аз, аз, аз. Моите желания, докато те рискуваха живота си, за да ме защитят.
Отвратих се от себе си.
Обърнах се и оставих водата да се стича по гърба ми. Рикр имаше убедителни причини да остане с мен, но Зак не. Не разбирах защо е тук. Морис му беше казал къде да ме намери, след като напуснах участъка вчера, но защо Зак се интересуваше къде се скитам? Защо ме беше завел вкъщи, защо беше спал в пикапа си или беше тръгнал с мен на този безсмислен поход към опасността? Угризенията на съвестта не обясняваха това ниво на намеса в живота ми.
Спрях водата и излязох. Увих се в бяла кърпа и погледнах злобно квадрата от сгънат сив плат на тоалетката. Това беше тениска. Тениската на Зак. Когато се отправих към банята, за да се изкъпя, той я беше извадил от раницата си и я беше хвърлил по мен.
Улових я автоматично и го погледнах с празен поглед.
– Нямаш дрехи за смяна – каза той неутрално. – Или смяташ да спиш гола?
Беше изкушаващо, толкова изкушаващо, да извадя ножа си и да видя дали необяснимата ми съпротива да го убия е отслабнала.
Мърморейки под носа си, се изсуших, хвърлих кърпата във ваната и взех тениската. Когато я изтръсках, носът ми се подразни от боров аромат. Мръщенето ми се задълбочи, когато я навлякох върху главата си и пъхнах ръце в ръкавите. Подгъвът падаше точно покрай дупето ми.
Облякох бельото си, защото в никакъв случай нямаше да се върна там без бельо, след което усуках влажната си коса на кок на върха на главата си. Нямах и четка за коса.
На задната страна на вратата висеше бял халат за баня. Беше надраскан и износен, но все пак го облякох. След като завързах връзката, излязох от банята.
Зак се беше облегнал от другата страна на леглото и четеше нещо на телефона си. Беше облякъл тениска, но когато легна, тя беше повдигната по торса му, разкривайки черния колан на боксерките му и няколко сантиметра опъната кожа. Изглеждаше изпънат, удобно и уморен.
Пристъпих към леглото. Той ме погледна, а умората набразди челото му.
– Утре. – Прочистих гърлото си. – Искам да посетя старата къща на родителите ми. След това… да се прибера у дома.
– А какво ще кажеш за феите, които са ги убили?
– Не съм достатъчно могъща, за да убия подобна фея. Когато стана, ще го издирвам.
– Ами ако искам да ги ловя?
– Тогава ти си идиот.
Веждите му се извиха.
– Искаш да убиеш тези феи само заради мен – изръмжах аз. – И това е глупаво. Абсолютно глупаво. Това няма да промени нищо между нас. Няма да ти простя. Няма да те мразя по-малко. Ще рискуваш живота си напразно.
Той върна вниманието си към телефона си.
– Не за нищо.
– Тогава за какво? Кажи ми защо ми помагаш. Кажи ми защо си тук. Кажи ми нещо. – Когато той не отговори, изплюх поредица от проклятия върху него. – Ти правиш това нарочно! На теб ти харесва да ме дразниш, нали? Ето това е то, което правиш – да ме измъчваш.
– Дори не е близо.
Гласът ми се извиси с безсилна, разочарована ярост.
– Казах ти, че те мразя. Да съм около теб ме боли. Да те видя ми напомня за всичко, което съм забравила, и трябва да го преживявам отново и отново. Защо не разбираш това? Защо не си тръгнеш?
Този път, когато вдигна очи от телефона си, погледът му беше остър.
– Всичко, което си забравила?
Гневът ми отслабна. Това ли беше привлякло вниманието му? Никога не му бях обяснявала загубата на паметта си. Не исках да знае още един начин, по който съм дисфункционална – но сега исках да изтрия това неутрално изражение от лицето му.
Изпуснах нисък, груб смях.
– Всичко, гадняр. Забравих всичко. Дисоциативна амнезия, причинена от травма. Може би знаеш за каква травма говоря – или не си забелязал онази нощ как леля ми ме преби до смърт?
Очите му се разшириха, а спокойното му поведение се пропука.
– Забравих те. Единственото, което си спомних, беше, че имаше едно момче – момче без лице и име. Ето защо не те разпознах. Не те познавах. Ти дори не съществуваше в паметта ми, докато не видях този белег на ръката ти.
Странно, мрачно въодушевление се надигна в мен от начина, по който лицето му пребледня.
– Тогава си ме спомнила? – Попита той тихо.
– Тогава си спомних за теб – повторих аз. – Спомних си всички твои лъжи, как ме използва, как ме предаде. Как хвърли единственото нещо, което ми беше останало от родителите ми, в краката ми и си тръгна, сякаш бях нищо.
Изплюх последната дума, а треперещите ми ръце бяха стиснати отстрани.
Той беше станал напълно неподвижен, гледаше ме, без да мига, а лицето му беше отчетливо бледо. Гръдният му кош се повдигаше и спадаше, после каменната му физиономия се пречупи.
От гърлото му се изтръгна кратък звук – смях. Друг пресечен смях. Той наклони глава назад и стаята се изпълни с най-студения, най-горчивия смях, който някога бях чувала. Звукът ме блъсна като удари и аз се отдръпнах от него.
– Е, да ме чукаш – изръмжа той, задушавайки черното си чувство за хумор. – Десет години да бъда преследван от теб. Десет шибани години, а ти си забравила всичко.
Друг груб смях го разтърси, докато се отърсваше от леглото. Натъпка телефона в джоба си и тръгна през стаята. Когато мина покрай мен, забави ход, а твърдите му зелени очи, изпълнени с омраза, се втренчиха в мен.
– Предполагам, че сме по-равностойни, отколкото си мислех.
Той продължи да върви. Вратата се отвори с трясък, после се затвори с трясък.
Обърнах се бавно, загледана в празната стая, а всичко в мен беше замръзнало в шок. Горчивият му смях отекваше в ушите ми, а режещият му поглед се запечатваше в задната част на очите ми. Тишината в стаята беше безвъздушна и потискаща.
Какво, по дяволите, се беше случило току-що?
***
Раницата му беше изчезнала. Беше я взел със себе си. Не го видях да я взема, но вече не беше в стаята.
В средата на леглото се бях свила на кълбо, а завивките бяха вдигнати до брадичката ми. Носех неговата тениска. Боровият му аромат изпълваше носа ми. Немигащите ми очи гледаха в нищото. Умората ме бодеше в крайниците, карайки тялото ми да се чувства десет пъти по-тежко.
Десет години, беше казал той. Преследвах го десет години. Какво е имал предвид?
Продължавах да виждам онзи поглед, който ми беше хвърлил, когато си тръгна. Въпреки че го мразех толкова много, че едва дишах през него, някак си не ми беше хрумнало, че и той може да ме мрази. Той беше предателят. Той беше измамникът. Защо тази твърда горчивина в очите му толкова много приличаше на омраза?
Защо ми пукаше?
Не ме интересуваше. Не ми пукаше – но колкото и пъти да повтарях тази мантра, устните ми се движеха в тих шепот, пустотата в гърдите ми не се променяше. Къде беше сгромолясващата се, остра като бръснач ярост?
Стаята беше толкова тиха. Толкова празна. Чувах слабия тътен на асансьора по коридора, приглушения звук на телевизора от съседната стая, свистенето на движението по улицата отвън.
Не можех да спра да усещам боровата му миризма върху тениската, която носех. Не можех да го изкарам от главата си.
Притиснах възглавницата до гърдите си, зарових лице в нея, напълних носа си с аромата на праха за пране в хотела и се опитах да изключа мозъка си. Физическото изтощение надделя над душевния смут и аз се унесох в неспокоен сън.
В съзнанието ми се промъкна тропот от другия край на стаята. Борех се за събуждане, докато тихите, приглушени звуци се приближаваха. Одеялата, които ме покриваха, се разместиха, а после една ръка побутна рамото ми.
– Премести се. – Ниският, ръмжащ глас на Зак наруши тихата власт на нощта. – Ти си в средата на леглото.
Отпуснах ръце от възглавницата, която прегръщах, и се извърнах, за да се втренча в тъмнината. Силуетът му стоеше на ръба на леглото и се навеждаше над мен.
– Ти си тръгна – прошепнах аз.
– Имах нужда от въздух.
– Но ти взе раницата си.
Той изпъшка тихо.
– Да, за да не се ровиш отново в нещата ми. Ще се преместиш ли?
Пресегнах се, а той обърна завивките назад. Матракът се потапяше, когато той легна настрани, с лице към мен.
Сгушена между студените чаршафи, се загледах в тъмната форма на главата му, която почиваше на втората възглавница. Със завръщането му кухите ми гърди се изпълниха с остри, горещи ръбове. Те ме режеха, бодяха и изгаряха, но се чувствах много по-добре от празнотата.
Ръката ми се плъзна по чаршафите. Докоснах центъра на гърба му между лопатките. Дъхът му секна, мускулите му се напрегнаха.
Отдръпнах ръката си.
– Не мислех, че ще се върнеш.
– Предпочиташ ли да не се върна?
Потръпнах от тихия му въпрос. Нямах отговор. Вече не знаех. Какво исках?
В стаята настъпи тишина. Ръката ми лежеше на чаршафа, все още опъната към него, на сантиметър от тялото му. Момчето, което ме беше предало. Сега той беше мъж, който ме тормозеше, провокираше ме. Който ме нараняваше и ми помагаше. Мъж, който искаше нещо от мен, а аз нямах представа какво.
Какво исках аз?
Пръстите ми се свиха, ноктите ми се провлачиха по чаршафите. С другата си ръка се изтласках напред, премятайки се по матрака, докато не се приближих максимално, без телата ни да се допират. Достатъчно близо, за да чуя тихия звук на дишането му, но не го докоснах. Той не искаше да го докосвам.
Но той беше тук. Щеше да се върне.
И някак си това беше достатъчно.
Назад към част 16 Напред към част 18
