ГЛАВА 18
Рикр все още не се беше върнал.
Стоях твърдо до Зак и не смеех да го извикам. Ако този „Горски господар“ беше толкова близо, можех да издам присъствието или местоположението на Рикр.
Златисто-зелената мъгла, която изпълваше долината, се задълбочаваше. Тихата, безстрастна енергия на планината се променяше, изостряше се, изпълваше се с… нещо. Не знаех какво усещам, освен че беше силно.
В един момент мъглата беше празна. После мигнах и фея беше там.
На трийсетина метра от мен той стоеше неподвижен като неподвижен червен кедър. Елегантни, подобни на коприна одежди покриваха стройното му тяло в нюанси на кафяво, зелено и златно, а дългата му, боровозелена коса беше сплетена на плитка през едното рамо. Кръг от сплетени клонки с пролетни пъпки се увиваше около челото му, над безплътните очи с цвят на слънчева светлина, а еленови рога от слонова кост се издигаха на метър над главата му.
Атмосферата се сгъсти от силата му, сладка и натрапчива в дробовете ми.
– Това ли е той? – Прошепнах, а пръстите ми се стегнаха около безполезното ми ножче. – Феята, която кара разсадите да растат?
Дали гледах феята, която беше заклала родителите ми, разцепил гърдите им, измъкнал органите им и засадил дървета в телата им?
Горският владетел леко наклони глава.
Пареща болка преряза глезените ми. От земята бяха израснали бодливи лиани и се завъртяха около долните ми крайници. Те се издигаха нагоре по тялото ми невъзможно бързо, кордоните се сгъстяваха и на всеки шест сантиметра израстваха навити ръце, за да ме обвържат по-здраво. Извивах се, а тръните ме драскаха.
Наблизо се разнесе ръмжене. Лианите бяха заловили варгите там, където бяха застанали. Зак също беше хванат в капан, ръцете му бяха впримчени, а около гърлото му се увиваше бодлива лиана.
Той се държеше неподвижно в хватката им, а аз спрях да се боря, тъй като болката в одрасканата ми кожа изгаряше все по-силно. Токсични ли бяха бодлите? Белите ми дробове натежаха, докато болката се усилваше. Определено са токсични.
Горският господар се приближи към нас, стъпките му бяха плавни, хлъзгави, лежерни. Болезнено-сладката му сила изпълни въздуха като топъл облак.
Той спря на десетина метра от нас, а слънчевите му очи се движеха от Зак към мен, после отново към Зак.
– Кажи ми – каза феята, гласът му беше нисък, плавен и уравновесен – къде е Зимният крал?
– Не познавам фея с тази титла – неутрално отвърна Зак.
Лианите около него се стегнаха и раздвижиха крайниците му. Кръвта се стичаше по гърлото му, където бодлите пронизваха кожата му.
– Той е близо – заяви феята. – Придружава ли те?
– Вече казах, че не познавам Зимния крал.
– А какво да кажем за Господарката, която се крие в теб? – Горският владетел наклони глава в противоположна посока – и лианите се стегнаха по-силно около Зак. Дъхът му изсвистя през стиснатите му зъби. – Знае ли тя?
Перата, които се спускаха по ръцете на Зак, се размиха – и призрачни криле се откъснаха от него. От сенчестите им пера изригнаха тъмни вълни, които разкъсаха обвилите го лиани.
Той се измъкна от разкъсаните лиани, а черният му меч се завъртя в ръката му. Силата се разля от него, а тъмните криле се извиха от гърба му.
– Нощният орел няма какво да ти каже – каза Зак с тих, безпристрастен тон. – Ако искаш да напуснем твоята гора, ще си тръгнем веднага.
Горският господар го изучаваше с онези немигащи жълти очи.
От земята около краката на Зак изникнаха нови лиани, но той отскочи, преди да успеят да го хванат в капан. Той размаха меча си навън и тъмен полумесец от сила проблесна към Горския владетел.
Златното сияние на поляната се разяри и сенчестата атака избледня, преди да успее да го докосне.
Зак запрати другата си ръка във въздуха. Черна магия се завихри около китката му, събра се в ръката му и той я спусна рязко надолу, насочвайки я към Горския владетел на десет стъпки от него. От пръстите му се изстреля копие с черна сила – същото смъртоносно копие на сенките, което Лалакай бе използвала, за да прониже Балигор.
Златна светлина проблесна – и магията на сянката изчезна.
Светлата мъгла се засили. Когато сиянието обхвана поляната, крилата, които се извисяваха от гърба на Зак, се разтвориха. Мечът му изгуби твърдост, стана полупрозрачен, после също изчезна, сякаш отмит от слънчевото сияние.
Лиани се изтръгнаха от земята. Още по-бързо от преди, те се завъртяха около Зак, повдигнаха го от земята, като се сключиха плътно около тялото му, свързвайки крайниците му.
Горският владетел скъси разстоянието, докато застана точно пред друида. Ръката му обхвана гърлото на Зак. Плътта на феята трепна слабо, после впи пръсти във врата на Зак и дръпна. По Зак се разбягаха сенки, които го изтръгнаха. Тъмнината се втвърди в женската форма на Лалакай.
Горският владетел я измъкна от Зак, като я хвана за гърлото. Изумрудените ѝ очи пламнаха – и тя се нахвърли върху него, режейки с ноктите си, а черната магия пулсираше след тях. Силата се сблъска, а след това избухна в усукана маса от златна светлина и тъмна сянка.
Вятър и отломки се разнесоха по мен. Свих се, без да мога да предпазя лицето си, още тръни одраскаха кожата ми, докато поривите караха лозите да се люлеят. Мъглата се усили. Още една експлозия от вятър, мръсотия и светлина ме нападна.
После спря.
Златното сияние угасна и аз примижах през прашната мъгла.
Лалакай се беше проснала по гръб, а гарвановата ѝ коса беше разпиляна по земята. По бледата ѝ кожа бяха нанесени прорезни рани, от които течеше кръв. Горският владетел стоеше над нея, недокоснат. Дори не изглеждаше, че се е помръднал.
Тя се надигна на колене в краката му. Кръвта ѝ капеше в дългата трева.
– Не се интересувам от теб – изрече Горският владетел. – Ще пощадя теб и твоите друиди, ако ми кажеш: Къде е Зимният крал?
– Не можеш да го намериш сам? – В гърления ѝ глас се промъкна подигравателна нотка. – Тогава ще те просветля. Той е тук.
– Къде…
Бледосинята светлина пламна в кръг под краката на Горския владетел, след което се издигна нагоре и се превърна в леден шпил, който погълна феята.
От замръзналата звезда бликна студ и докато снежните флюгери танцуваха яростно на вятъра, Лалакай се хвърли към Зак. Тънките остриета на сенките прорязаха лианите, които го държаха. Когато краката му паднаха на земята, тя хвърли същите остриета към мен. Препънах се, краката ми се освободиха и изтръгнах лианите от тялото си, като пръстите ми бяха прорязани от парещи драскотини от тръните.
В огромната ледена кула се запали златистозелена светлина. Луминисценцията пламна още по-ярко и силни пукнатини разтърсиха леда. Той се разпадна и се сгромоляса на земята.
Горският владетел стоеше в центъра на топящия се лед, а от кожата му се излъчваше слаба светлина. Той погледна нагоре.
Белият ястреб, който се гмуркаше от облачното небе, се преобрази и зверски вълк се стовари върху Горския владетел в прилив на искрящ сняг.
Лалакай отряза двамата варгове и те се запътиха към пикапа. Зак сграбчи китката ми и се затича след тях. Лалакай не побягна, а се отдръпна, фокусирайки се върху двамата господари.
Горският господар се движеше – краката му танцуваха леко по земята. Вълкодавът, чиито златни рога блестяха, атакува с безмилостна агресия, а зъбите му се впиха в плътта на Горския господар.
Стигнахме до пикапа и аз хванах дръжката. Рикр искаше да избяга от тази фея. Силата му беше намаляла. Той не можеше да спечели тази битка и единственият му шанс беше да избяга – което означаваше, че и аз трябваше да избягам. Единствената причина, поради която беше нападнал, беше да ми спечели време да се измъкна.
Но когато дръпнах вратата, пръстите на Зак захапаха ръката ми толкова силно, че изсъсках от болка. Дръпнах се към него, а после замръзнах, когато видях дебелите, дървесни лиани, обгърнали предните гуми на пикапа. Извиващи се кълнове изпълзяха от подкосите на колелата, а гумата издаде високо хриптене, докато се изпускаше.
Горският господар беше унищожил единственото ни средство за спасение. Не можехме да го изпреварим пеша; цялата гора беше негово владение.
Завъртях се обратно към поляната, а в мен нахлу паника.
Златисто-зелена светлина се въртеше около Горския владетел като непрестанен вятър, а около Рикр сфера от арктически студ превърна въздуха в кристали, а земята – в лед. Когато вълкодавът се хвърли към феята, силата им се сблъска.
Рикр отвори челюсти към ръката на Горския владетел, но в ръката му се появи дебел, подобен на меч клон. Той го размаха и вместо това зъбите на вълкодава се стовариха върху него. По дървеното острие избухна лед и то се разби.
Двамата се хвърлиха напред-назад, а Горският владетел обикаляше в рамките на същите десет квадратни метра. Навсякъде около него избуяха растения и лиани, които блокираха атаките на Рикр и се опитваха да го ударят или оплетат. Но въртящият се студ около вълкодава беше толкова силен, че растенията замръзнаха и се разпаднаха. Всичко, което Рикр захапваше, се превръщаше в лед и се разбиваше.
Стоях до Зак, а сърцето ми беше заседнало в гърлото. Лалакай чакаше на половин дузина крачки пред нас, а по откритата ѝ кожа се стичаше кръв.
Горският владетел се завъртя, избягвайки поредната атака на Рикр. Ръката му се вдигна нагоре. Земята се разтресе, а после се разкъса. Дървесни фиданки, без листа и заострени като копия, се изстреляха от земята толкова бързо и силно, че пронизаха зимната сфера на Рикр.
Те се забиха в тялото му.
От него се изсипа лед, който покри фиданките. Те се раздробиха и Рикр падна на земята, като се опитваше да запази равновесие. Очите му засияха в синьо, а вихрови знаци осветиха кучешкото му лице и се устремиха надолу по лявата му страна. Същата лазурна светлина засия от раните му и капещата кръв спря. Нараняванията му изчезнаха.
– Мислиш ли, че можеш да ме победиш в такава слаба форма, Аравн? – Горският владетел сви пръсти и от дланта му израсна нов двуостър меч, подобен на дървесен клон, но с острие, по-остро, отколкото дървото би трябвало да може да удържи. – Сякаш такава нищожна засада може да ми навреди.
Вълкодавът разтвори челюсти в пълна със зъби усмивка.
„Струваше си да опиташ, нали, Лутир?“
Над Рикр се разгоря синьо сияние. Снежни и ледени кристали се втурнаха навън, когато се появи хуманоидната му форма, застанала в центъра на замръзнал кръг с диаметър дванадесет стъпки. Знаците по лицето му блестяха слабо.
Светещите от слънцето очи на Лутир се плъзнаха надолу по другата фея и обратно нагоре.
– Отдавна чакам последната ни среща.
– Каква трагедия, прекрасен господарю на лятото и гората, защото нито веднъж не съм копнял да те видя отново.
– Знаеш, че ще загинеш от моята ръка. Ето защо се скри толкова хитро. – Влажната сила, напояваща поляната, се задълбочи. – И сега, след всичкото това време, ти идваш в моята гора, в моята власт и ме предизвикваш. Високомерието ти струваше Аннун, а сега ще ти струва и живота.
Мразовитият пръстен около Рикр продължи да се разраства.
– Тогава трябва да си доволен, Лутир, че най-сетне изпълнявам този дълго отлаган дълг и се връщам в Летния двор.
– Лекомислен, както винаги, Аравн, но гордостта ти отново е неуместна. – Лутир вдигна меча си и го насочи към Рикр. – Чаках безброй сезони, за да видя знака на твоето присъствие. Мислиш ли, че през това време нямаше да измисля начин да убия Безсмъртния?
Без повече предупреждение той се хвърли към Рикр.
В ръката на Рикр се оформи ледено копие и той го заби в идващата фея. Силите им се срещнаха в съкрушителен изблик на противоположна магия. Въздухът избухна и вятърът се раздвижи, завихряйки се силно и размахвайки прах и сняг в спирала около двамата феи.
Това не беше битка между горски фея и шейпшифтър. Това беше сблъсък между лятото и зимата.
Ледените кули изригнаха в криви, замръзнали кули. Растенията се изтръгваха от земята, когато през леда проблясваха светкавици от златна топлина – лятна слънчева светлина. Вятърът виеше, докато температурата се променяше от горещо към студено отново и отново, а във водовъртежа двете феи се опитваха да се убият взаимно.
Но това не беше равностоен мач.
Мечът на Лутир премина през рамото на Рикр, преди да се разбие от студа. Властелинът на лятото за миг израсна с друг от дланта си и отново замахна. Ледените копия на Рикр се стопиха, преди да се ударят в тялото на Лутир. Зимната му сфера от студ се свиваше, експлозивните му ледени шпилове се рушаха по-бързо.
Дървеният меч разтвори бедрото му. Друг разрез разкъса страната му.
Растенията изникнаха през земята около краката на Рикр, ледената му сила вече не ги убиваше мигновено. Те се заплетоха около глезените му – и Лутир заби меча си, като хвърли цялата си тежест зад удара.
Задуших се от писък, когато острието се заби право в сърцето на Рикр.
Крайниците на Рикр се схванаха, главата му падна напред. Държейки острието, а торсът на Рикр – накриво, Лутир сви пръсти като нокти и заби цялата си ръка в гърдите на Рикр. Ребрата се счупиха, а ужасяващият звук изпълни спокойния въздух на поляната.
Тръгнах напред, без да имам представа как мога да помогна, но ако можех да спечеля на Рикр дори миг разсейване, тогава щях да рискувам всичко. Уловил лакътя ми, Зак ме придърпа обратно към гърдите си, стиснал ръцете си около мен в хватка, подобна на клещи. Колкото по-силно се борех, толкова по-силно ме притискаше, докато едва дишах.
Очите на Рикр пламнаха от светлина. Знаците по лицето му светнаха, а лявата му ръка се повдигна, ръкавът на наметалото му се плъзна нагоре, за да разкрие предмишницата му, а знаците се спускаха по цялата ръка и по първите два пръста.
Той вдигна дланта си към лицето на Лутир и ледът избухна навън, обгръщайки феята в ледена приливна вълна.
Рикр се спъна една крачка назад, после падна на едно коляно. Маркировката на лявата му страна пламна по-ярко. Мечът, който стърчеше от гърдите му – от сърцето му – замръзна, а после се разби на прах. От раните му се разнесе синя светлина като огън.
От ледената вълна, обгръщаща Летния владетел, се появи слаба златна светлина. Тя стана по-ярка и се разшири. От вътрешността на леда се разнесе дълбоко пукане. Назъбената форма се разтресе и с остро съскане се разпадна на вълна от пара.
Лутир се появи отново, невредим. Дори не беше разчорлен. Той се изправи над Рикр, който все още беше паднал на едно коляно, сякаш се покланяше пред Летния владетел.
С безчувствено като арктическа тундра изражение Рикр притисна ръка към гърдите си. Другите му рани бяха изчезнали, но синята светлина все още пулсираше по жестоко наранената му гръдна кост и счупените ребра.
– Падането ти от трона беше задоволително. – Разсадът поникна от земята в кръг около Лутир. – Но не намирам удовлетворение от победата над такъв слаб и жалък враг.
Разсадите се издигнаха около Летния владетел и се превърнаха в дръвчета.
– Сбогом, Аравн от Аннун, отдавна забравеният Зимен крал.
Младите дръвчета се втурнаха нагоре, растяха с невъзможна скорост, после се вкопчиха навътре. Лутир изчезна, когато стволовете се усукаха около него, сливайки се. Бързият им растеж се забави и на мястото, където бяха Летният владетел и кръгът от млади дървета, се образува един-единствен ствол. Големите му петделни листа се разтвориха по разперените му клони, докато накрая той спря.
Възрастен клен, чиито широки клони бяха пълни със здрави зелени листа, се издигаше високо на поляната, където никога преди не беше растяло дърво.
Назад към част 18 Напред към част 20
