ГЛАВА 20
По някакво чудо същата стая в същия малък хотел в Хоуп отново беше свободна.
Докато хвърлях телефона, портфейла и бутилката с вода на леглото, осъзнах, че не бях попитала служителя на рецепцията дали има втора свободна стая, за да не се налага със Зак да делим една стая. Е, вече беше късно.
Вратата зад мен се затръшна и Зак влезе, носейки раницата си в едната ръка. Той я постави на леглото и я разкопча.
– Включи светлината.
Тежките завеси бяха дръпнати, блокирайки мрачната светлина на късния следобед. Включих най-близката лампа и мекото ѝ оранжево сияние се разля из стаята, приглушено и мрачно. Той извади алхимичния си комплект, който, както знаех от опит, се удвояваше като аптечка за първа помощ. Като я отвори, той избра епроветка с полупрозрачен бял крем.
– Хайде – каза той и се отправи към банята.
Последвах го в малкото пространство, само на няколко метра между плота и ваната. Завъртя кранчето на мивката, намокри една кърпа, изстиска я и ми я подхвърли.
– Почисти си раните – каза ми той. – След това нанеси тънък слой от крема. Той ще премахне убождането.
– Знаеш ли какъв токсин е имало в тези тръни? – Попитах, като притисках кърпата към одрасканите си пръсти. Студът успокои ужилването дори без мехлема.
– Някакъв дразнител. – Той намокри втора кърпа. – Ако беше нещо по-лошо, вече щяхме да го знаем.
Той избърса драскотините по ръцете си и аз последвах примера му, като първо почистих пръстите си, а след това се изкачих нагоре по китките. С изключение на случайните по-дълбоки резки, драскотините не бяха толкова лоши, колкото болката ме беше накарала да повярвам.
– Изглежда, че Рикр се грижи за теб.
Погледнах нагоре.
Зак ме погледна, а кърпата му беше изцапана с петна от кръв.
– Мислех, че е опортюнистична пиявица, но мисля, че му пука, доколкото на една толкова стара фея може да ѝ пука за нещо друго, освен за собствената му сила.
– Това беше почти хубаво извинение за погрешната му преценка – отвърнах с прекъснат тон. – До последната част.
– Последната част е факт. Той се е крил от Лутир повече от хилядолетие и това е само най-новата част от съществуването му. Как може животът на който и да е човек да има толкова голямо значение в сравнение с него? – Той сви рамене. – Не се опитвам да омаловажа връзката ви, но тази перспектива има значение.
Потърках ръката си по-силно, отколкото беше необходимо.
– Мисля, че това прави по-значимо това, че той е достатъчно загрижен, за да рискува живота си за мен.
– Значимо е – съгласи се той тихо.
Погледнах го в огледалото.
– Дали Лалакай би рискувала живота си за теб?
– По начина, по който го направи Рикр? Не.
Настъпи мълчание. Издърпах тениската си до половината и почистих плитък разрез по корема си. Зак довърши ръцете си, после без видимо самосъзнание свали тениската си с една ръка. Гол от кръста нагоре, той започна да търка раните по торса си.
Аз се отдръпнах от него. Банята изведнъж ми се стори много по-малка.
Заобикаляйки тениската си – или по-скоро тениската, която бях взела назаем от него – се погрижих за няколкото драскотини по горната част на тялото си, след което се намръщих на краката си. Глезените ми бяха адски одраскани, а прасците ми не бяха много по-добре.
Разкопчах колана си, смъкнах дънките и ги изхвърлих от банята. Те се приземиха със странно тракане. Дали току-що бях хвърлила телефона си? Не, бях го оставил на леглото.
Направих си забележка, че трябва да го проуча, когато свърша, надигнах се и потърках глезена си. Ъгълът не вършеше работа, затова се опитах да подпра крака си неудобно на плота. Това не беше много по-добре.
Зак издърпа кърпата от ръката ми.
– Седни.
– Какво? Защо?
– Не почистваш достатъчно добре тези рани.
– Трудно е да се достигне до тях – изръмжах аз.
– Очевидно. Затова предлагам да ти помогна.
През мен премина раздразнение, но той имаше право. Изправих се на студения плот, докато Зак изплакваше кърпата ми. Когато се обърна към мен, изпънах голия си крак.
Той обгърна с ръка прасеца ми, след което започна да търка драскотините по глезена ми. Стиснах зъби от силното убождане. Бях ги влошила с безсмислените си борби. Всичко, което бях направила, беше безсмислено.
– Напълно безпомощна съм.
Думите се изплъзнаха, преди да успея да ги спра, и аз се намръщих.
– В момента? – Попита Зак, а коляното ми лежеше в свивката на лакътя му. – Или по принцип?
– В момента мога да ти счупя глупавата челюст. Но имах предвид по принцип.
– Всички бяхме безпомощни срещу Лутир. – Той прокара кърпата по прасеца ми. – Дори Лалакай не стигна до никъде. Нейната магия на сенките не е много полезна срещу слънчевата му магия.
Това обясняваше защо беше загубила толкова тежко.
– Но ако не ти харесва – добави Зак – научи се да използваш магията на друидите.
– Как ще ми помогне това? Друидската енергия не прави нищо.
Той спусна крака ми и аз изпънах другия. Извиках, когато той започна да обработва драскотината над глезенната ми кост.
– Енергията е всичко за феите – каза той. – Защо мислиш, че те вземат друиди за съпрузи?
– За да се хранят от нас.
– Ние сме много по-полезни, отколкото само като закуска. – Той изкачи кърпата нагоре по крака ми, без да обръща внимание на тихото ми съскане от болка. – Можем да направим феите по-могъщи. Можем да ги направим и по-слаби.
Очите ми се разшириха.
– Какво?
– Усети ли как се промени енергията на поляната, докато Рикр и Лутир се биеха? Който контролираше поляната, имаше предимство, а Рикр не можеше да се справи с това. Контролът на Лутир върху територията му е твърде силен.
Когато Рикр за пръв път нападна, пръстенът от студ около него се разстилаше, но след като двамата с Лутир започнаха да се бият сериозно, ледената лятна сладост, която насищаше поляната, се засили. А ледът на Рикр се топеше все по-бързо и по-бързо.
– Фаери черпят сила от земята – продължи Зак – и колкото по-голямо влияние имат върху енергиите около себе си, толкова по-бързо могат да черпят от тази сила. Това е причината само слабите феи да понасят замърсената енергия на градовете. Те не се нуждаят от много енергия.
Зак спусна крака ми. Обърна се с лице към мен и хвърли кърпата в мивката.
– Способността на друидите да влияят на природните енергии им позволява да създават предимства за своите съмишленици. Научи се как и ще можеш да усилиш силата на Рикр, като същевременно отслабиш враговете си.
Взаимно овластяване. Така Рикр беше описал потенциалните ни отношения като майстор и съпруг.
Съмнявах се, че някакво предимство щеше да помогне на Рикр да спечели срещу Лутир, но можех ли да помогна на Рикр да устои? Дали отказвайки да науча каквото и да било за моите друидски сили, ограничавах не само себе си, но и Рикр? Дали щях да бъда по-полезна като негов друидски съюзник, отколкото като друидска „закуска“?
Подскочих при хладното докосване на мехлема върху крака ми. Зак размаза линия от крема върху раната на прасеца ми. Докосването му се придвижи нагоре, като намаза одраскването точно над коляното ми. Гледах го, погледът ми се местеше от ръката му към силната му предмишница и изваяния му бицепс. След това премина през голите му гърди и твърдите плоскости на гръдните му мускули, преди да се спусне надолу към хребета на слабите коремни мускули.
Ръката му се вдигна нагоре по бедрото ми, а пръстите му оставиха ивица мехлем по кожата ми.
Погледнах нагоре и очите ни се срещнаха, а по нервите ми се разнесе електрическо напрежение. Зелените му ириси бяха тъмни, с блясък на предизвикателство, който помнех добре.
– Дори не си го помисляй – изръмжах аз, но сърдечният ми ритъм се ускори още докато говорех, а топлината на ръката му върху кожата ми погълна съзнанието ми.
Пръстите му се свиха около бедрото ми и се вкопчиха в него.
– Вече го направи.
– Мислех си за това какво би било да те изкормя – излъгах.
– И какво би било?
– Удовлетворяващо. – Гласът ми излезе нисък и дрезгав. – Но нямам ножа си.
– Това е срамно.
– Доброволно ли ще станеш моя жертва?
Другата му ръка, топла и силна, се уви около другото ми бедро.
– Зависи колко буквално го разбираш.
Гръдният ми кош се издигаше и спадаше, докато в центъра ми се разгръщаше бавна топлина.
– Мразя те.
На него ли напомнях или на себе си?
– Знам. – Ръцете му се плъзнаха нагоре към бельото ми, после по бедрата ми. – Не мисля, че те мразя.
– Не мислиш?
– Понякога го правя. Понякога наистина те мразя. – Той се наведе и лицето ми се наклони, оставайки ориентирано към неговото, сякаш бяхме в орбита. – Но само понякога.
Пръстите ми стиснаха смъртоносно плота, борейки се с желанието да се протегна към него, да го стисна, както той ме стискаше – така, както нямаше намерение никога да ме пусне.
– Защо понякога ме мразиш?
– Защото… – Устата му се приближи, почти докосвайки моята. – Защото ми напомняш за миналото, което не мога да променя. Защото продължавам да правя глупави избори около теб. Защото ме отблъскваш и ме дърпаш назад, мразиш ме и ме искаш, а аз не мога да те разбера.
Главата ми се завъртя от всичко, което ми беше подхвърлил, и аз се хванах за най-простото.
– Кой е казал, че те искам?
Той дръпна бедрата ми, плъзна дупето ми по плота, докато не се притиснах към него. Топлината се надигна в сърцевината ми и рикошира обратно надолу. Дъхът ми секна, кожата ми почервеня, устните ми се разтвориха.
Пръстите му се вкопчиха. Той ме придърпа по-силно към бедрата си, търкайки се в мен, и триенето на дънките му през тънката материя на бельото ми предизвика удоволствие. Прехапах долната си устна, за да потисна въздишката си.
Очите му се впиха в моите, докато наблюдаваше реакцията ми.
Дъхът ми дойде по-бързо, отколкото трябваше. Защо си мислех за това как ме блъска в стената на конюшнята и ме целува достатъчно силно, за да ми направи синини? Защо си мислех за устата му и за това какво ще е усещането да я имам отново върху себе си?
Пръстите ми се отлепиха от плота.
– О, прекъсвам ли?
При мърморещия въпрос Зак се отдръпна рязко, а ръцете му ме оставиха.
Лалакай стоеше на вратата на банята, със скръстени ръце, изпънато бедро и пълни устни, изкривени в знойна усмивка. По кожата ѝ все още имаше рани, но тя беше измила кръвта.
– Не ме оставяй да те прекъсвам – добави тя.
Устата му се изкриви. Вдигна буркана с мехлема и го бутна в ръцете ми.
– Завърши лечението на раните си.
С това той тръгна към вратата. Вместо да се махне от пътя му, Лалакай се обърна настрани, принуждавайки го да мине встрани през пролуката. Докато той се провираше покрай нея, езикът ѝ премина през долната ѝ устна, а светлите ѝ очи се обърнаха към мен.
Седейки твърдо на плота, запазих студено неутрално изражение.
С усмивка тя дръпна вратата и я затвори. Тя изскърца и аз останах сама в банята.
Признанието на Зак, че понякога ме мрази, се повтори в главата ми. Изповедта му, че живея в миналото. За вземането на глупави решения. За това, че не може да ме разбере – макар че последната част беше добра, защото и аз не можех да го разбера. Какво искаше той от мен?
Отне ми само няколко минути да размажа крема по всичките си драскотини, след което затворих буркана и отворих вратата. Панталоните ми лежаха в антрето и аз набързо ги навлякох, преди да вляза в стаята откъм леглото.
Зак и Лалакай стояха на три метра един от друг. Изумрудените ѝ очи блестяха, а той направо се беше втренчил. Интензивността между тях подсказваше за разгорещена дискусия, която не можех да чуя.
Намръщих се и огледах стаята. В момента, в който разбрах, че Рикр го няма, страхът, който се криеше в червата ми, отново се разпали и адреналинът ме връхлетя.
– Къде е Рикр? – Поисках, а в гласа ми се долавяше остра тревога.
Лалакай се отдръпна от Зак. Внезапно неутралното ѝ изражение само подхрани опасенията ми.
– Къде е той? – Изстрелях към нея.
– Зимният крал не се връща с нас. – Тя отметна косата от рамото си. – Той ме помоли да ви кажа, че е решил да остане и че не трябва да влизате в Адската порта, за да го търсите.
Чувството ми на страх се превърна в ужас.
– Той е останал? Защо?
Нощният орел ме изгледа, после си пое тихо дъх.
– Защото умира и не иска ти да загинеш с него.
Назад към част 20 Напред към част 22
