ГЛАВА 21
– Сейбър!
– Връщам се! – Изкрещях през рамо, докато тичах към вратата на хотелската стая. – Не се опитвай да ме спреш!
Зак ме хвана за ръката и ме завъртя обратно към себе си.
– Той не те иска там.
– Жалко за него! – Извих ръката си с оголени зъби. – Няма да го оставя да умре. Този горд идиот трябваше да дойде с нас, дори и да беше ранен!
Лалакай завъртя кичур коса около пръста си.
– Лутир иска Аравн да загине сам, без нито един свидетел на смъртта му, като последна обида. Но той все още следи присъствието на Аравн на своя територия. Ако Аравн се опита да избяга от Адската порта, Лутир ще го пресрещне незабавно.
– Рикр те защитава – добави Зак.
– Не ме интересува! – Освободих ръката си и го отблъснах. – Ако той умира, тогава вероятно нищо не мога да направя, но все пак отивам. Той е най-добрият ми приятел.
Замълчах при собствените си думи. Най-добрият ми приятел? Рикр? Винаги бях мислила за него като за мой познат и спътник, но може би това беше собствената ми несигурност, която ме лъжеше. Той винаги се е отнасял толкова лекомислено към връзката ни – казваше, че ми прави компания само от скука, но сега, когато показа колко много знача за него, не можех да отрека, че е най-близкият ми приятел.
– Не очаквам да разбереш. – Спомних си за телефона и портфейла си, побързах да се върна до леглото, за да ги взема, след което протегнах ръка към Зак. – Дай ми да взема назаем пикапа ти.
Зеленият му поглед се впи в мен. Бавно, сякаш обмисляйки всяко движение, той бръкна в джоба си и извади ключовете. Повдигна ги над чакащата ми длан, но не ги пусна.
Юмрукът му се сви около ключовете, а кокалчетата му побеляха. Очите му се притвориха, той издиша през носа си, а челюстта му се стегна.
Той отвори очи.
– Аз ще карам.
Заклатих се на петите си. Това ли е имал предвид, че е вземал глупави решения около мен? Поклатих глава.
– Не е нужно да…
– Знам – изсумтя той и пъхна ключовете обратно в джоба си. – Но може би мога да помогна. Аз…
– Няма да го направиш. – Лалакай се появи до него, обикновено знойното ѝ изражение беше твърдо. – Да стъпиш отново във владенията на Лутир е твърде опасно. Не мога да те защитя от него.
– Лутир не се интересува от нас и има шанс да помогна на Рикр. Не съм лечител, но знам много алхимични средства.
– Алхимията няма да го спаси.
– Все още мога…
– Няма да успееш.
Той си пое дъх и въздухът изсвистя през стиснатите му зъби.
– Аз не съм твоя собственост.
Очите ѝ пламнаха.
– Давам ти повече свобода на действие, отколкото заслужаваш. Позволявам ти да правиш каквото си поискаш, стига да не те застрашава, но това вече е твърде далеч. Няма да се върнеш в „Адската порта“.
Зак погледна Лалакай – просто я погледна – после се обърна към леглото. Закопча ципа на раницата си и я преметна през голото си рамо.
– Зак – изръмжа Лалакай.
– Хайде, Сейбър. Хайде да вървим.
– Закария.
– Ще ме обладаеш ли, Лалакай? – Гласът му беше тих, опасен. – Мислиш ли, че блъфирах, когато обещах да прекъсна връзката ни, ако някога отново ми наложиш волята си?
Пръстите ѝ се свиха в свити юмруци.
Той изчака, после хвана ръката ми и тръгна към вратата, оставяйки Лалакай да стои сама в центъра на стаята, трепереща от ярост.
***
Дръзкият залез окъпа планините, докато пикапа се движеше по чакълестия път, връщайки се за трети път към имота на родителите ми. Хванах се за седалката, като мислено призовавах автомобила да се движи по-бързо. Знаех защо Зак настояваше да шофира; аз щях да карам прекалено бързо.
Дали вече бяхме закъснели?
Зак ни беше забавил, като настояваше да спрем за „няколко“ провизии. В магазина за спортни стоки на открито той се беше запасил с допълнителни дрехи, както и с топли якета, фенерчета, фенер на батерии, спални чували и дузина други разнообразни предмети за къмпинг. След това ме завлече до магазина за хранителни стоки на две пресечки и купи нетрайни храни за няколко дни.
В случай, че се наложи да останем да пренощуваме – каза той.
Логично погледнато, това беше разумно, но на мен не ми пукаше за логиката. Исках да се върна при Рикр. Дали той все още щеше да е на поляната? Ами ако се е скитал някъде другаде? Какво щях да направя, когато го намеря? Как бих могла да му помогна?
Как да го спася?
Зак намали скоростта на пикапа, след което го отби от пътя и навлезе в скрития черен път – още по-нервна маневра при намалената светлина. Прескочихме корените на дърветата, а аз се наведех напред на седалката, като се стремях да видя ливадата.
Листата се разтвориха и поляната се появи, обляна в златиста светлина и сенки. Облаците се бяха разкъсали и потъващото слънце обагри небето в ярки оранжеви и розови нюанси. Кленовото дърво на Лутир представляваше тъмен силует на фона на пламтящото небе.
В основата на ствола на клена лежеше бяла фигура.
Сърцето ми се заби в гърлото. Пикапът все още се движеше, когато разкопчах предпазния си колан и отворих вратата. Зак натисна спирачките, когато изскочих, и аз се затичах към дървото, а дългата трева ме блъскаше в краката.
Бялата фигура се размърда и големият вълкодав вдигна глава. Сините му очи блестяха на лунната светлина.
– Рикр! – Задъхах се и се запътих към него. Паднах на колене и се хвърлих с ръце около косматата му шия.
„Ах, моят упорит гълъб“ – въздъхна той. – „Знаех, че е малко вероятно да се вслушаш в указанията ми.“
– Разбира се, че не, идиотче! Защо не ми каза? Обеща да не пазиш повече тайни от мен!
„Страхувам се, че откакто дадох това обещание, се мъча да го спазя.“
Седнах на петите си, като все още стисках козината му с две ръце.
– Какво се случи, Рикр? Лалакай каза, че умираш, но ти изглеждаш добре.
Тревата се размърда от приближаващите стъпки. Присъединявайки се към нас, Зак потъна в клек до мен. Рикр погледна към друида, после към мен.
„Лутир не излъга, когато каза, че е измислил начин да ме убие.“ – Ушите му се отдръпнаха назад. – „Вече си видяла уникалната му магия в разсада. Те консумират животворните органи на мъртвите, за да се превърнат в разумни форми на живот, подчинени на волята му.“
– Затова ли уби родителите ми? За да отгледа дървета от телата им?
„Да. Колкото повече сила са притежавали жертвите приживе, толкова по-бързо растат дърветата.“
– Какво общо има това с теб? – Попитах настоятелно.
Муцуната му се изпъстри или с гняв, или с отвращение.
„Когато Лутир проби гърдите ми, той имплантира магия в мен – нова форма на неговите животопоглъщащи разсади, която не мога да премахна или унищожа.“
– Какво имаш предвид? – Прошепнах, а страхът сви гърлото ми.
Той се изправи и седна на хълбоците си. От козината му – не, от гърдите му – в идеален кръг стърчаха шест зелени кълна, но това не бяха нормални растения. Бяха направени от мека светлина, лъчиста и полупрозрачна.
Зак прокле под носа си.
– Има… – Ужасът задуши гласа ми. – Има нещо в теб?
„Това е доста гениално. Веднага щом семената покълнаха, те попиха същността ми, превръщайки се в част от мен. По този начин магията ми не може да ги унищожи. Те се хранят с моята сила, като ме отслабват, за да подхранват растежа си.“
Краката ми изгубиха сила и аз седнах тежко на земята.
– Може ли някой друг да ги унищожи, преди да те убият?
„Те не ме убиват, гълъбче. Те ме поглъщат и това не може да бъде отменено. Раковите разсади на Лутир са пуснали корени в самата ми същност. Те ще ме унищожат, независимо от магическия дар на Неумиращия.“ – Той се облегна назад. – „И така, упорита гълъбице, сега трябва да се прибереш у дома.“
– Не.
„Не можеш да ми помогнеш. Щом умра, Лутир ще се върне, за да потвърди успеха си. Не трябва да си тук, когато това стане.“
– Не! – Това се получи като дрезгав вик. – Няма да си тръгна! Няма да се откажа от теб и да тръгна да живея живота си така, сякаш никога не си съществувал!
„Целият живот свършва. Дори този на един неумиращ крал.“
– Но ти искаш да започнеш отначало. – Гласът ми се пречупи. – Каза, че съм ти помогнала да си спомниш, че искаш да живееш отново.
Той замълча за дълъг миг.
„Състраданието ти подслажда този горчив ден, гълъбице. Моля те, не плачи за мен.“
Сълзите, които не бях забелязала, се стичаха по бузите ми.
– Не можеш да умреш заради мен, Рикр. Няма да ти позволя.
„Не всички неща могат да бъдат променени.“
– Майната им на тези фаталистични глупости! – Хванах острия му рог, без да обръщам внимание на острия зъб, който прониза дланта ми, и принудих главата му да се вдигне. – Помисли, Рикр. Ти си на хиляди години. Трябва да има някакъв начин да те спася. Всичко, което можеш да измислиш, без значение колко нереалистично е то.
Само защото го гледах мъртво в очите, долових трептенето в погледа му.
„Няма начин, гълъбче.“
Поклатих глава, а хватката ми върху рогата му се затегна.
– Това беше лъжа. Разкажи го, Рикр.
Той посрещна блясъка ми, след което изпусна вълча въздишка.
„Почти невъзможно е да се постигне, малко вероятно е да успееш, дори и да го постигнеш, и със сигурност е смъртоносно да се опитваш да го направиш.“
– Какво е това? Какво трябва да направим?
„Да убием Лутир.“
Зак вдиша рязко.
„В някои случаи“ – не във всички, подчерта Рикр – „магията, родена от основната сила на дадено същество, загива заедно със създателя си. Аз обаче не притежавам силата да го убия, а опитът само ще ускори смъртта ми. Оставащото ми време се измерва със запазването на силата ми.“
Пуснах рога му и седнах на петите си.
– Има ли Лутир някакви слабости?
„Няма такива, които да можем да използваме. На собствената си територия той е непристъпна сила.“
Вкопчих кокалчетата на пръстите си в челото.
– Неговата територия… Зак, нали казваше, че друидите могат да дадат предимство на съдружниците си?
„Това няма да е достатъчно“ – отговори Рикр без колебание. – „Нито един друид не може да поддържа достатъчно значима аура сфера, за да затрудни Лутир, а дори и да успее, той е твърде силен, твърде закостенял и твърде опитен, за да падне в битка.“ – Той запуши ушите си. – „Гълъбче, за мен е чест, но трябва да те защитиш. Аз все още съм твой пазител. Не мога да ти позволя да захвърлиш живота си заедно с моя.“
Прехапах вътрешната страна на бузата си, на езика ми се долавяше привкус на кръв, но болката беше нищо пред разрязващата мъка в гърдите ми.
– Един друид не може – каза тихо Зак. – Но какво да кажем за двама?
Главата ми се извърна към него.
– Не съм твой съдружник, но ако Сейбър и аз се хармонизираме с теб, бихме могли да създадем предимството, от което се нуждаеш.
„Сейбър не притежава това умение“ – контрира го Рикр.
– Суровият талант може да компенсира развитото умение, а ти знаеш, че тя има силата да направи разликата.
От мен се изтръгна пренебрежително подсмърчане.
– Аз имам силата?
– Твоята друидска енергия е по-силна от моята – каза Зак вещо. – Всъщност това дори не е състезание.
– Какво?
Рикр ме разгледа.
„Съперничиш си с Пвайла по сила. Подозирам, че това се дължи на двойната ти кръвна линия, и разбирам какви усилия са положили родителите ти, за да те скрият.“
– И затова храненето с твоята енергия му помогна толкова много – добави Зак с леко ръмжене в гласа си. – Ако работим заедно, бихме могли да хванем Лутир неподготвен.
„Все още не мога да го убия“ – каза Рикр категорично.
Зак погледна назад към пикапа си.
– Имам идея как да направим така, че и това да се случи. Но…
Надеждата изпепели вътрешностите ми.
– Но какво?
– Но ще трябва да убедим Лалакай да ни помогне – а цената ѝ ще е висока.
Назад към част 21 Напред към част 23
