ГЛАВА 22
Зак, Рикр и аз се върнахме в пикапа, където намерихме Лалакай да се излежава на капака, кръстосала дългите си крака, облегнала се на предното стъкло. Беше подпряла глава на ръката си, а изражението ѝ беше отегчено.
– И какво? – Изрече тя. – Убедихте ли ги в безсмислието на тяхното завръщане, Аравн?
Вълчите му уши се отдръпнаха.
„Не повече от това да ги убедиш да не се връщат, Господарке на сенките.“
Тя се ухили.
– Какъв е тогава големият ти план, Зак? Виждам, че имаш такава.
Той дръпна вратата на пикапа си и измъкна раницата си. Докато я поставяше отпред на капака до Лалакай, забелязах рамката на снимката си, която седеше на таблото. Бях я взела от хотелската стая непосредствено преди да замина.
Ръката ми скочи към джобовете и набързо потърсих медальона от речен камък – но намерих само ножчето си. Спомних си трясъка на нещо, което падна, когато изхвърлих панталоните си от банята, и измърморих проклятие, а в стомаха ми се надигна лошо чувство. По-късно щях да се обадя в хотела и да ги помоля да намерят речния камък за мен. Стаята беше платена до сутринта, така че би трябвало все още да е там.
Зак разкопча малката чантичка, която нямах възможност да проуча, когато преди седмица се рових в нещата му. От отделението той извади плосък, квадратен предмет с диаметър няколко сантиметра. На избледняващата светлина той изглеждаше черен.
Обърна се с лице към мен и Рикр, стисна двата ъгъла на квадрата и дръпна, като разпери широко ръце. Предметът се разгъна в пурпурна тъкан – ако просто тъкан можеше да се разгъва без вятър – от която светлината се стичаше на аметистови и кобалтови панделки. Силата се излъчваше от гънките му, оцветявайки въздуха с тежък, сладък привкус, напълно различен от аурата на Лутир, и аз разпознах формата му като дълго, плавно наметало с качулка.
Рикр се отдръпна бързо. Горната устна се сви от неприязън, Лалакай смъкна качулката, поставяйки дистанция между нея и мистериозната, великолепна магия, която притежаваше Зак.
– Какво е това? – Прошепнах, като протегнах ръка към наметалото.
Той го отметна от обсега ми. С няколко бързи сгъвания го компресира обратно в малък квадрат и индиговата светлина, която ни обля, угасна. Сладкият привкус във въздуха избледня.
– Нарича се Плащеницата на Валдурна. – Той я постави до раницата си, сякаш не искаше да я държи по-дълго от необходимото. – Това е могъща реликва на феи, която наследих от Бейн. Тя може да поглъща цялата магия около себе си.
– Поглъща магия? Като начина, по който Рикр изсмука силата ми на друид?
– Нещо подобно, но много по-бързо. Ако успеем да я сложим на Лутир, тя може да го отслаби много бързо.
– Да я сложим на Лутир? – Попитах объркано. – Защо да не го сложим на Рикр, за да може той да абсорбира заклинанието на Лутир?
Рикр сплеска уши.
„Въпреки че реликвата предпазва притежателя си от всякаква вреда, паразитната ѝ магия ще ме унищожи също толкова сигурно, колкото и нечистите семена на Лутир.“
– Ще бъде също толкова опасно за Лутир – каза Зак и се обърна към Лалакай. – Той ще се опита да го свали веднага, за да не се притесняваме за защитните му свойства. Ако атакуваме през нощта, слънчевият аспект на магията му няма да е толкова силен, а твоята магия на сянката ще е много по-силна. Можеш да му устроиш засада в тъмното и да му сложиш Плашеницата, само за няколко секунди, след което да избягаш с него. Сейбър и аз ще претоварим аурата му с нашата, а Рикр ще може да го довърши.
Лалакай махна раздразнено с ръка.
– Боравенето с Плащеницата ще изтощи магията ми. Ще отслабна заедно с Лутир.
– Ето защо трябва да го направиш – каза Зак. – Можеш да се движиш през сенките, за да се приближиш и да избягаш бързо, а и имаш повече магия, отколкото Рикр.
Лицето ѝ стана по-студено и тя сгъна ръце.
– Твърде опасно е. Лутир е твърде могъщ и ако нещо се отклони от крехкия ти план, всички ще умрем.
Рикр седеше на хълбоците си и ги наблюдаваше как спорят.
– Какво трябва да направим, за да се съгласиш? – Попита Зак нетърпеливо. – Какво искаш?
– Искам да те запазя жив, глупав друиде.
– Каква е цената ти?
– За теб? – Очите ѝ блеснаха. – Покорство. Когато ти заповядам, ще се подчиняваш без въпроси.
Той се наведе леко назад.
Тя се извърна към мен и Рикр.
– Сейбър ще стане моя втора съпруга. А Аравн, ти ще споделиш с мен силата на Неумиращите. Това е моята цена.
Мълчанието ѝ отговори, докато тримата се взирахме безмълвно.
– О? – Невинно промълви тя. – Не ти харесват условията ми?
„Срамно“ – изръмжа Рикр, а гласът му затрептя с древна сила – „но ще се съглася – при условие че не искаш нищо от двамата друиди.“
Очите ѝ се разшириха.
– Съгласен ли си?
– Рикр… – Промълвих несигурно.
„Съгласен съм“ – заяви той, а по формата му на вълкодав премина синя светлина. – „Но ако се разколебаеш в ангажимента си дори веднъж, Лейди на Сянката, сделката ни е невалидна.“
По лицето ѝ се разля жадна усмивка.
– Съгласна съм. Няма да се поколебая, зимен кралю.
***
Седейки в средата на поляната, с топло яке, закопчано до брадичката, и фенерче на батерии до мен, гледах как Зак духа на ръцете си. В планините е студено през нощта, дори и посред лято.
– Добре – каза той с тон „започваме“. – Двете най-основни умения на друидите са отразяването на аурата и ауралните сфери. Отразяването на аурата е минимизиране и прикриване на енергията ти, като я съчетаваш с естествените енергии около теб. Ако не практикуваш отразяването на аурата, най-силните ти емоции се разпространяват в земните енергии, привличайки нежелано внимание.
Кимнах. Жозефин също беше споменала за отразяването на аурата, предполагайки, че трябва да го използвам.
– Сферите на аурата са обратното, когато друидът изтласква енергията си навън с намерението да доминира над природните енергии около себе си. Феите също могат да го правят и така те и друидите създават и задържат територии. Ние контролираме енергиите на дадено място толкова често, че земята остава в унисон с нашите аури, дори когато не присъстваме.
– И това създава предимство?
– Ако енергията около една фея стане враждебна, това е като растение, което се нуждае от кисела почва, да се опитва да расте в алкална почва. Това ограничава способността им да подхранват магията си. В същото време феите, които са близо до нас и са настроени към нашите аури, получават тласък, защото ние създаваме идеален резонанс за тях.
Разтърках охладените си пръсти.
– Така че трябва да се науча как да правя това нещо с аурата.
– Вече можеш да го правиш. Вчера, когато се опита да нападне Лалакай, ти създаде аура-сфера. – Той се наведе напред, като подпря лакти на коленете си. – Това е като временна територия. Доминираш енергията около себе си, така че всяка приближаващ се към теб фея да е в неизгодно положение, а твоите познати да са по-силни. Колкото по-силен и дисциплиниран е друидът, толкова по-голяма и по-мощна е ауралната му сфера.
– И… аз съм силен друид. Тонът ми беше съмнителен.
– Без съмнение. – Той потупа коляното ми. – Имаш способността. Просто трябва да се упражняваш да го правиш по команда.
Изпуснах дъх.
– А как да го направя?
„Просто.“ Рикр, все още във формата на вълкодав, се приближи към нас. – „Няма нужда от сложни инструкции.“
Зак сбърчи вежда.
– Просто е за нея да използва съзнателно способност, която досега е използвала само инстинктивно?
Спирайки до мен, Рикр седна на хълбоците си. Бледата му форма светеше в тъмнината – или може би това бяха полупрозрачните пипала на раковата магия на Лутир, които надничаха от козината му.
„Изключително просто“ – заяви той. – „Можеш да създадеш аура, гълъбче. Всичко, което трябва да направиш, е да пееш.“
Зак примигна.
– Да пее?
– Да пея? – Повторих. – Хайде, Рикр. Бъди сериозен.
„Аз съм дълбоко сериозен. Ти владееш силата си чрез гласа си. Така е, откакто се запознахме.“
– Просто обичам да пея.
Устата му се разтвори в кучешка усмивка.
„Защото пеенето те свързва със самата ти същност. Ето защо то ти носи мир – или в други случаи изяснява и засилва емоциите ти.“
Загледах се в него.
„Опитай, гълъбче.“
– Просто… пея? – Огледах се наоколо. – Дали това, че се заигравам със сферите на аурата, няма да привлече вниманието на Лутир?
„Сигурен съм, че той ме наблюдава, за да се увери, че продължавам да умирам по план, но няма да се намеси.“
– Откъде си сигурен?
„Защото го познавам добре от вековните ни конфликти. Той ще предположи, че създаваш аура-сфери в моя полза, а привидно отчаяните ти опити да удължиш живота ми само ще подхранват удовлетворението му от това, че ме побеждава.“
Смутих се, без да мога да оспоря логиката му.
„А сега запей.“ – С тази последна команда той присви лениво уши назад и се настани да чака.
Погледнах към Зак, усетих пробождане от самосъзнание и решително затворих очи. Докато седях там и се опитвах да измисля песен, познатият ми аромат на прохладната нощна поляна събуди стотици спомени от детството ми. Проникна дълбока тъга, надграждаща трагедията на това място, на моето минало, на борбите и болката, с които и тримата се бяхме сблъскали. И най-дълбоката мъка: копнежът по родителите ми и безнадеждният ми стремеж да ги видя отново.
Една траурна нота прошумоля през устните ми и аз започнах да пея.
– Макушла, макушла – запях аз, ирландската дума за „скъпа“, мека и забравена – твоят сладък глас ме зове, зове ме нежно, отново и отново.
Потънах в песента, а текстът изпълни съзнанието ми, изтласквайки всичко останало.
– Макушла, макушла, напразно го чувам. Макушла, макушла, твоите бели ръце се протягат, усещам ги как ме обгръщат, как ме галят все още.
Докато песента се издигаше през мен, аз се издигах с нея, сърцето ми се носеше на вълната на тъгата.
– Изхвърли ги от мрака, моя изгубена любов, макушла. Нека ме намерят и ме обвържат отново, ако искат.
Нотите затрептяха в гърлото ми, гъсти от емоция.
– Макушла, макушла, твоите червени устни казват, че смъртта е сън, а любовта е за вечни времена. Тогава се събуди, Макушла, събуди се от съня си. Моята синеока Макушла, събуди се, за да останеш.
Последната нота се изтръгна от гърлото ми и настъпи тишина. Не отворих очи, кожата ми настръхна навсякъде.
Вместо меката, равномерна сила на ливадата, имах чувството, че песента ми резонира през самата земя, отразявайки всичко, което бях вложила в текста. Природните енергии пулсираха с гласа ми… със същността ми.
Отворих очи, фокусирайки се върху дефилето на феите. Пейзажът преливаше в бледа мъгла – но вместо да се носи без посока, мъглата се въртеше в спокоен водовъртеж с мен в центъра.
Изнервена от гледката, аз набързо примигнах с очи, за да се съсредоточа върху земния свят.
Седящото срещу мен лице на Зак беше гладко и нечетливо. Каквато и да беше реакцията му на моето пеене, той имаше време да я скрие.
Погледнах Рикр.
„Ето – заяви той. Казвал съм ти, че мога да те обучавам в друидство, както и един друид.“
– Добре – казах неуверено, като се мъчех да потисна суровата мъка, която бях насочила в песента. – Значи… това е аура? Никога досега не се е случвало, когато съм пяла.
„Но се е случвало, гълъбче. Откакто те познавам, ти използваш гласа си, за да манипулираш енергиите около себе си в своя полза. Едва сега разполагаш с достатъчно сила, за да усетиш ефекта му толкова ясно.“
Зак седна напред.
– Сега да видим дали можеш да повториш това, без да пееш.
Аз се намръщих.
– А, и ти можеш да пееш по-добре?
– Не, но не към това се стремях. Може да е трудно да пееш и да се бориш за живота си едновременно, не мислиш ли?
Той имаше право, но моите начеващи умения на друид нямаше да имат значение, ако планът ни да устроим засада на Лутир завършеше с битка на живот и смърт – защото всички щяхме да сме мъртви.
Назад към част 22 Напред към част 23
