ГЛАВА 23
Облегната на парапета на верандата, се взирах в поляната, а люлеещата се трева беше осветена от поредния грандиозен залез.
През по-голямата част от нощта със Зак се бяхме упражнявали в сфери на аурата. С настъпването на зората той ме обяви за компетентна, след което ми разкри следващото предизвикателство. Трябваше да създадем аура едновременно и те да резонират. Хармонизирането на енергиите ни щеше да удвои силата им.
По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.
Входната врата на хижата скърцаше, старите панти се оплакваха. Зак спря до мен, вперил поглед в залеза.
– Веднага щом се стъмни напълно – изръмжа той – ще се отправим към кръстопътя.
На кръстопътя, беше казал Рикр, ще намерим Лутир, но планът ни беше да го примамим далеч от този бастион на магията на феите и интензивната природна енергия.
Проучих Зак с ъгълчето на окото си.
– Нека опитаме още веднъж, преди да тръгнем.
Устните му се стиснаха в тънка линия.
– Добре. Но нека го направим на ново място.
– Къде например?
Той кимна към далечния край на ливадата.
– Добре. Дай ми минута да проверя Рикр.
Промъкнах се през вратата на колибата. Двамата със Зак бяхме прибрали спалните чували и екипировката си във всекидневната, след като бяхме поспали няколко часа на сянка зад къщата. До спалния ми чувал се беше свил бял вълкодав, с наклонени назад уши и затворени очи.
Гърлото ми се стегна при вида на бледозелените, полупрозрачни лиани, които се въртяха и навиваха около него, променяйки се с бавните му вдишвания. Колкото повече от силата му консумираше ефирното растение, толкова повече то растеше. В краищата на пипалата се бяха образували малки, бледи цветни пъпки и аз се страхувах от момента, в който ще разцъфнат.
При звука на туристическите ми обувки по пода Рикр отвори очи. Тъпотата в погледа му болеше повече от гледката на смъртоносното растение, което го застигаше.
– Как си? – Попитах меко, присядайки до него.
Той вдигна глава. Дори златните му рога бяха избледнели. Упорито, макар че със сигурност се чувствах по-жизнена.
– Със Зак ще опитаме още веднъж в другия край на поляната, след което ще се отправим към кръстопътя. – Поколебах се. – Достатъчно силен ли си, за да се бориш с Лутир?
„Ако планът на Зак успее, ще мога да го победя.“ Той завъртя ушите си. – „Ако не успее, ще изразходвам и последната си сила и ще загина в битка, което бих предпочел пред бездейното разпиляване под тази злокобна магия.“
Разбрах защо се чувства така, но все пак ми беше трудно да го чуя.
„Моята грижа, ако това се случи, е твоята безопасност.“ – Очите му се спряха на моите. – „Ако изглежда безнадеждно, трябва да бягаш, Сейбър.“
– Не се случва.
„Каква е целта да умреш с мен?“
Ръцете ми се свиха в юмруци.
– Ти си оцелял, докато Лутир те е преследвал векове наред, а сега заради мен… всичко това е по моя вина.
„По твоя вина?“ – Забавление оцвети гласа му. – „Не ме обиждай с нелепата презумпция, че съдбата ми някога е била във властта на капризите на един-единствен човек. Изборите ми са мои и аз разбирам последствията от всеки от тях много по-добре от теб.“
Тонът му беше нежно поучителен и аз силно прехапах долната си устна.
– Но ти нямаше да направиш нищо от това, ако не бях аз.
„И ако не бях заради теб, изобщо нямаше да направя никакъв избор, защото щях да съм твърде слаб от загубената сила и мрачното отчаяние.“ – Събирайки се, той се изправи на крака. – „За смъртните същества, живеещи кратък, свиреп, отчаян живот, смъртта е най-големият им враг. Но за същества като мен най-големият враг е атрофията – да престанеш да живееш и просто да съществуваш, хванат в капана на безстрастните модели на дългите, дълги години.“
Синята светлина се разля по него, после пламна ослепително. Порив на студен въздух замръзна по всички повърхности в кабината. Рикр се появи в хуманоидния си вид, но проблясващите пипала на магията на Лутир засенчиха неземната му красота. Къдравите шнурове се увиха около ръцете му и прилепнаха към раменете му.
– Животът ти е кратък, гълъбче – промърмори той – и едва сега започва. Не го отхвърляй. А сега ми подай ръката си.
Покорно вдигнах ръката си. Той пое ръката ми с хладни пръсти и избута ръкава ми нагоре, за да разкрие китката ми. В другата му ръка, между пръста и палеца му, искреше лазурна светлина. Тя просветна и от нея се разнесе хладен въздух.
Бледото сияние се втвърди в сантиметрово парче лед. Той я спусна към обърнатата ми китка и притисна студения кристал към кожата ми.
Той се провря през плътта ми и се впи в ръката ми. Изгарящ студ премина през тялото ми, повдигайки кожата по крайниците ми и разтърсвайки ме с дълбока до костите тръпка. Усещането за студ във вените ми избледня, а върху кожата ми слабо засия руна със същия размер като ледения отломък.
– Това трябва да се запечата в кръг – каза той. – Зак ще се погрижи скоро да те заклейми с мастило на друид, сигурен съм.
Мастило на друид? Трябваше да има предвид кръговите татуировки на предмишниците на Зак, които съдържаха различните руни на феите, с които той беше надарен. Вдигнах двете китки, едната изписана с невидимия познат знак на Рикр, а другата сега бе подпечатана с тази нова руна.
Рикр обхвана ръката ми със своята, сякаш държеше дланта ми нагоре.
– Мога ли да ти покажа как да я използваш?
Кимнах.
Ръката му се замъгли, после се премести нагоре в ръката ми, като плътта ни споделяше едно и също пространство. Задъхах се, едва успявайки да не се отдръпна от усещането за нещо чуждо в кожата ми. Зимната му сила се разля по ръката ми.
– Внимавай сега, гълъбче.
Той сви пръстите си, огъвайки моите в същото време, и мястото, където беше вкарал ледения кристал в китката ми, изгоря от студ. Над дланта ми заискри ледено синя светлина, после се втурна навън в дълга линия. Пръстите ми, водени от Рикр, се затвориха около трептящото сияние и то проблесна в бяло. Сиянието изчезна и ръката ми се притегли от тежестта.
В ръката си държах триметрово ледено копие.
– Държи се подобно на копията, които предпочитам. – Той спусна ръката си от моята. – Не го използвай като меч или забиващо оръжие; те не са предназначени да устояват на удари. Вместо това се отнасяй към тях като към такива за еднократна употреба. Хвърли едно, извикай следващото. С практиката можеш да контролираш размера и формата им.
Претеглих го в дланта си. Не беше толкова тежко, колкото би трябвало да бъде предвид размера му, и се усещаше неприятно хладно, но не и сякаш държах блок от истински лед.
– Рикр… – Преглътнах. – Това е…
– Сила. – Устните му се изкривиха, но това не беше неговата закачлива усмивка. Беше остра, лукава, древна, студена. – Това, от което отдавна се нуждаеш, гълъбице. Ако загина тази нощ, съм изплел тази магия, за да се запази за няколко години. Използвай я, за да пазиш живота си, докато намериш достоен пазител, на когото да се обречеш като съпруга.
Пръстите ми се свиха около копието. Той постави върховете на пръстите си върху него и то се разпадна на искрящ леден прах.
– За да поясня – добави той, като се наведе близо. – Не смятам Лалакай за достоен пазител.
– В това сме съгласни и двамата. – Поех си дълбоко дъх. – Рикр, приемам предложението ти да стана твоя съпруга.
– Ах. За мен е чест, гълъбче, но не бих искал да приема предложението ти в такъв период на принуда. Ако оцелеем през нощта, можеш да приемеш тогава.
Извъртях очи.
– Ти си ужасно добродушен за фея.
– Само в рамките на силно ограничен набор от параметри. Като цяло предпочитам кървавите олтари и безпощадното унищожаване на враговете ми. – Той прибра ръцете си в противоположните ръкави на наметалото си. – А сега направи последния си опит с нетърпеливия друид, който чака пред вратата. Той е също толкова упорит, колкото и ти. Разбирането на това може да ти помогне да намериш съзвучие с него.
Набързо прекосих стаята, хванах дръжката на вратата и се огледах.
– Рикр… благодаря ти.
– Толкова смело, гълъбче, да благодариш на моя вид.
С още едно завъртане на очи се промъкнах през вратата и я затворих зад себе си.
Зак се беше облегнал на парапета, обърнат с лице към вратата, докато чакаше.
– Какво беше всичко това?
– Какво?
– Силата, която Рикр изхвърляше. Трябваше да пести силите си.
Лявата ми ръка се сключи около дясната ми китка.
– Той ми даде подарък.
Погледът на Зак падна върху ръката ми и той протегна ръка. Издърпа китката ми нагоре и изучи руната, като зениците му се разширяваха и свиваха, докато разглеждаше магията на феите с другото си зрение.
– Ще ти трябва татуировка – промърмори той.
Ръцете му бяха приятно топли. Издърпах ръката си на свобода и плъзнах ръкава си обратно на мястото, скривайки феената руна, след което се спуснах по стъпалата на верандата. Той ме последва.
– Каква е целта на татуировките на друидите? – Попитах.
– Те задържат магията във феените руни, като не ѝ позволяват да изтече през телата ни. Една или две руни обикновено не са проблем, но без татуировките те могат да започнат да си пречат една на друга и на тялото ти.
Погледнах към ръката му, където черната руна за меча му продължаваше да се появява, спомняйки си как магията се разпространяваше по ръката му.
– Ще си направиш ли татуировка за нея?
– Може би. Лалакай смята, че няма да действа толкова добре, ако я запечатам.
Между нас настъпи мълчание и аз потънах в мислите си, докато вървяхме към далечния край на поляната. Поведох ни леко на запад, където плоските камъни образуваха пътека през потока. Прескачахме от камък на камък, после продължихме през дългата трева.
Погледът ми се плъзна към Зак, изучавайки профила му. Челюстта му беше напрегната, уморени линии около устата, вежди ниско над зелените му очи; изглеждаше потънал в собствените си мрачни мисли, вероятно обсъждаше дали сме на път да се впуснем в самоубийствена мисия. Планът ни зависеше от това аз и Зак да създадем обща аура-сфера – и все още не бяхме успели напълно.
Когато наближихме линията на дърветата, забавих темпото си.
– Зак, защо правиш това?
Зак се откъсна от мислите си и ме погледна.
– Продължавам да се опитвам да отгатна какво те мотивира – продължих аз – но нищо няма смисъл. На път сме да се опитаме да убием лорд на феи. Вероятно ще умрем, а дори и да успеем, ти няма да получиш буквално нищо от това.
Стигнахме до ръба на дърветата и преминахме под листния навес. Погълнаха ни сенки.
Отблъснах един клон от пътя си.
– Не знам дали това, че не разбирам мотивацията ти, е причината да не мога да резонирам правилно аурата си с твоята, но не можем да се изправим срещу Лутир по този начин. Имам нужда от отговори. Защо ми помагаш? Защо правиш всичко това?
Той се намръщи.
– Просто ми кажи.
– Защо да го правя? – Изръмжа той. – Не съм направен от шибан камък.
– Какво означава това?
Той удължи крачката си, сякаш планираше да ме остави зад себе си.
Втурнах се напред, замахнах към пътя му и го принудих да спре.
– Зак, не се опитвам да те хвана в капан, да те измамя или да те прецакам. Просто трябва да разбера. Говори с мен. Моля те.
Очите му се разшириха при моето „моля“, а след това се свиха предупредително. Той се опита да ме заобиколи, но аз го хванах за ръката, застанах отново пред него и хванах предната част на ризата му.
– Кажи ми защо си тук! – Изкрещях наполовина, неспособна да понеса мълчанието му. – Кажи ми защо рискуваш живота си заради мен!
– Не мога! – Изръмжа той.
– Защо не?
– Защото нямам причина.
Заковах се в недоверие.
– Вече ти казах. – Той бутна ръцете ми, но аз не го пуснах. – Разказах ти как се прецаках, загубих всичко и не знаех защо се захващам с теб. И това беше преди да разбера коя си всъщност.
Хванах ризата му с две ръце, като го държах на място.
Очите му ме пронизаха, изгаряйки като зелен огън.
– И сега си тук, момичето отпреди десет години, което ме мрази точно както заслужавам. И ето ме тук, десет години по-късно, окачен на теб отново и отново. Какво, по дяволите, друго трябва да направя? Не мога да поправя това. Всичко, което мога да направя, е да бъда тук.
Дъхът ми премина през носа.
– Можеш да си тръгнеш.
– Към какво? – Устата му се изкриви, очите му потъмняха. – Не ми остана нищо. Домът ми, животните ми, децата – всичко е изчезнало и е толкова трудно да се интересувам от каквото и да било. Аз съм просто една шибана празна черупка, а ти – ти си тя. Единственото нещо, което чувствам, дори и това да ни разкъсва.
Стоях там, а думите му се отразяваха в мен. Гърлото ми се раздвижи, докато преглъщах.
– Така че това не е кръстоносен поход, подхранван от разкаяние и поправяне на миналите ти грешки? Не ми помагаш да успокоя твоята вина?
Ръцете му се сключиха около китките ми, а пръстите ми все още стискаха шепи от ризата му.
– Не.
Чувстваше ли изобщо вина? Би трябвало. Беше ме предал и ме беше оставил да умра… вероятно. По някакъв начин. През последните няколко дни разбирането ми за тези събития се бе размило, това, което си спомнях, противоречеше на това, което подозирах за този мъж, който се бе върнал в живота ми като нож в гърдите.
Пръстите му стиснаха китките ми.
– Не мога да те оставя сама. Ако бях по-малко егоистичен, щях да изчезна. Но няма да го направя.
Гърлото ми се стегна, неудобен натиск се стовари върху дробовете ми. Пръстите ми се развързаха от ризата му и ги притиснах към гърдите му. Сърцето му биеше под дланта ми.
Сърцето ми туптеше, спъваше се, заекваше. Не знаех какво да мисля, какво да чувствам. Единственото, което знаех, беше, че изявлението му, че няма да ме остави сама, не ме изпълни с ярост, както очаквах. Желанието му да бъде близо до мен, въпреки че това нараняваше и двама ни, не ме накара да побеснея.
Сърцето му продължаваше да бие под ръката ми и аз се чудех дали гърдите му болят толкова, колкото и моите.
Отдръпнах се от него и започнах да вървя, като темпото ми беше бавно и неуверено. След няколко секунди той пристъпи до мен и аз усетих погледа му. Не разговаряхме, въздухът между нас беше странно натоварен, емоциите бяха сурови, а болезнените спомени витаеха твърде близо като фантоми, които вървяха редом с нас.
Нямаше нужда да отиваме по-далеч, за да практикуваме общата си аура-сфера, но бях твърде разтревожена, за да се опитам да го направя. Той също не предложи да спрем, така че продължих да крача през гората – докато не стигнахме до една пролука в листата.
Падналите дървета бяха разкъсали дупка в короната, а мъхестите стволове на древните гиганти гниеха на дъното на гората. Застанах на ръба на поляната и се загледах. Какво можеше да накара половин дузина възрастни дървета да се повалят на едно и също място, в една и съща посока и по едно и също време? И защо ме обливаше студена пот при тази гледка?
Погледът на Зак също се стрелкаше из гората. Той изглеждаше блед.
– Какво… – Започнах.
„Сейбър?“
Главата ми се стрелна на изток, а Зак ме отрази, тъй като също чу тихия, висок глас.
„Сейбър?“
Странно усещане ме връхлетя – топло, диво нетърпение, смесено с каменен страх като противоположни буреносни фронтове. Повиснах за миг, след което пристъпих по посока на гласа.
Ръката на Зак се сключи върху ръката ми и ме спря.
– Може да е капан.
„Сейбър?“
Когато невидимата фея отново ме повика, разбрах, че това не е капан – защото разпознах гласа, който ме приканваше да се приближа.
Назад към част 23 Напред към част 25
