ГЛАВА 24
Освободих се от сковаващата ръка на Зак и последвах призива на гласа.
Той ме следваше по петите, докато минавахме покрай необичайната полоса от паднали дървета. Отвъд тях в старите стволове бяха вградени парчета мъхест камък, които стърчаха от кората като извънгабаритни шрапнели от граната. Отвъд тях триметрово разкъсване беше отворило земята, а корените стърчаха от чистите страни. Отвъд нея един камък беше разцепен на две, сякаш разсечен от гигантски меч.
Какво, по дяволите, се беше случило тук?
Прескочих една папрат и стъпих върху мъртвата земя. Само така можех да опиша отвратителната миризма на гнилоч, която покриваше поляната. Три мъртви лиственици стояха заедно в центъра, а всичко останало беше изгнило. Нищо не растеше, дори мъх.
„Сейбър.“
В края на поляната един западен червен кедър стоеше като страж над този джоб на смъртта. Вървях бавно към него, а ботушите ми скърцаха в разлагащата се кал.
Точно под нивото на очите кората на кедъра се размаза.
Стволът се изду навън на странни буци и се оформи някаква форма. От дървото излезе човекоподобно същество, чиято кожа имаше същия цвят като кората на кедъра, а младото му лице беше обрамчено от гъста, сламена коса в същия наситенозелен цвят като листата на кедъра. Тънките, грациозни крайници на феята изглеждаха женствени, но тялото ѝ беше безполово.
Големите жълтозелени очи ме гледаха нагоре. С разтеглена в усмивка уста дриадата разпери ръце, сякаш ме канеше да се приближа.
„Сейбър. Това си ти. Това си ти.“
Макар да не бях говорила с нея от осемнайсет години, името ѝ лесно стигна до устните ми.
– Фарана?
„Помниш ме.“ – Тя събра ръцете си в кухо, дървесно пляскане от възторг. – „Толкова много си се променила. Толкова много. Когато те видях за последен път, ти беше само фиданка.“
– Спомням си… играехме си тук.
Спомените ме разтърсиха. Тичах из гората, събирах листа, клонки и парченца растителна маса, после ги носех при Фарана, за да ми каже имената и характеристиките им. Талантът ми да разпознавам дървесните видове се прояви в главата ми.
Част от мен искаше да се затича и да я прегърне – истинско живо същество от миналото ми, свидетел на детството ми, някой, който ме е познавал, преди животът ми да отиде по дяволите. Но друга част от мен, тази, която беше обляна от гадно безпокойство, искаше да се обърне и да избяга.
„Усещах енергията ти.“ – Фарана пристъпваше от крак на крак, но не затваряше разстоянието между нас; дриадите не можеха да се отдалечават от дърветата си. – „Най-накрая си дошла да претендираш за територията на семейството си ли, Сейбър?“
– Да претендирам?
„Тя е твоя. Цялата е твоя. Липсваше ми. Липсват ми Килиан и Мейрад.“
– Те… те са мъртви.
Щастието ѝ помръкна.
„Знам. Винаги съм знаела. Но те ми липсват.“
– И на мен.
„Тогава ще останеш?“
Отворих уста, но не проговорих. Как да ѝ кажа, че нямам планове да остана тук?
Докато се колебаех, вниманието ѝ премина покрай дясното ми рамо.
„Вие също се върнахте. Не те очаквах. Мина толкова време.“
Завъртях се на петата си, привличайки вниманието на Зак, който стоеше на няколко метра зад мен.
– Толкова дълго? – Повтори той, като се намръщи.
„Много, много години. Толкова години, колкото и Сейбър.“
– Никога преди не съм бил тук, не и допреди няколко дни.
„Но аз те познавам.“
Болезнено напрежение се прокара през мускулите ми, объркването ми се оцвети с необясним страх.
– Откъде го познаваш, Фарана?
„Нима не си спомняш? Денят, ужасният ден.“ – Тя посочи полосата от разлагащи се руини, толкова всеобхватна, че нищо не можеше да израсне в нея. – „Денят, в който това се случи.“
– Изобщо не си спомням това. – Погледнах назад към Зак. – Знаеш ли за какво говори тя?
Погледът му пробяга по разрушенията.
– Не, но…
– Но какво?
Той прокара пръсти по грубата кора на едно дърво.
– Струва ми се познато.
Тежестта на страха в корема ми се увеличи, притискайки вътрешностите ми. Аз също усещах странна познатост и това не беше присъствието на Фарана. Тя не би ме накарала да почувствам подобно студено безпокойство.
„Да ти покажа ли?“
Вниманието ми се върна към дриадата.
– Да ми покажеш?
„Мога да ти покажа паметта си. Тя е част от магията ми. Аз съм свидетел на всичко, което стъпва върху корените ми, и не забравям.“
По гръбнака ми премина предупредителна тръпка, още по-силен страх, но въпреки това се приближих към нея.
– Да. Искам да видя.
Зак също се обърна с лице към Фарана.
– И аз.
Тя пристъпи между нас. Дребната ѝ, груба ръка стисна моята, а другата хвана пръстите на Зак. Повдигна брадичката си, затвори очи и запя тихо. Чуждият език се разнесе около нас и мека зелена светлина обля гората – или обля зрението ми?
Смразяващата смърт на поляната се стопи и пред погледа ми се появи богата гора – трите лиственици бяха живи и натежали от иглолистни листа. Мъх, папрати и ниски храсти от червена боровинка с тъмни плодове покриваха горския етаж. Всичко имаше слаб зелено-златист оттенък, сякаш мека мъгла изпълваше гората.
– Скрий се, Сейбър. Бързай!
Разтреперих се, когато гласът на баща ми, който от толкова време съществуваше само в паметта ми, прошепна в ухото ми – и докато говореше, го видях.
Той стоеше точно пред мен, висок и силен, с разрошена кафява коса и червеникава брада, подстригана близо до челюстта. До него имаше дете – момиче с права, гарвановочерна коса, която висеше малко над раменете му.
Той я отблъсна и докато се обръщаше, през нас преминаха синьо-сиви очи в младо лице. Това бях аз, на седем години.
Напрегнатите и от тревога черти на лицето, моето по-младо аз се затъркаля по мъхестата земя. Затича се към групичката от три лиственици и се вмъкна в сенчестата пролука между стволовете им, скрита от растящите около тях папрати и боровинки.
Килиан се обърна, с лице на югоизток. Ръцете му бяха празни, а по вътрешната страна на предмишниците му нямаше друидски татуировки.
Слънчевата светлина, която се процеждаше през дърветата, притъмня. В тъмнината нещо се раздвижи. Подпокривните храсти зашумяха тихо. От листата се измъкна тъмна фигура – първо тясна кучешка муцуна, после прегърбен костелив врат. Появиха се едри рамене, последвани от дълги, груби ръце.
Съществото навлезе на малката поляна. То вървеше като десетметрова горила, но вместо дебелокож примат, беше измършавяло, а ребрата му притискаха стегнатата кожа, покрита с къса, накъсана черна козина. Чакаловите уши стояха изправени на главата му, насочени към баща ми, а в зверското му лице светеха големи кървавочервени очи.
Намерих те.
Отвратителният глас на чакаловия звяр заскърца в черепа ми, но Килиан не помръдна.
– Тази територия е моя. Не си добре дошъл тук.
Чакалът изпищя от гъгнещ смях.
„Чухте ли? Не сме добре дошли.“
Друга фигура се появи в пролуката в храсталака, където чакалът беше проправил пътека. Мъжът се приближи небрежно до нея, дори по-висок от Килиан и с дебели мускули, а широките му рамене опъваха дългото кожено палто. Суровите му черти бяха славянски, косата му бе късо подстригана, но брадата му бе гъста и неопитомена.
Почти не чух тихото, съскащо поемане на дъх от страна на Зак.
– Не сме добре дошли? – повтори мъжът, а дълбокият му ръмжащ глас бе сгъстен от източноевропейски акцент. – Знаеш ли на кого отказваш, друиде?
– Няма никакво значение кой сте вие – отвърна Килиан твърдо. – Това е моята територия.
Чакалът отново изпищя от смях.
– И възнамеряваш да я защитаваш? – Попита натрапникът, усмихвайки се през брадата си. – Ти си смелчага.
Докато говореше, сенките под дърветата се развълнуваха. Големи вълци с червени очи излязоха от тъмнината, а рошавите им черни коси се сливаха, докато беше невъзможно да бъдат преброени. Цяла глутница, чиито зъби проблясваха с тихо ръмжене.
Килиан наблюдаваше варговете, лицето му беше безизразно.
– Защо друидът от Вълчи трън е в Адската порта?
– В търсене на нова територия – отвърна подигравателно Вълчия друит. – Това е хубава малка долина, а?
– Това е един от начините да се каже. – Килиан вдигна брадичката си. – Но както казах, тя ми принадлежи.
„И на мен.“
До Килиан въздухът трепна – и се появи фея. Той стигаше само до лакътя на Килиан, с плешива кожа и бледозлатиста коса, която стърчеше във всички посоки, сякаш беше отрязана с нож. Разкопчани черни панталони покриваха краката му, но тънките му гърди бяха голи, а на китките му дрънчаха златни гривни.
– Аз съм Декс, господарят на огъня, и не те харесвам, друидски нарушител. – Момчешката фея вдигна тънка ръка с длан нагоре и сви пръсти с нокти. В дланта му се появи златна искра. – И аз не харесвам твоята тъмнина, владетелю на сенките.
Вдигна ръка към устата си и духна върху искрата, която се носеше над пръстите му. Тя избухна в хиляди въглени, които за миг се разнесоха, за да изпълнят поляната – и в същото време огънят оживя в цялата гора, като засия сред дърветата докъдето поглед стигаше. Малките пламъчета трептяха и се люшкаха като светулки, прогонвайки сенките.
Бейн се огледа наоколо с хладен интерес.
– Впечатляващо, ако сравняваме салонни трикове.
Декс се усмихна палаво. Протегна ръка, пръстите му бяха разположени, за да ги счупи – но преди да успее, Килиан постави ръка върху тази на феята.
– Нека не започваме да убиваме още, Декс.
Гъстите вежди на Бейн се вдигнаха.
– Улфсбейн – хладно заяви Килиан. – Адската порта ми принадлежи. Пренесете търсенето си на територия другаде – незабавно.
Тъмният друид изучи противниците си, после се усмихна.
– Както желаеш, друиде от Хелсгейт. Тъй като тук няма да намеря добре дошъл от феите, в коя посока предлагаш да пътувам?
– На север – отговори Килиан без колебание. – Югът е твърде укротен, а западната част е твърде населена. Северните диви райони ще ти допаднат.
– Тогава ще се насоча натам. – Все още усмихнат, той направи жест към чакала. – Хайде да вървим.
Разочарован, звярът изръмжа.
„Месото му щеше да е разкошно.“
– Същото не може да се каже за теб – подигра се Декс.
– Декс – предупредително промълви Килиан, твърде ниско, за да го чуе Бейн.
Със своя чакал, който се движеше зад него, Бейн прекоси поляната, насочвайки се на север. Глутницата му от варги го последва като рояк, който се нахвърляше и ръмжеше един върху друг. Когато мошеникът и чакалът му минаха покрай Килиан и Декс, на двайсетина метра между враждуващите двойки, погледите на двамата друиди се срещнаха, но никой от тях не се пресегна да атакува.
Щом Бейн мина покрай него, погледът на Килиан се отклони настрани само за секунда, а огненооранжевите очи на Декс направиха същото, като и двамата друиди и феи гледаха към едно и също място – тройката лиственици, където се криеше моето детско аз.
Те ме защитаваха. Баща ми беше оставил един зъл друид и злите му феи да се разхождат из територията му, защото не искаше Бейн да ме забележи.
На няколко крачки покрай Килиан Бейн спря и погледна през рамо.
– Побързай! – Излая той, а порочното нетърпение огруби дълбокия му тон.
От утъпканата пътека през листата, където се беше появил Бейн, по листопада хрущяха тромави стъпки. Кафяв елен се вмъкна в полезрението, обикновен, с изключение на неестествените пънове на белите му рога. Свитата му глава беше увита в кожен каиш, а на гърба му беше преметната натоварена раница, по-тежка от товара, който би могъл да понесе един кон.
Бях толкова ужасена, че Бейн беше отрязал рогата на феения елен, че не забелязах веднага кой вървеше до него, държейки въжето му за повод.
Едно момче.
Назад към част 24 Напред към част 26
