ГЛАВА 2
Пътуването до дома беше кратко. Погълната от мислите за Рикр и неговото предложение, едва забелязах познатите земеделски земи, които минаваха покрай мен, докато не стигнах до голяма табела, на която пишеше: „Сърца & копита за спасяване на животни“. Толкова малко не ми достигна, за да изгубя това място завинаги. Загубих дома си. Загубих всичко, за което ми пукаше.
Да бъда друид можеше да ми струва всичко това.
Минавайки през отворената порта на фермата, завих по четириъгълника към къщата – и сърцето ми се сви при вида на две коли, паркирани до стария рейнджър на Доминик и Грета. Единият беше непознат сребрист джип, а другият – моят пикап в бяло и тил. Бях го изоставила в къщата на водача на завета преди седмица.
Когато вкарах четириколката в двора, пътническата врата на джипа се отвори и от нея излезе едър, облечен в кожа мъж. Пиърс имаше четинеста брада, мускулести татуирани ръце, обветрена кожа и криминално досие като мен. Освен това той беше природолюбива вещица и най-близкото нещо, което имах до приятел в нашия завет.
Паркирах четириколката и слязох от нея, докато Пиърс се приближаваше.
В мен се прокара предпазливост и запазих изражението си студено.
– Какво правиш тук?
Леко движение: змиевидният му познат, Глиър, измъкна глава изпод яката на коженото му палто. Змията помръдна с език.
Пиърс ми подхвърли ключа – резервния ключ за пикапа ми, който държах скрит в подкалника.
– Връщам ти пикапа. Първо се обадих, но не отговори. – Той примигна към прашката ми. – Какво стана с ръката ти?
– Инцидент по време на езда.
– А какво стана с Лейни?
– Нямам представа.
Очите му се стесниха още повече под гъстите му вежди.
– Вчера получихме новините. За това, че тялото ѝ е намерено на кръстопътя, разкъсано от феи. – Той изчака миг. – Няма да ми кажеш нищо, нали?
– Не ми каза, че заветът е планирал да ми устрои засада и да ме даде под съд.
– Не знаех – каза той грубо. – Знаеха, че ще те предупредя.
Гледах очите му, попивах изявлението му, после се отпуснах. Отказвайки се от студената си предпазливост, прибрах ключа в джоба си и казах тихо:
– Благодаря.
Брадата му потрепна, когато се усмихна, и той ме прегърна за кратко.
– Радвам се, че си добре, момиче. Притеснявах се за теб.
– Аз също се притеснявах за себе си.
Той сложи ръка на здравото ми рамо.
– Страхувам се, че не дойдох само за да ти върна пикапа. Имам и новина и тя не е добра. Заветът се разпуска. След смъртта на Арла и Лейни останалите решиха, че заветът няма да е същият и че е време да продължим напред.
Те се разпускат? Не би трябвало да се изненадвам, но с всичко останало, което се случваше, не се бях замисляла за бъдещето на завета. Бях по-загрижена за настоящето си.
– Добре – казах аз.
– Това означава – добави той, стискайки леко рамото ми – че полицията ще трябва да те премести.
Всичките ми мускули се сковаха.
– Някой друг можеше да поеме рехабилитацията ти след смъртта на Арла, като се има предвид, че ти остават само две години, но с разпускането на завета… – Той се измъкна и се намръщи недоволно. – Съжалявам, Сейбър.
Защо не бях разбрала, че реабилитацията ми е в опасност? Предсрочното ми освобождаване изискваше специално лицензирана гилдия – или в моя случай, ковен – и обучен рехабилитационен ръководител, като и двете бяха избрани за мен от МПД. В близост до Кокитлам нямаше други гилдии, да не говорим за такива, лицензирани за рехабилитация на осъдени. След като МПД ме назначи на нова гилдия и супервайзор, щеше да се наложи да се отдалеча от спасителния център.
Докато дишането ми се ускоряваше към хипервентилация, друг спомен се промъкна през хаоса в главата ми – възрастен мъж в костюм, значка на МПД, опряна на гърдите му, и лист бяла хартия в ръката му. Гласът му отекна в съзнанието ми, нареждайки ми да се явя в участъка във Ванкувър за разпит в рамките на седемдесет и два часа.
Седемдесет и два часа. Три дни.
Рикр ми беше казал, че са минали четири дни.
Бях пропуснала крайния срок – а това означаваше, че официално съм мошеник, който нарушава законите на полицията.
Слабо треперене премина през крайниците ми и аз копнеех за успокояващото усещане на ножа в ръката си. Липсата му само задълбочаваше усещането, че всичко излиза извън контрола ми. Списъкът с катастрофите в живота ми сега включваше загубата на чувството ми за идентичност, на гилдията, на дома ми и на свободата ми.
– Аз… – Преглъщайки, се съвзех. – Току-що разбрах, че съм закъсняла за нещо. Трябва да тръгвам.
Загрижен, свъсил вежди, Пиърс отстъпи назад. Познатият му ме погледна през рамо, като отново прокара език.
– Сейбър… – Той ме погледна странно. – Мога ли да попитам… ти наистина ли си вещица?
За втори път крайниците ми се схванаха.
– Глеър се кълне, че си била вещица последния път, когато те е видял – добави той, наблюдавайки изражението ми. – Но сега той казва, че излъчваш енергия точно като…
– Не – прекъснах категорично аз. – Глеър греши.
Загрижеността на Пиърс се задълбочи. Вещиците имаха крайно ограничена способност да откриват други митици от класа на спириталите; Пиърс трябваше да разчита на оценката на познатия си за мен, а той нямаше причина да се съмнява в Глиър.
– Моля те, недей, Пиърс – казах тихо, почти умолително.
Той въздъхна.
– Добре. Погрижи се за себе си, момиче. И ми кажи, ако имаш нужда от нещо.
Кимнах. Той се качи на пътническата седалка на джипа и докато автомобилът се движеше на заден ход, зърнах шофьора – набит мъж, издялан от същата мотористка форма като Пиърс. Джипът изръмжа по пътя към главния път, а аз стоях неподвижно, докато звукът не изчезна напълно.
Във фермата беше тихо, топлият летен въздух беше спокоен. Погледът ми обходи овехтялата ферма, стопанските постройки, градината и овощната градина. Кокошката, която живееше при нас, се поклащаше в далечната част на двора, а откъм обора в далечната страна на конюшнята се носеше високото конско цвилене.
Дните, които бях изгубила в своята откъсната мъгла, висяха над мен, объркани и нереални. Наистина ли бяха минали четири дни, откакто на покрива бе кацнал сенчест орел, по пасището се бе разхождал великолепен синьо-розов жребец, а сред дърветата бяха вилнели рошави вълци? Наистина ли бяха минали четири дни, откакто тъмнокос и зеленоок друид беше навестявал дома ми?
Струваше ми се като минути. Или като че ли бяха години. Сякаш бях сънувала всичко това и те никога не бяха съществували.
Тръгнах към конюшнята. През задната врата, нагоре по стълбите. В малкия ми апартамент над стаята за кончета.
Сгънато одеяло и резервна възглавница бяха подредени грижливо в края на дивана и аз спрях, загледана в тях. Опитвах се да си спомня. Но колкото и да се напрягах, не можех да си спомня кога през последните четири дни си беше тръгнал.
Разтърсих се и отново се впуснах в движение. Съблякох дрехите си. Взех душ. Изсуших дългата си тъмна коса, опитах се да я вържа на опашка с една ръка, после се отказах и я оставих разпусната. Облякох се отново с най-хубавите си дънки и черен потник, а грозната бяла прашка беше пристегната на гърдите ми. Портфейлът и ключовете ми бяха прибрани в джоба, после взех телефона от нощното шкафче.
Когато събудих екрана, той разкри последното нещо, което бях отворила: разговор със съобщение с „КД“. Последният текст беше отпреди шест дни, в нощта, когато се бяхме изправили срещу Дулахан. След това Зак беше останал в спасителния център поне още два дни – докато Рикр не разкри, че съм друид, и аз не излязох от релси. След това не знаех.
Но сега го нямаше и това беше единственото, което имаше значение, нали?
Натиснах менюто. Пръстът ми увисна над бутона „Изтрий“, след което изсъсках гневно и махнах приложението за съобщения. Пъхнах телефона в другия си джоб, после грабнах сгънатото парче хартия от масата, добавих го към джоба си и излязох от апартамента.
Когато влязох в двора, един бял ястреб беше кацнал на стълба на оградата и ме наблюдаваше.
Обърнах се към феята.
– Ако бях твоя съпруга, щеше да ме защитиш, нали?
Без въпроси. Той разроши перата си.
„Макар и с известни ограничения.“
– Ще ме защитиш ли от МПД?
Той стана съвсем неподвижен.
„От полицията?“
Бях главният заподозрян за смъртта на лидера на моя ковен, но агента отговарящ за Зак и негов приятел, Кит Морис, беше обещал да докаже невинността ми до изтичането на седемдесет и двата часа гратисен период. Бях пропуснала крайния срок за призоваване, но все още можех да се явя в участъка и да се надявам, че агент Морис е изпълнил обещанието си.
– Не знам какво ще се случи, но не съм готова да се превърна в пълен мошеник. – Направих жест към фермата. – Ако има шанс да остана тук, трябва да се опитам да го направя по начина на Морис.
„Ще рискуваш всичко заради думата на един агент?“
– Не, аз рискувам всичко заради теб.
Очите му заблестяха.
„В такъв случай, гълъбче, за мен ще бъде удоволствие да гарантирам безопасното ти завръщане от това начинание на МРД.“
***
Защо имах чувството, че съм на път да тръгна към собствената си екзекуция?
Загледах се в логото на МПД, отпечатано върху стъклените врати пред мен. Зад мен се намираше малък, затворен паркинг, до който можеше да се стигне само през вход на гараж откъм улицата. Въпреки че участъкът се намираше в сърцето на центъра на Ванкувър, имаше малка вероятност човек да се натъкне на тази сграда.
Дъхът ми нахлу през носа и аз се борих да го забавя.
Не бях влизала в този участък от десет години. В деня след като бях убила леля си, двойка агенти на МПД се бяха появили в полицейското управление във Ванкувър, където бях задържана, бяха ме прехвърлили и ме бяха довели тук. Усещах студените белезници, които се впиваха в китките ми. Чувах потискащата тишина в колата, докато шофираха. Можех да видя безчувствените им лица, когато ме измъкнаха от колата.
Малките нокти на Рикр ме прободоха. Той беше кацнал на рамото ми под формата на бяла норка и мустаците му гъделичкаха бузата ми, докато се навеждаше напред.
„Кажи дума и ще отприщя зимен кошмар върху слабите глупаци вътре.“ – Той поклати малката си глава. – „Едно необуздано клане би било освежаващо.“
През мен премина слаба тръпка. Рикр правеше грандиозни, обичащи насилието забележки от деня, в който го срещнах, но сега, когато подозирах, че може да ги осъществи, те бяха далеч по-малко забавни.
– Колко силен си всъщност? – Промълвих.
„Как се определя количествено силата?“
– Можеш ли да ме измъкнеш оттам, ако стане нещо лошо?
„Зависи.“ – Той направи пауза, сякаш преценяваше шансовете си. – „Макар че магията ми е много ефективна срещу хора, може би ще ми е трудно да преодолея цяла полицейска сила.“
– Може би – повторих сухо.
„Не се страхувай. Ако трябва да те измъкна от мръсните им лапи, няма да се въздържа.“
Завъртях очи, отворих вратата и влязох в правоъгълно фоайе. В центъра на дългото пространство се простираха два реда столове с гръб един към друг, половин дузина бяха заети от чакащи митици, а вдясно от мен посетителите стояха на къса опашка пред гишето за обслужване.
Извадих от джоба си документите с призовката и се наредих на опашката. Нервите ми се опънаха като навити пружини, адреналинът бръмчеше във вените ми. Всеки мускул в тялото ми беше подготвен за борба или бягство и аз се борех с бързите мисли, които се надигаха в главата ми.
Ще ме арестуват ли? Ще ме затворят ли в килия? Дали ще ме върнат в поправителния център? Дали щяха да ме осъдят за убийство и да ме екзекутират? Колкото по-дълго стоях там, учтиво чакайки непознатите да осъдят отново живота ми, толкова повече се чувствах като ужасен тийнейджър.
Човекът пред мен се отдалечи. Изведнъж се оказах с лице към гишето за обслужване, а зад него седеше трийсет и няколко годишен мъж с руса коса и козя брадичка.
Краката ми не искаха да помръднат.
– Следващият – каза мъжът и ми махна с ръка да се приближа.
Паниката ме заля и имах чувството, че се намирам извън тялото си, гледам се надолу, застанала на три метра от гишето, с бледото си лице, празно и пусто – тогава Рикр захапа ушната ми мида, малките му зъби бяха като игли, и болката ме върна към себе си.
Пристъпих напред и поставих хартията си на плота. Мъжът я разгъна и погледна призовката. Очаквах да разбере, че съм закъсняла с един ден, но той просто се обърна към екрана на компютъра си. Написа на клавиатурата, щракна с мишката, после вдигна телефона до себе си и натисна един бутон.
– Призованата е тук – каза той без предисловие. – Сейбър Ориен. Да. Добре. – Той приключи разговора. – Седнете. Някой ще дойде да те вземе.
Отдръпнах се от бюрото, след което с дървени крачки отидох до най-близкото място и паднах на него. Дъхът ми секна и посегнах да докосна ухото си, като едва не изместих Рикр от рамото си. По върховете на пръстите ми се появи петно кръв, но не се оплаках, че ме е накарал да кървя.
– Мамо – каза един висок глас с онзи силен тон, който децата използваха за „шепот“. – Мамо, виж! Тази дама има плъх!
– Какво? Къде? – изкрещя една жена. – О, това е норка, скъпа.
„Плъх?“ – Измърмори с обиден тон Рикр.
Погледнах го с ъгълчето на окото си.
„Виждаш ли се в момента?“
„Да, полицията трябва да знае, че не си изправена сам пред тяхната милост.“
Тихото избликване на обич стопли болезненото недоверие, което бе накърнило отношенията ни. Подобно на повечето феи Рикр предпочиташе да остане неоткриваем за човешките сетива. Обикновено аз бях единствената, която можеше да го види – и другите вещици и друиди, ако обръщаха внимание.
Двойката майка и дъщеря седеше в края на редицата, най-далеч от входа, а момиченцето подскачаше нетърпеливо на мястото си. Във фоайето бяха разпръснати още десетина цивилни, повечето от тях в делови дрехи, сякаш бяха спрели след работа.
Поне не ми се налагаше да се притеснявам за работата си. Преди четиридневния ми пристъп на неотзивчивост си бях уредила да взема две седмици платен отпуск, като използвах счупената си ключица като извинение за липсата на предизвестие. Съмнявах се, че някой в клиниката се е зарадвал на внезапната липса на персонал, но аз не отсъствах без отпуск.
– Госпожо Колбърт?
При повикването на агента на рецепцията жената с малкото момиченце се изправи, държейки дъщеря си за ръка. Тя тръгна през фоайето към гишето за обслужване.
БАМ!
Металната врата в задната част на фоайето се блъсна в стената. Висок мъж с разрошена брада и изцапан гащеризон прелетя през прага и се насочи право към майката и дъщерята.
– От пътя ми! – Изръмжа той и замахна с дебелата си ръка.
Крайникът му се удари в майката, като я изхвърли от краката ѝ. Високият писък на малкото момиченце се разнесе, когато жената се удари в плочките, а мъжът профуча покрай нея, без да се обръща назад, с тежки обувки. Спринтира към вратите на фоайето.
Добрата ми ръка обхвана облегалката на празното място до мен. Когато мъжът се втурна покрай мен, избутах металния стол на пътя му.
Той се удари в подбедриците му и падна с болезнен вик. Стиснал коляното си с една ръка, той започна да се изтласква нагоре – после отново се сплеска, когато пуснах облегалката на стола върху главата му. Поставих туристическия си ботуш от другата страна на метала и опрях тежестта си върху него, а Рикр висеше на рамото ми.
Ръцете на мъжа се свиха, докато той несръчно се хващаше за стола, сплесквайки черепа си в пода.
– Спри! Спри!
Същата врата се отвори с трясък за втори път и през нея се втурна жена, облечена в кожено яке, с пепелявокафява коса, прибрана от лицето в дълга конска опашка. Двама мъже със значки на полицията тръгнаха след нея.
– Хванали сте го! – Възкликна тя, бързайки към мен. – Гадината ми се изплъзна…
На две крачки от мен тя се спря, а очите ѝ се разшириха, докато се взираше в лицето ми.
– Мейрад?
Изтръпнах. В този миг на неподвижност, в който се взирахме една в друга, усетих нещо друго – промяна в киселата, безжизнена енергия на бетонната земя около нас. От жената се излъчваше неосезаем вихър от жизненост и живот, който омекотяваше въздуха със сила, увереност, спокойствие и власт.
Бях усещала такава сила само от един друг човек.
– Друид? – Прошепнах, думата ми се изплъзна.
Тя примигна, а после двамата агенти я настигнаха. Единият от тях погледна крака ми върху стола с извити вежди. Възстановявайки самообладанието си, използвах върха на обувката си, за да обърна стола обратно на краката му. Двамата агенти се нахвърлиха върху мъжа, като единият го притисна, а другият му сложи белезници.
– Хайде – каза единият от агентите на жената, докато двамата с партньора му вдигаха избягалия на крака. – Нека го запишем.
– Добре. Благодаря, че хванахте беглеца – добави тя и хвърли думите през рамо, докато си тръгваше.
Не помръднах, загледана след жената, докато тя и двамата агенти се оттегляха към вратата, през която бяха влезли, а затворникът им плюеше проклятия. Беше ме нарекла Мейрад – името на майка ми. Тази жена беше познавала майка ми.
Този друид познаваше майка ми.
Главата ми се завъртя, мислите ми се завъртяха. Родителите ми ме бяха възпитали като вещица, а сега, когато знаех истината, ме връхлитаха въпроси. Знаеха ли, че съм друид? Защо го бяха скрили? Защо бяха излъгали? Кои бяха те? Коя бях аз?
Те не можеха да отговорят на въпросите ми – но онзи друид ме беше погледнал и беше видял майка ми.
Тръгнах напред, ускорявайки се към вратата, където жената беше изчезнала, като едва успявах да не избягам.
Малките лапички на Рикр стиснаха рамото ми.
„Колкото и да подкрепям всички форми на въстание, сега не е идеалният момент да пренебрегваш инструкциите.“
Дръпнах вратата – и открих, че се взирам в чифт яркосини очи. Човекът от другата страна на прага ме огледа от главата до петите, след което ми проблесна усмивка, която нямах представа как да изтълкувам.
– Здравей, Сейбър – леко каза агент Кит Морис. – Закъсня.
Назад към част 2 Напред към част 4
