АНЕТ МАРИ – Трима магьосника и една Маргарита ЧАСТ 13

Глава 12

Електронна мелодия зазвуча, стряскайки ме от съня.
Опитах се да се изправя на крака, но в крайна сметка се свих на място, стенейки, тъй като всеки мускул в тялото ми бурно протестираше. С болка се претърколих, грабнах телефона си и се втренчих в дисплея, но той беше празен. Звъненето продължаваше.
Разбърках нещата на масичката, грабнах телефона на Аарон и натиснах бутона за повикване, за да отговоря.
– Ало?
– Добро утро, спяща красавице – обяви веселият глас на Аарон. – Виждам, че имаш телефона ми.
– Нищо не виждаш, – промълвих и се зарових във възглавницата си. – Защо ми се обаждаш толкова рано?
– Знам, че казах „сутрин“, но всъщност е дванайсет и трийсет.
Изстенах и се обърнах по лице, като изхвърлих половината си одеяла от дивана на пода.
– А, здравей?
– Тори не е тук в момента. Моля те, обади се, когато се наспи повече.
Той се ухили.
– Ще го направя бързо. Просто исках да се уверя, че си добре.
– Добре съм. – Примижах и отворих очи, заслепена от слънчевата светлина. – Добре ли си?
– Да. – Пауза. – Изцяло благодарение на теб.
– Не беше голяма работа. – Зяпнах, като почти счупих челюстта си. – Дължиш ми обаче нов чадър.
– Считай, че е направено. Мога ли да се отбия по-късно днес, за да си взема телефона?
Кимнах, преди да си спомня, че той не може да го види.
– Разбира се. По всяко време след… три.
– Ще спиш толкова дълго?
Не, но щеше да ми отнеме много дълъг, много горещ душ, преди да се доближа до мобилността.
– Ще се видим тогава.
– До скоро, Тори.
Хвърлих телефона му на масата и придърпах одеялата около себе си. Всичко ме болеше и нямаше да си помисля дори да стана поне час.

***

Няколко часа по-късно, седнала на табуретка до кухненския плот, обърнах Дама Пика, разглеждайки я от всеки ъгъл. Приличаше на обикновена, макар и древна карта за игра. Ръчно изрисуваната дама носеше черна рокля с воал върху косата и държеше бодлив скиптър, който приличаше повече на оръжие, отколкото на украшение. Слабата ѝ усмивка беше загадъчна и властна.
Бях забравила, че картата е в джоба ми, докато не подготвих късите си панталони за пране с отварата против оцветяване на Синър. Тя подейства като буквална магия, като премахна петната от косата и дрехите ми с едно бързо тръкване.
Обърнах картата отново, повтаряйки тихо заклинанието: ori repercutio. От това, което разбрах, заклинанието отразяваше магическите атаки, но не надеждно. Все пак беше готино. Дали предишният ѝ собственик щеше да я потърси? Усмихнах се злобно на картата. Откриватели, пазители.
Пъхнах я в джоба на удобните си къси панталони за йога, извих гръб, като се намръщих от силната болка. Нищо не е по-хубаво от няколко тежки падания, за да накараш всички мускули да те намразят. Превързаните ми лакти и колене бодяха, но беше лесно да ги игнорирам. Синината на окото ми – не толкова. Не беше напълно подуто, но беше близо до него. Тази сутрин бях нанесла отново заздравяващия крем на Синър, но той не успя да скрие впечатляващата лилава синина.
Джъстин, облечен в тънък потник и тениска, излезе от банята, като пусна вълна от пара в коридора. Беше се прибрал от смяната си преди час и следващата му спирка беше леглото – вече забавено от продължителния разпит за състоянието на лицето ми, преди да отиде да си вземе душ.
– Как си? – Попита той. – Имаш ли нужда от нещо?
– Добре съм, Джъстин. Това е само синина. – Опитах се да извъртя очи, но ме болеше прекалено много. – Сериозно, добре съм. Поспи малко.
– Трябва да се откажеш от тази работа, преди да се нараниш отново.
Не биваше да му казвам, че съм пострадала при бой в бара на работа, но това беше първата лъжа, която ми хрумна.
– Беше инцидент. Можеше да се случи навсякъде.
– Не си се прибирала с черни очи от нито една от другите си работи.
Мърморейки, започнах да ставам, когато телефонът ми иззвъня. Идентификаторът на обаждания мигаше с „Врата“, което означаваше, че Аарон е тук, за да вземе мобилния си телефон. Натиснах 9, за да отключа входа за охрана.
– Ще се срещна с някого – казах аз. – Защо не си легнеш?
– Среща с кого?
– С един нов приятел от работата. Снощи случайно му взех телефона. – Изправих се и разтегнах още повече скованите си мускули. – Ще отнеме само минута.
Можех да усетя очите на Джъстин върху себе си, докато крачех по коридора. Измина дълга минута, след което някой почука. С предупредителен поглед към Джъстин отворих вратата. Аарон стоеше в коридора, с драскотини по бузата и марля, залепена на ръката му, но иначе небрежно секси, както винаги, в кестеняво-кафява тениска и добре износени сини дънки.
Тогава забелязах огромната лилава чанта за подаръци, която висеше на ръката му, а през ръба ѝ беше закачен горещо розов чадър.
– Какво е това?
– Това е резултатът от един залог – каза той безсрамно. – По-добре да спечеля този, Тори. Имам предвид това.
– Какъв залог?
Той надникна над главата ми в апартамента.
– Мога ли да вляза?
– Брат ми е вкъщи.
– А. В такъв случай…
Усетих, че Джъстин се приближава отзад.
– Не бъди груба – каза Джъстин, като в простите думи имаше всякакви териториални подтекстове. – Покани го да влезе.
Уф.
– Не. Той може просто да си вземе телефона и…
Аарон пристъпи напред, принуждавайки ме да отстъпя назад. Тримата се натъпкахме в тесния коридор. Аарон затвори вратата, след което подаде ръка на Джъстин.
– Аарон Синклер.
– Джъстин Доусън.
Двамата си стиснаха ръцете и се кълна, че кокалчетата им побеляха. Наистина ми се искаше да мога да извъртя очи, без да се нараня.
– Добре, добре, престани. – Хванах Джъстин за рамото и го насочих по коридора пред мен. – Предполагам, че можеш да влезеш, Аарон.
– Аз вече съм вътре. – Той ме последва в главната стая и докато се полюшвах на стола си, се облегна на плота. – Хубаво място, човече.
– Благодаря – каза Джъстин и се облегна на стената. – Какво стана с лицето ти? И ръката ти?
– Казах ти, че имаше бой в бара – скочих аз. – Аарон е редовен посетител. Той го разтури.
– Не беше голяма работа, – скромно каза Аарон. – Само няколко драскотини.
– Как тогава Тори има сини очи?
По дяволите, Джъстин провеждаше кръстосан разпит на свидетеля, за да разбере дали не лъжа.
– Джъстин, ние не сме заподозрени в престъпление. Можеш ли да се оттеглиш?
Той не откъсваше поглед от Аарон.
– Не ми харесва, когато малката ми сестра пострада.
О, майната му. Тръгнах към вратата.
– Тори, – обади се Джъстин. – Къде отиваш?
– На друго място. Ще се видим по-късно.
– Чакай. – Той се отдръпна от стената. – Отивам да си легна. Не е нужно да си тръгваш.
Направих пауза, изчаквайки скептично. Със строг поглед към Аарон Джъстин влезе в стаята си и затвори вратата.
Неохотно се върнах на стола си и изсъсках:
– Не можеше просто да останеш в коридора, нали?
Аарон се усмихна, без да се разкайва.
– Тогава нямаше да разбера дали съм спечелил залога.
– Какъв залог? – Поисках.
– Харесва ли ти новият чадър? – Той откачи розовото чудовище и ми го подаде. – Нямам търпение да видя как ще удариш някого с него.
Оставих го настрана и го погледнах строго.
– Залогът?
– Синър го започна. – Сложи чантата с подаръка на плота и направи величествен жест. – Тя каза, че трябва да ти дам благодарствен подарък за това, че си ми спасила задника…
– Нямам нужда от подарък…
– … но аз, Кай и Езра не бяхме съгласни какво да ти подарим. – Той побутна чантата към мен. – Отвори я и погледни.
Почти му казах да я изхвърли. Не бях очаквала благодарности за това, че съм му помогнала снощи, камо ли подаръци, сякаш бях някаква принцеса с високи изисквания. Но любопитството ми беше твърде силно.
С неохота отворих чантата и извадих първия предмет – огромен букет от розови лилии и оранжеви рози. Вторият подарък представляваше кутия шоколад и бутилка вино, вързани заедно с червена панделка. Бръкнах с ръка в чантата и извадих последния предмет: пухкаво бяло одеяло с шарка от разноцветни сови.
– И така? – Подкани ме Аарон. – Кой от тях ти харесва най-много?
– Това е залогът? Кой подарък ще ми хареса?
– Да.
– На някой от вас хрумна ли му, че това може да ми се стори обидно?
Той падна на табуретката до мен, неочаквано мрачен.
– Знам, че не трябваше да ти купуваме нищо, но… днес трябва да те боли. Не можем да поправим това, но искахме да ти дадем нещо, което да ти донесе някаква утеха.
Прехапвайки устните си, погледнах отново подаръците. Обяснено по този начин, раздразнението ми се стопи.
– Цветята са от Кай.
Аарон примигна.
– Откъде знаеш?
Кай беше – както се твърди – плейбой. Логично беше да избере традиционния подарък, с който да очарова жената.
– Ти си избрал виното и шоколада.
Аарон примигна към предметите, сякаш имаха етикети с имена.
– Да…
Докоснах копринения пух на одеялото, завързано на снопче със син конец. Това означаваше, че одеялото е от Езра. Дали той беше направил логичния скок от прегръдки към плюшени неща, или това беше съвпадение? Потънала в мисли, взех цветята и обиколих полуострова до мивката.
– Цветя? Това е любимото ти?
– Не. – Доколкото знаех, Джъстин не притежаваше ваза, затова взех висока чаша за бира и я напълних с вода. – Харесвам и трите.
– Не, трябва да избереш един.
– Не. Харесвам ги всичките. – Когато той изстена, повдигнах вежда. – Страдащ неудачник, а?
– Не ми се вярва – промълви Аарон. – Дължа на Кай петдесет долара.
Спрях по средата на подреждането на цветята.
– А?
– Той се обзаложи, че няма да избереш нито един.
Приключих с цветята и разсеяно отворих шоколадовите бонбони. Пъхнах един в устата си и погледнах към вратата на Джъстин, след което се преместих по-близо до Аарон.
– Забравих да попитам, – започнах шепнешком. – Какво се случи с момчетата на алеята? Когато тръгнахме, полицията идваше. – Дори и да не се виждахме на алеята, бяхме предизвикали повече от достатъчно шум, за да привлечем вниманието на околните жилищни сгради.
– Освен ако не са измъкнали жалките си задници оттам навреме, те или са били разпитани от полицаите и освободени веднага, или са били арестувани и освободени по-късно.
– Откъде знаеш, че са били освободени?
Аарон си взе един шоколад.
– Нашето съществуване не е публично известно, но не е и пълна тайна. Определени хора на различни нива в правителството и правоприлагащите органи знаят за митиците и поддържат връзка с МагиПол. Полицаите са обучени да не арестуват никого с логото на МПД върху личните си карти. Вместо това те записват нашата информация и я предоставят на МагиПол, а те преследват виновника.
– Сериозно? Полицаите имат ли представа защо не им е позволено да арестуват определени хора?
– Нямам представа как им е обяснено, но те обикновено не знаят за митиците. Така е по-безопасно. – Аарон избра още един шоколад. – Помисли си. Ако човешките ченгета се опитат да арестуват магьосник-измамник, магьосникът може да ги нарани сериозно или по-лошо. По-добре е те да стоят настрана. Дори и да ни арестуват, гилдийните митове знаят по-добре, отколкото да предизвикват шум. Магиполицията ще се намеси и до няколко дни ще бъдем освободени.
– Хм.
– Това не означава, че момчетата, които ни нападнаха, се измъкват без последствия. Вече ги докладвах на Магиполицията. Обикновено щях да те накарам и ти да подадеш доклад, но тогава щеше да се наложи да обясняваме защо си с мен и това можеше да породи неудобни въпроси защо работиш в моята гилдия.
– Да, нека не го правим. – Избрах втори шоколад. – Радвам се, че си добре.
– И аз. – Ръката му се сключи около моята, а пълното с карамел лакомство беше между върховете на пръстите ми. – Благодаря ти, че се върна заради мен, Тори.
Очите ни се срещнаха, а синият му поглед беше толкова силен, че сърцето ми заигра бясно зад ребрата ми. След това той приближи ръката ми до устата си и открадна шоколада от пръстите ми, а устните му докоснаха кожата ми.
– Хей!
– Мм, – каза той около откраднатата хапка вкусен карамел, която се канех да изям. – Добър избор.
– Това беше моето! – Дръпнах кутията от него. – Всички са мои. За последен път споделям с теб.
Той се усмихна и се изправи.
– По-добре да тръгвам, преди да съм изял цялата кутия.
– Няма да посмееш. – Последвах го до вратата и когато той излезе в коридора, му подадох телефона. – Не го забравяй отново.
– Това ще ми даде повод да се върна.
– И да рискуваш още едно състезание по мерене с брат ми? Не-не. Ще се видим на работа във вторник. Но първо… – Извадих телефона от джоба си. – Мога ли да получа номера ти? И на Кай и Езра също?
Първоначалната му усмивка избледня при споменаването на приятелите му.
– Красиво момиче, което иска номера ми, е по-малко вълнуващо, когато иска три номера наведнъж.
Хилейки се казах.
– Имам нужда от спешни контакти.
– Знам. – Той взе телефона ми и въведе трите номера. – Ето ти ги. Един от нас винаги е на разположение, дори и да се наложи да се обадиш няколко пъти.
– Не си сложил Езра под името „Циклоп“, нали?
Той се засмя.
– Не, просто направих това на телефона си, за да го раздразня.
Поколебах се, след което се впуснах в разговора.
– Обикновено Езра се държи малко… странно в такива ситуации?
– Той защитава приятелите си, – каза Аарон с леко вдигане на рамене. – Кой не е такъв? Ще си починеш, добре до вторник нали? И ако не се чувстваш добре за смяната си, кажи на Клара.
– Ще се справя.
След като той беше на сигурно място в асансьора, се върнах в апартамента си и разгледах асортимента от подаръци. Хъмкайки замислено, пренесох вазата от бирена чаша до масичката, след това развързах лекото одеяло и се свих на дивана с него, а кутията с шоколадови бонбони беше в скута ми.
Сгуших се в одеялото и набутах още един шоколад в устата си, чувствайки се адски разглезена. Никога нямаше да го призная на Аарон, но имах любим подарък – и не възнамерявах да кажа на никого кой предпочитам.

Назад към част 12                                                                   Напред към част 14

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *