***
Колко дълги щяха да бъдат дните без него. До настъпването на нощта стиснах юмруци, когато запалиха свещите. Имаше нощи, в които той изобщо не се появяваше. Момчетата казваха, че е отишъл по най-важните задачи. Къщата трябва да работи така, сякаш той е там.
Аз спях в празното му легло и никой не ме разпитваше. Претърсих къщата за някаква лична следа от него. Въпросите ме измъчваха. Страхувах се, че той никога няма да се върне.
Но той винаги се връщаше.
Когато той се качи по стълбите, се хвърлих в прегръдката му. Той ме хвана, придърпа ме, целуна ме и едва тогава ме остави да падна нежно върху твърдите му гърди. Теглото ми не беше нищо за него, макар че с всеки изминал ден сякаш ставах все по-висок и по-тежък.
Никога нямаше да бъда нищо друго освен седемнайсетгодишното момче, което виждате сега, но как можеше един толкова слаб мъж като него да ме вдигне с такава лекота? Аз не съм слаб и никога не съм бил. Аз съм силно дете.
Най-много ми харесваше – ако трябва да споделя с останалите – когато ни четеше на глас.
Заобиколен със свещници, той говореше с тих и съчувствен глас. Четеше „Божествена комедия“ на Данте, „Декамерон“ на Бокачо, на френски „Романтика на розата“ или стихотворенията на Франсоа Вийон. Говореше за новите езици, които трябва да разбираме така добре, както разбираме гръцки и латински. Предупреждаваше ни, че литературата вече няма да се ограничава само до класическите произведения.
Седяхме мълчаливо около него, на възглавници или на голите плочки. Някои от нас стояха близо до него. Други се бяха облегнали назад на петите си. Понякога Рикардо свиреше на лютня за нас и пееше онези мелодии, които беше научил от учителя си, или дори по-дивите мелодии, които беше подхванал по улиците. Той пееше траурно за любовта и ни караше да плачем за нея. Учителят го гледаше с любящи очи.
Не изпитвах ревност. Само аз споделях ложето на Учителя.
Понякога той дори караше Рикардо да седи пред вратата на спалнята и да свири за нас. Послушният Рикардо никога не поиска да влезе вътре.
Сърцето ми се разтуптя, когато завесите се спуснаха около нас. Учителят разкопча туниката ми, понякога дори я разкъсваше игриво, сякаш не беше нищо повече от изхвърлена вещ.
Аз потънах в сатенения пух под него; разтворих крака и оставих коленете си да го галят, изтръпнали и вибриращи от паренето на кокалчетата му върху устните ми.
Веднъж лежах полузаспал. Въздухът беше розов и златист. Мястото беше топло. Усетих устните му върху моите, а студеният му език се движеше змийски в устата ми. Една течност изпълни устата ми, един богат и изгарящ нектар, отвара, толкова изискана, че усетих как преминава през тялото ми до самите върхове на протегнатите ми пръсти. Усетих как се спуска през торса ми и в най-интимната част от мен. Изгорях. Изгорях.
– Учителю, – прошепнах. – Какъв е този трик сега, който е по-сладък от целувката? – Той отпусна глава върху възглавницата. Обърна се.
– Дай ми го отново, Учителю, – казах аз.
Той го направи, но само когато решеше, на капки и с червени сълзи, които от време на време ми позволяваше да оближа от очите му.
Мисля, че мина цяла година, преди да се прибера една вечер, зачервен от зимния въздух, облечен в най-хубавото си тъмносиньо за него, с небесносини чорапи и най-скъпите златни емайлирани чехли, които можех да намеря на целия свят, година преди да вляза тази нощ и да хвърля книгата си в ъгъла на спалнята с голям жест на умора от света, да сложа ръце на хълбоците си и да го погледна, докато седеше на високия си дебел стол с дъговидна облегалка и гледаше въглените в мангала, слагаше ръце над тях, наблюдаваше пламъците.
– Е, сега – казах аз кокалесто и с отметната назад глава, много светски човек, изтънчен венецианец, принц на пазара с цял двор от търговци, които го обслужват, учен, който е чел твърде много.
– Е, сега, – казах отново. – Тук има една голяма загадка и ти я знаеш. Време е да ми го кажеш.
– Какво? – Попита той достатъчно услужливо.
– Защо никога не… Защо никога не чувстваш нищо! Защо се държиш с мен така, сякаш съм магаренце? Защо никога не… ? – За първи път в живота си видях лицето му да се изчервява; видях как очите му блестят и се свиват, а после се разширяват с червеникави сълзи.
– Учителю, ти ме плашиш, – прошепнах аз.
– Какво искаш да почувствам, Амадео? – Каза той.
– Ти си като ангел, като статуя, – казах аз, само че сега бях страхлив и треперех. – Господине, ти си играеш с мен и аз съм играчката, която усеща всичко. – Приближих се към него. Докоснах ризата му, опитах се да я разкопчая. – Позволи ми…
Той хвана ръката ми. Взе пръстите ми и ги постави до устните си, и вкара пръстите ми в устата си, галейки ги с езика си. Очите му се преместиха, така че ме гледаше.
Достатъчно – казаха очите му. Чувствам се достатъчно добре.
– Бих ти дал всичко, – казах умолително. Поставих ръка между краката му. О, той беше чудесно твърд. Това не беше нещо необичайно, но той трябваше да ми позволи да го отведа по-далеч; трябваше да ми се довери.
– Амадео, – каза той.
С необяснимата си сила той ме издърпа със себе си обратно към леглото. Едва ли можеше да се каже, че е станал от стола. Изглеждаше, че в един момент сме били там, а сега сме паднали сред познатите ни възглавници. Примигнах. Струваше ми се, че завесите се затварят около нас, без той да ги докосна, някакъв трик на вятъра от отворените прозорци. Да, вслуша се в гласовете от канала долу. Как гласовете пеят навън и нагоре по стените във Венеция, града на дворците.
– Амадео, – каза той, устните му бяха върху гърлото ми, както хиляди пъти, само че този път имаше убождане, остро, бързо и изчезна. Нишката, зашита в сърцето ми, изведнъж се дръпна. Бях се превърнал в нещото между краката си и не бях нищо друго освен него. Устата му се притисна към мен и отново тази нишка се скъса и отново.
Сънувах. Мисля, че видях друго място. Мисля, че видях откровенията от часовете ми на сън, които така и не останаха за мен, когато се събудих. Мисля, че извървях пътя към онези разкъсващи се фантазии, които познавах в съня и само в съня.
Това е, което искам от теб.
– И ти трябва да го имаш – казах аз, думи, задвижени в почти забравеното настояще, докато се носех срещу него, усещах как трепери, как се вълнува от това, как трепери, как избива тези нишки от мен, ускорявайки сърцето ми и карайки ме почти да извикам, усещах как той го обича и сковава гърба си и оставя пръстите си да треперят и танцуват, докато беше срещу мен. Изпий го, изпий го, изпий го.
Той се освободи и легна настрани.
Усмихнах се, докато лежах със затворени очи. Усетих устните си. Усетих най-малкото парченце от този нектар, което все още се събираше на долната ми устна, и езикът ми го пое и аз сънувах.
Дишането му беше тежко и той беше мрачен. Все още трепереше, а когато ръката му ме намери, тя беше несигурна.
– Ах – казах аз, усмихвайки се все още, и целунах рамото му.
– Нараних те! – Каза той.
– Не, не, изобщо не, сладки Учителю, – отговорих аз. – Но аз те нараних! Сега те имам!
– Амадео, ти си играеш с дявол.
– Нима не искаше да го направя, Учителю? Не ти ли хареса това? Ти взе кръвта ми и тя те направи мой роб!
Той се засмя.
– Така че това е обратът, който си поставил, нали?
– Хм. Обичай ме. Какво значение има това? – Попитах.
– Никога не казвай на другите, – каза той. В него нямаше страх, слабост или срам.
Обърнах се, придърпах се на лакти и го погледнах, тихия му профил, обърнат към мен.
– Какво биха направили?
– Нищо, – отговори той. – Важното е какво биха си помислили и какво биха почувствали. А аз нямам нито време, нито място за това. – Той ме погледна. – Бъди милостив и мъдър, Амадео.
Дълго време не казах нищо. Просто го гледах. Едва постепенно осъзнах, че съм уплашен. За един миг ми се стори, че страхът ще заличи топлината на момента, меката слава на лъчистата светлина, набъбваща в завесите, на полираните плоскости на лицето му от слонова кост, сладостта на усмивката му. После някаква по-сериозна грижа надделя над страха.
– Ти изобщо не си мой роб, нали? – Прошепнах.
– Да, – каза той и почти се разсмя отново. – Аз съм, ако искаш да знаеш.
– Какво се случи, какво направи, какво беше това, което… – Той сложи пръст на устните ми.
– Мислиш ли, че съм като другите мъже? – Попита той.
– Не – казах, но страхът се надигна в думата и задуши раната. Опитах се да се спра, но преди да успея, го прегърнах и се опитах да пъхна лицето си във врата му. Той беше твърде твърд за такива неща, макар че притисна главата ми и целуна върха ѝ, макар че прибра косата ми назад и остави палеца си да потъне в бузата ми.
– Някой ден искам да си тръгнеш оттук – каза той. – Искам да си тръгнеш. Ще вземеш със себе си богатството и цялото обучение, което съм успял да ти дам. Ще вземеш със себе си изяществото си и всички многобройни изкуства, които си усвоил, че можеш да рисуваш, че можеш да свириш всяка музика, която поискам от теб – това вече го умееш – че можеш да танцуваш толкова изящно. Ще вземеш тези постижения и ще тръгнеш да търсиш онези скъпоценни неща, които искаш…
– Не искам нищо друго освен теб.
– …и когато си спомниш за това време, когато в полусън през нощта си спомняш за мен, докато очите ти се затварят на възглавницата, тези наши мигове ще ти се струват покварени и най-странни. Ще изглеждат като магьосничество и лудории, а това топло място може да се превърне в изгубена стаичка на тъмни тайни и това може да ти донесе болка.
– Няма да си отида.
– Не забравяй тогава, че това беше любов, – каза той. – Че това наистина е било училището на любовта, в което си излекувал раните си, в което си се научил отново да говориш, да, дори да пееш, и в което си се родил от счупеното дете, сякаш то не е нищо повече от яйчена черупка, а ти – ангелът, издигащ се от него с разширяващи се, укрепващи криле.
– Ами ако никога не си тръгна по собствена воля? Ще ме хвърлиш ли от някой прозорец, така че да трябва да летя или да падна? Ще затвориш ли всички капаци след мен? По-добре би било да го направиш, защото аз ще чукам, чукам и чукам, докато не падна мъртъв. Няма да имам крила, които да ме отведат далеч от теб. – Той ме изучаваше най-дългото време на света. Никога не бях имал толкова непрекъснат празник за очите ми и никога не ми беше позволявано да докосвам устата му с любопитните си пръсти за толкова дълго време.
Накрая той се изправи до мен и ме притисна леко надолу. Устните му, винаги нежно розови като вътрешните венчелистчета на румените бели рози, бавно се зачервиха, докато ги гледах. Това беше блестящ червен ръб, който минаваше между устните му и след това се вливаше във всички фини линии, от които бяха изградени устните му, оцветявайки ги перфектно, както може да направи виното, само че беше толкова блестящ, тази течност, че устните му заблестяха, а когато ги разтвори, червеното се пръсна като изплезен език.
Главата ми се повдигна. Улових я с устата си.
Светът се измъкна изпод мен. Извърнах се и се унесох, а очите ми се отвориха и не видях нищо, когато той затвори устата си над моята.
– Учителю, умирам от това! – Прошепнах. Хвърлих се под него, търсейки да намеря някакво твърдо място в тази мечтателна опияняваща празнота. Тялото ми се мяташе и търкаляше от удоволствие, крайниците ми се стягаха, после се носеха, цялото ми тяло издаваше от него, от устните му, през устните ми, тялото ми, самия му дъх и въздишката му.
Дойде ужилването, дойде острието, миниатюрно и остро отвъд мярката, пробождащо душата ми. Извих се върху него, сякаш бях пронизан от шиш. О, това можеше да научи боговете на любовта какво е любов. Това беше моето избавление, ако можех само да оцелея.
Сляп и разтреперен, аз се обрекох на него. Усетих как ръката му покрива устата ми и едва тогава чух виковете си, които бяха заглушени. Обвих ръката си около врата му, притискайки го към гърлото си още по-силно:
– Направи го, направи го, направи го, направи го!
Когато се събудих, беше ден.
Той отдавна си беше отишъл, както беше неговият непогрешим обичай. Лежах сам. Момчетата още не бяха дошли.
Станах от леглото и отидох до високия тесен прозорец – такъв, какъвто има навсякъде във Венеция, за да не се допусне лютата лятна жега и да не се допусне студеният адриатически вятър, когато той неминуемо дойде.
Откачих дебелите стъкла и погледнах към стените отсреща, както често правех.
От далечния балкон горе обикновена служителка разтърсваше кърпения си моп. От другата страна на канала я наблюдавах. Лицето ѝ изглеждаше оживено, сякаш някакъв мъничък вид живот я покриваше, някакво буйство от мравки. Тя не знаеше! Сложих ръце на перваза и се вгледах още по-внимателно. Единствено животът в нея, работата на плътта в нея караше маската на лицето ѝ да изглежда раздвижена.
Но ръцете ѝ изглеждаха ужасни, кокалчетата им бяха подути, а прахът от метлата гравираше всяка линия.
Поклатих глава. Тя беше твърде далеч от мен за тези наблюдения. В една далечна стая момчетата разговаряха. Време е за работа. Време е за ставане, дори и в палата на нощния господар, който никога не проверява и не подтичва през деня. Твърде далеч, за да ги чуя.
А това кадифе сега, тази завеса, направена от любимата материя на Господаря, на допир беше като козина, не кадифе, виждах всяко мъничко влакно! Пуснах го. Тръгнах към огледалото.
В къщата имаше десетки такива, големи богато украсени огледала, всички с причудливи рамки и повечето от тях пълни с малки херувимчета. Намерих високото огледало в преддверието, нишата зад изкривените, но красиво боядисани врати, където държах дрехите си.
Светлината от прозореца ме последва. Видях себе си. Но не бях кипяща покварена маса, каквато изглеждаше тази жена. Лицето ми беше бебешки гладко и рязко бяло.
– Искам го! – Прошепнах. Знаех.
– Не – каза ми той.
Точно тогава той дойде онази нощ. Блъсках се, въртях се и му виках.
Той не ми даваше дълги обяснения, нито магия, нито наука, като и двете щяха да са толкова лесни за него. Каза ми само, че все още съм дете и има неща, които трябва да се научат инаще ще бъдат изгубени завинаги. Аз плаках. Не исках нито да работя, нито да рисувам, нито да уча, нито да правя каквото и да било на света.
– За малко е изгубило вкуса си, – каза той търпеливо. – Но ще се изненадаш.
– На какво?
– От това колко много ще съжаляваш за него, когато изчезне напълно, когато си съвършен и неизменен като мен и всички тези човешки грешки могат да бъдат триумфално изместени от нова и по-зашеметяваща поредица от провали. Недей да искаш това, не отново.
Тогава щях да умра, свит на кълбо, черен, яростен и твърде горчив за думи. Но той не беше свършил.
– Амадео – каза той, а гласът му беше плътен със скръб. – Не казвай нищо. Не е нужно да го правиш. Ще ти го дам достатъчно бързо, когато преценя, че е дошъл моментът.
В този момент тръгнах към него, тичах, по детски, хвърлях се на врата му, целувах ледената му буза хиляди пъти въпреки присмехулно-пренебрежителната му усмивка.
Накрая ръцете му станаха като железни. Тази нощ нямаше да има кървава игра. Трябва да уча. Трябва да наваксам уроците, които бях пренебрегнал през деня.
Той трябваше да се погрижи за чираците си, за задачите си, за гигантското платно, върху което работеше, и аз направих каквото ми каза.
Но още преди сутринта видях, че той се промени. Другите отдавна си бяха легнали. Прелиствах послушно страниците на книгата, когато го видях да се взира зверски от стола си, сякаш някакъв гарван беше влязъл в него, прогонил всичките му цивилизовани способности и го беше оставил така – гладен, с оцъклени очи и зачервена уста, а блестящата кръв беше намерила безброй малки пътечки по копринения ръб на устните му.
Той се надигна, упоен, и се приближи към мен с ритъм на движенията, който беше чужд и предизвика най-студения ужас в сърцето ми. Пръстите му проблясваха, затваряха се, подканваха.
Тръгнах към него. Той ме вдигна с две ръце, стискайки ръцете ми все така нежно, и прибра лицето си във врата ми. От стъпалата на краката ми нагоре по гърба през ръцете, шията и скалпа го усетих. Къде ме хвърли, не знаех. Дали беше нашето легло или някакви набързо намерени възглавници в друг по-близък салон?
– Дай ми го – казах сънливо, а когато влезе в устата ми, вече ме нямаше.
Назад към част 4 Напред към част 6
