Глава 12
Алесандра се изправи на крака. Изглеждаше, че никой друг не се движи, освен Алесандра. Само тя протегна ръце с окървавената кафява роба.
И огънят се раздвижи. Пламъците се раздвижиха, облизвайки и поглъщайки белите кости на мъртвия Бенедикт.
Рошамандес стоеше неподвижен в дългата си кадифена роба, под полите на която се виждаха само върховете на черните му ботуши, светлата му коса бе разрошена от вятъра, а по ръцете и раменете му бе полепнала слана. Изглеждаше измръзнал.
Той се вгледа в робата, която Алесандра държеше в ръцете си.
Тя бавно премина през големия празен дансинг, без да издаде и най-тихия звук, и му я подаде.
Той се вгледа в нея, сякаш можеше да разбере смисъла ѝ. А после очите му се преместиха към огъня и той видя там топящия се череп, който сега беше очистен от пламъците от всякаква плът, а пламъците облизваха празните му очни дупки.
– Кажи думата – прошепна Грегъри в ухото ми.
– Не – промърморих аз. – Не. Той не трябва да бъде нараняван. Той не е направил нищо.
Ако Рошамандес ни чуваше, той не даваше знак.
Алесандра плачеше с ниски кухи ридания. Тя се премести от другата страна на голямата мраморна камина и погледна надолу към костите.
– Той го искаше, милорд – каза тя. – Даде кръвта си на младите, както направиха старите в първите ни съвместни времена. Това беше неговият избор. Никой не му е навредил.
Рошамандес погледна нагоре и настрани, а после очите му се спряха върху мен.
Лицето му за миг беше спокойно и неподвижно, измито от всякакви видими емоции, и по всичко, което знаех, се взираше в нищо и със сигурност не в русокосия принц пред трона с висока облегалка, който Бенедикт му беше подарил.
След това лицето му се сгърчи, сгърчи се като на дете. Очите му трепнаха, а от устните му се изтръгна тих треперещ стон. От него се изтръгна рев, който беше по-силен от музиката дотогава. Огромен рев на болка с отворена уста, какъвто не би могъл да издаде нито един звяр на Земята, а едно чувстващо, страдащо разумно същество.
Той се вкопчи в себе си със собствените си ръце, прегърна се със собствените си ръце, а видът на болката беше непоносим.
Беше напълно непоносима.
Ако бях художник, никога през целия си живот не бих нарисувал образа на тази болка. Никога, никога през целия си живот не бих искал да я уловя. Нека думите се опитат да се провалят и да спестят на всички ни изразяването на тази агония.
– А сега дай думата – прошепна Мариус.
– Не, за любовта на Бога, не. Какво е направил той? – Прошепнах.
Рошамандес се взираше в мен. Вече нямаше съмнение, че ме вижда. Той не гледаше покрай мен, а в мен. Севрейн пристъпи пред мен, а Грегъри се вкопчи в дясната ми страна. Знаех, че Сет е над лявото ми рамо.
Устните на Рош се изкривиха и се бореха с болката, а очите му бяха притиснати от кървави сълзи и после отново се отвориха. Емоцията се бе изцедила от лицето му, а очите му, които не ме бяха напускали нито за миг, сега бяха изпълнени с омраза.
Омраза, която можех да усетя по цялата ширина на балната зала.
– Ти ми направи това – прошепна той със сух, болезнен глас. – Ти ми направи това! – Изкрещя той. А след това изрева думите: – Ти, с твоя двор и твоите кохорти, ти направи това!
Навсякъде кръвопийците запушиха ушите си.
Лицето му отново се сгърчи. Обърна се, посегна към огъня, грабна черепа и го притисна силно между дланите си, докато не стана само на прах. Той разтри праха по лицето и косата си, докато стенеше, стенеше отново и отново.
Усетих, че към мен се насочва голям ревящ въздушен поток, струящ леден вятър, чух звук, също толкова силен като взрива, и видях огромна цветна вихрушка и движение. Отдалечената страна на стаята, широко отворената към планината и прозорците, изведнъж бе разбита. Полилеите паднаха с трясък на пода на балната зала и писъци се надигнаха навсякъде около мен.
Рош го нямаше.
Въздъхнах и сложих ръце на очите си. Не изпитвах нищо друго освен съжаление, нищо друго освен мъка по него.
До пет минути по-късно, когато ми казаха, че е взел майка ми със себе си.
Назад към част 12 Напред към част 14
