Ан Райс – Кръв и злато ЧАСТ 21

Глава 20

А сега, където спях през деня във Венеция, беше в красив гранитен саркофаг в скрита камера точно над нивото на водата в един необитаем дворец, който ми принадлежеше. Самото помещение беше облицовано със злато, съвсем чудесна малка килия, пълна с факли, а от тази камера водеше стълба към вратата, която само аз можех да открехна. След като излезе от двореца, човек трябваше да слезе по стъпала до канала – тоест, ако изобщо вървеше пеша, а аз, разбира се, не вървях.
Преди няколко дълги месеца се бях погрижил да направя още един саркофаг със същата красота и тежест, така че двама кръвопийци да могат да легнат заедно в тази стая, и именно от това позлатено място за почивка станах на следващата нощ.
Веднага разбрах, че истинският ми дом е разтревожен. Чувах далечните стенания на малките момчета и трескавите молитви на Бианка. Някакво клане се беше случило под моя покрив. Разбира се, помислих си, че е свързано с флорентинците, които бях заклал, и докато бързах към палациото си, се проклинах, че не съм се погрижил повече за това грандиозно дело.
Но нищо не можеше да бъде по-далеч от истината.
Никой не трябваше да ми казва, докато бързах да сляза по стълбите от покрива, че един пиян и агресивен английски лорд е нахлул в къщата ми, за да търси Амадео, към когото таял забранена страст, подхранвана донякъде от далаверите на Амадео в случайни нощи, когато ме е нямало.
И със същото знание бързо попих ужаса, че лорда, този англичанин, е убил жестоко, безсмислено деца, не по-големи от седем години, преди да срещне в битка самия Амадео. Разбира се, Амадео умееше да борави както с меч, така и с кинжал, и бързо се бе преборил с този зъл човек. Наистина, той беше убил лорд Харлех, но не и преди лорда да разсече лицето и ръцете му с отровно острие.
Влязох в спалнята и намерих Амадео в смъртоносна треска, сетивата му бяха напуснали, свещениците присъстваха, а Бианка го къпеше с хладна кърпа.
Навсякъде имаше свещи. Амадео лежеше в дрехите си от снощи, с отрязан ръкав, където лорда беше ранил ръката му.
Рикардо плачеше. Учителите плачеха. Свещениците бяха дали последен обред на Амадео. Нямаше какво повече да се направи.
В един момент Бианка се обърна да ме поздрави. Прекрасната ѝ рокля беше изцапана с кръв. Тя се приближи до мен, лицето ѝ беше бледо, а ръцете ѝ стискаха ръкавите ми.
– В продължение на часове той се бори – каза ми тя. – Говореше за видения. Прекосил е голямо море и е видял чуден небесен град. Видял е, че всички неща са направени от любов. Всички неща! Разбираш ли?
– Разбирам, – казах аз.
– Той е видял стъклен град, както го описа – каза тя, – направен от любов, както и всички растящи неща. Видял е свещеници от родината си и тези свещеници са му казали, че не му е дошло времето да стигне до града. Те са го изпратили обратно.
Тя се обърна към мен.
– Те са прави, нали – попита тя, – тези свещеници, които е видял? Не му е дошло времето да умре. – Не ѝ отговорих.
Тя отново отиде до него, а аз застанах зад нея. Гледах как тя отново окъпа челото му.
– Амадео – каза тя, гласът ѝ беше спокоен и силен, – дишай за мен, дишай за своя учител. Амадео, дишай за мен.
Виждах, че той се опитва да се подчини на заповедта ѝ.
Очите му бяха затворени и после отворени, но не виждаха нищо. Кожата му беше с цвят на стара слонова кост. Косата му беше отметната назад от лицето. Колко жестока беше раната на лицето му, нанесена от острието на лорд Харлех.
– Оставете ме сега с него – казах нежно на цялата компания. Никой не протестира. Чух как вратите се затварят.
Наведох се и като си прерязах езика, както често бях правил, оставих кръвта да капе върху зловещия разрез на лицето му. Удивих се мълчаливо, докато плътта заздравяваше.
Очите му отново се отвориха. Видя ме и заговори.
– Това е Мариус, – каза той тихо. През цялото време, откакто бяхме заедно, той нито веднъж не ме беше наричал по име.
– Мариус дойде, – каза той. – Защо свещениците не ми казаха? Казаха ми само, че не ми е време да умра.
Вдигнах дясната му ръка. И там острието на лорда беше направило разрез и сега го целунах с лековитата кръв и отново наблюдавах чудото.
Амадео потръпна. Беше болезнено за него и устните му се отдръпнаха за миг, а после се успокои, сякаш заспа по-дълбоко. Отровата го изяждаше отвътре. Можех да видя жестокото доказателство за това. Той умираше, независимо от това, което му казваха виденията, и сега никаква лека нежна целувка на кръв не можеше да го спаси.
– Повярва ли на това, което казаха? – Попитах го. – Че не ти е време да умираш? – Неохотно, болезнено, очите му се отвориха.
– Учителю, те ме върнаха при теб, – отговори той. – О, само ако можех да си спомня всичко, което ми казаха, но те ме предупредиха, че ще забравя. Защо изобщо ме доведоха тук, Учителю? – Той се превиваше, но не искаше да се успокои. Той продължи да говори.
– Защо ме взеха от някаква далечна страна и ме доведоха при теб? Спомням си, че пътувах през ливадите. Помня баща си. И в ръцете си, докато яздех, държах икона, която бях нарисувал, а баща ми беше велик ездач и велик боец, и там върху нас се спуснаха злите, татарите, и те ме взеха, а майсторът – иконата, падна във високата трева. Учителю сега го знам. Мисля, че са убили баща ми, когато са ме отвели.
– Видя ли го, дете, – попитах, – когато си сънувал тези неща?
– Не, господине. Но от друга страна, не си спомням. – Той започна внезапно да кашля, а после кашлицата спря и той дишаше дълбоко, сякаш това беше единственото нещо, което имаше сили да направи.
– Знам, че нарисувах иконата и бяхме изпратени в ливадите да поставим иконата на едно дърво. Това беше свещено дело. Ливадите бяха опасни, учителю, но баща ми винаги е ловувал там. Нищо не плашеше баща ми, а аз умеех да яздя толкова добре, колкото и той. Учителю, сега знам историята на целия си живот, знам я, но все още не мога да ти я разкажа съвсем…
Гласът му изведнъж пресъхна и цялото му тяло отново потръпна.
– Това е смъртта, Учителю, – прошепна той, – и все пак казаха, че не е време за това. – Знаех, че сега животът му се измерваше с мигове. Дали някога съм обичал някого повече от него? Дали някога съм разкривал на някого повече от душата си, отколкото бях разкрил на него? Ако сега сълзите ми се разлеят, той ще ги види. Ако сега треперех, той щеше да разбере.
Много отдавна бях попаднала в плен, както и той! Не беше ли това причината, поради която го бях избрал, че крадците го бяха лишили от живота му, както мен ме бяха лишили от моя?
И затова си помислих, че ще му дам този велик дар, който беше вечността! Нима той не беше достоен за всичко? Да, беше млад, но как щеше да му навреди това да бъде вечно красив с лика на млад мъж?
Той не беше Ботичели. Той не беше човек с огромен талант и слава. Беше момче, което умираше тук и което малцина щяха да запомнят, освен мен.
– Как можаха да го кажат? – Прошепна той, – Че не ми е дошло времето?
– Изпратиха те обратно при мен! – Задъхах се. Не можех да понеса това. – Амадео, ти повярва ли на тези свещеници, които си видял? Повярва ли в стъкления град, кажи ми. – Той се усмихна. И никога не беше невинна, колкото и да е красива, неговата усмивка:
– Не плачи за мен, господине, – отговори той. Той се мъчеше да се надигне малко от възглавницата, очите му бяха много широки. – Когато иконата падна, съдбата ми беше предопределена, Учителю.
– Не, Амадео, не вярвам в това, – казах аз, но нямаше повече време. – Иди при тях, дете, извикай ги! – Казах. – Кажи им да те вземат сега.
– Не, господине. Те може да са неосъществени неща – каза той. – Може да са сънища на трескавия ум. Може да са призраци, обвити в дрехите на паметта. Но аз знам какво си, Учителю. Искам Кръвта. Опитах я, Учителю. Искам да остана с теб. И ако ми откажеш, тогава нека умра с Бианка! Изпрати ми обратно моята смъртна сестра, Учителю, защото тя ме утешава много по-добре от вас във вашата студенина. Бих умрял само с нея.
Той падна изтощен на възглавницата.
Отчаяно прерязах езика си и напълних устата си с кръв. Дадох му я – но отровата се движеше твърде бързо.
Той се усмихна, когато кръвта го стопли и филм от сълзи покри очите му.
– Красив Мариус – каза той, сякаш беше много по-възрастен, отколкото аз някога ще бъда. – Красивият Мариус, който ми даде Венеция. Красиви Мариус, дай ми кръвта.
Нямаше повече време. Плачех жално.
– Искаш ли наистина да получиш Кръвта, Амадео? – Попитах го. – Кажи ми, че завинаги изоставяш светлината на слънцето и завинаги ще процъфтяваш с кръвта на Злодея, както процъфтявам аз.
– Заклевам се, искам го, – отговори той.
– Ще живееш вечно, неизменно? – Попитах: – Да се храниш със смъртни, които вече не могат да бъдат твои братя и сестри?
– Да, завинаги неизменен, – отговори той, – сред тях, макар че те вече не са мои братя и сестри.
Отново му дадох Кръвна целувка. А после го вдигнах и го отнесох в банята. Съблякох дебелите му и измачкани кадифени дрехи. Поставих го в топлата вода и там с кръвта от устата си запечатах всички порязвания на плътта, направени от лорда. Обръснах завинаги брадата, която можеше да има.
Сега той беше готов за магията като човек, който е бил подготвен за жертвоприношение. Сърцето му биеше бавно, а очите му бяха прекалено тежки, за да ги отвори.
И в обикновена дълга копринена риза го облякох и го изнесох от стаята. Останалите чакаха с нетърпение. Какви лъжи им казах, не знам. Колко луд бях в тези мигове. На Бианка дадох някаква тържествена заръка, че трябва да утеши и благодари на останалите и че животът на Арнадео е в сигурни ръце.
– Остави ни сега, красавице моя – казах ѝ аз. Още докато го държах, я целунах. – Довери ми се и аз ще се погрижа никога да не ти навредя.
Видях, че тя вярва в мен. Страхът от нея беше изчезнал. След миг Амадео и аз останахме сами.
Тогава го заведох в най-величествения си рисуван салон. Това беше стаята, в която бях копирал великолепната картина на Гоцоли „Процесията на влъхвите“, открадната от оригинала във Флоренция като проверка на паметта и уменията ми.
В този наситен цвят и вариации го потопих, като го поставих на крака върху студения мрамор, а след това му дадох чрез Кръвна целувка най-голямата глътка кръв, която бях давал досега.
С Дара на огъня запалих свещниците от едната страна на стаята и от другата. Картината се окъпа в светлина.
– Вече можеш да се изправиш, благословени мой ученико – казах му аз. – Кръвта ми преминава през теб след отровата. Започнахме.
Той трепереше, страхувайки се да ме пусне, главата му висеше тежко, буйната му коса беше мека срещу ръцете ми.
– Амадео – казах аз, целувайки го отново, докато кръвта се стичаше по устните ми и в устата му, – как се казваше в онази изгубена земя? – Отново напълних устата си с кръв и му я дадох.
– Докосни се до миналото, дете, и го направи част от бъдещето. – Очите му се отвориха широко.
Отдръпнах се от него. Оставих го да стои. Отпуснах червеното си кадифено наметало и го отблъснах от себе си.
– Ела при мен, – казах аз. Протегнах ръце.
Той направи първите крачки, неуверен в себе си, толкова изпълнен с моята кръв, че със сигурност самата светлина трябваше да го изуми, но очите му се движеха по множеството фигури, изрисувани на стената. После погледна директно към мен.
Колко знаещо, колко умно беше изражението му! КОЛКО изпълнен с триумф изглеждаше изведнъж в своето мълчание и търпение. Колко напълно прокълнат.
– Ела, Амадео, ела и ми го вземи – казах аз, а очите ми бяха пълни със сълзи. – Ти си победителят. Вземи това, което имам да ти дам.
Той мигновено се озова в прегръдките ми и аз го държах топло, като шепнех близо до ухото му.
– Не се страхувай, дете, дори за миг. Сега ще умреш, за да живееш вечно, докато аз вземам кръвта ти и ще ти я върна. Няма да те оставя да ми се изплъзнеш.
Впих зъбите си в гърлото му и вкусих отровата в кръвта му веднага щом тя потече в мен, тялото ми унищожи отровата, тялото ми погълна кръвта му без усилие, както можеше да погълне дузина такива млади, и в съзнанието ми се взривиха виденията от детството му – от руския манастир, където беше нарисувал безупречните си икони, от студените стаи, в които беше живял.
Виждах монаси, полузазидани живи, които постили, хранейки се само с това, което ги поддържало. Усетих мириса на земята. Усетих мирис на разложение. О, колко ужасен беше този път към спасението. И той беше част от него, наполовина влюбен в жертвените килии и техните гладуващи обитатели, с изключение на дарбата му: че може да рисува.
Тогава за един миг не видях нищо друго освен картините му, един образ, който се наслагваше върху друг, възторжените лица на Христос, на Девата – видях ореолите, обсипани със скъпоценни камъни. Ах, такова богатство в тъмния, безрадостен манастир. И тогава се чу богатият неприличен смях на баща му, който искаше да напусне манастира, да тръгне с него към ливадите, където яздеха татарите. Княз Михаил, техният владетел, искаше да изпрати бащата на Амаклео в ливадите. Това беше глупава мисия. Монасите се възпротивили, че бащата на Амадео ще го заведе в такава опасност. Монасите опаковали иконата и я дали на Амадео. От мрака и горчивата земя на манастира Амадео излезе на светло.
Спрях; отдръпнах се от кръвта и виденията. Познах го. Познавах неумолимия и безнадежден мрак в него. Познавах живота, който беше предсказан в глад и горчива дисциплина.
Прерязах плътта на гърлото си и задържах главата му близо до себе си.
– Пий, – казах аз. Избутах главата му напред. – Долепи устата си до раната. Пий.
Най-сетне той ме послуша и изведнъж с всички сили засмука кръвта. Нима не беше я вкусил достатъчно, за да я пожелае? А сега тя идваше без мярка и той страстно я желаеше, а аз затворих очи и усетих изящна сладост, която не познавах от онази отдавнашна нощ, когато бях дал кръвта си на моята благословена Зенобия, за да я направи още по-силна.
– Бъди мое дете, Амадео, – прошепнах аз в тази сладост. – Бъди мое дете завинаги, – казах аз. – Обичал ли съм някога някого повече от теб?
Отдръпнах го от раната и докато той викаше, отново впих зъби в гърлото му. Този път моята кръв, смесена с неговата, се вля в мен. Отровата вече я нямаше. Отново видях иконите. Видях притъмнелите коридори на манастира, а след това в падащия сняг видях двамата на конете им, Амадео и баща му. Амадео държеше иконата, а свещеникът тичаше до него и му казваше, че трябва да постави иконата на някое дърво, че татарите ще я намерят и ще я сметнат за чудо, а Амадео, колко невинен изглеждаше, че е толкова смел ездач, че е избран да язди с баща си за мисията на принц Михаил, докато снегът падаше силно, докато косата му беше разрошена от вятъра.
И така, това беше твоята гибел. Обърни му гръб сега. Видя какво е било. Погледни към приказната картина на стената, Амадео. Погледни към богатството, което ти даде. Погледни към славата и добродетелта, които се крият в красотата, толкова разнообразна и величествена като тази, която виждаш тук. Отпуснах го. Той се вгледа в картината. Притиснах отново устните му към гърлото си.
– Пий, – казах аз. Но той нямаше нужда от съвет. Той се държеше здраво за мен. Познаваше кръвта, както аз познавах него.
Колко пъти сме го правили, прехвърлянето на кръвта от един на друг? Не знам. Знам само, че никога не съм го правил напълно от онази отдавнашна нощ в друидската горичка, не се доверявах на нищо и направих от него най-силния младеж, на когото бях способен.
И докато той пиеше от мен, аз му давах уроците си, тайните си. Разказах му за даровете, които може би ще му дойдат някоя нощ. Разказах му за отдавнашната си любов към Пандора. Разказах му за Зенобия, за Авикус, за Маел. Разказах му всичко, освен последната тайна. Тази, която криех от него. О, благодаря на боговете, че я запазих. Пазех я близо до сърцето си!
До сутринта всичко беше приключило. Кожата му беше чудно бледа, а тъмните му очи – неистово ярки. Прокарах пръсти през кестенявата му коса. Той отново ми се усмихна толкова многозначително, с такъв тих триумф.
– Вече е завършена, господарю – каза той, сякаш говореше на дете. И заедно се върнахме в спалнята, където той облече красивите си кадифени дрехи, и излязохме на лов.
Научих го как да намира жертвите си, да използва Дара на ума, за да се увери, че са Злодеи, а също така останах с него през няколкото часа на смъртта му. Силите му бяха просто огромни. Нямаше да мине много време, преди да може да използва Дара на Облака; а аз не можех да намеря изпитание, което да надмине силата му. Той можеше не само да чете мислите на смъртните, но и да прави заклинания.
Умът му, съвсем естествено, беше затворен за мен, макар че това все още не беше нещо, което приемах напълно. Разбира се, това се беше случило с Пандора, но все пак се надявах, че няма да се случи с Амадео, и само неохотно му го обясних.
Сега трябваше да разчитам изражението на лицето му, жестовете му, дълбочината на потайните му и слабо жестоки кафяви очи.
Никога не е бил по-красив, разбира се.
И след като направих всичко това, го взех със себе си в самия ми гроб, както се казва, в позлатената стая на двата каменни саркофага, които ни очакваха, и му показах как трябва да спи през деня. Това не го уплаши. Всъщност нищо не го плашеше.
– Какво става със сънищата ти сега, Амадео? – Попитах го, докато го държах в ръцете си. – Какво става с твоите свещеници и далечния стъклен град?
– Учителю, стигнах до рая, – отговори той. – Какво е била Венеция в цялата си красота за мен, освен прелюдия към смъртта за Кръвта?
Както бях правил хиляди пъти, аз му дадох Кръвна целувка и той я прие, а после се отдръпна усмихнат.
– Колко различно е сега, – каза той.
– Сладка или горчива? – Попитах го.
– О, сладка, много сладка, защото ти изпълни желанията на сърцето ми. Не ме дърпаш безсърдечно след себе си за кървава нишка.
Притиснах го в топлата си прегръдка:
– Амадео, любов моя, – прошепнах и ми се стори, че дългите векове, които бях изтърпял, бяха само подготовка за това. В съзнанието ми изплуваха стари образи, късчета от сънища. Нищо не беше съществено, освен Амадео. А Амадео беше тук.
И така, ние заспахме поотделно, а когато затворих очи, се страхувах само от едно нещо на целия свят – че това блаженство няма да продължи дълго.

Назад към част 20                                                                            Напред към част 22

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!