Глава 2
В тихото кафене гледах как Мерик отпива още една дълбока глътка ром. Ценях времето, в което тя остави очите си да преминат бавно през прашната стая.
Позволих на ума си да се върне към онази отдавнашна нощ в Оук Хейвън, докато дъждът се удряше в стъклата на прозорците. Въздухът беше топъл и натежал от аромата на маслените лампи и пращящият огън в огнището. Пролетта беше настъпила, но бурята беше охладила въздуха. Тя говореше за бялото семейство на име Мейфеър, за което знаеше толкова малко, каза тя.
– Никой от нас, който има малко разум, не би постъпил така – продължи тя, – да отиде при тези бели братовчеди, очаквайки нещо от някой от тях заради името. – Беше оставила всичко настрана. – Няма да ходя при белите и да се опитвам да им казвам, че съм от тях.
Аарон ме беше погледнал, бързите му сиви очи криеха и най-нежните му емоции, но знаех, че иска да отговори.
– Няма нужда, дете – казах аз. – Сега си наша, ако избереш да бъдеш. Ние сме с теб. Защото, това вече се разбра. Това е твоят дом завинаги. Само ти можеш да промениш нещата, ако пожелаеш. – Побиха ме тръпки от нещо важно и значимо, когато ѝ бях казал тези думи. Бях се отдал на удоволствието. – Ние винаги ще се грижим за теб. – Бях го подчертал и може би щях да я целуна, ако не беше толкова зряла и красива, с босите си крака върху килима с цветя и с голите си гърди под роклята. Тя не беше отговорила.
– Изглежда, всички са джентълмени и дами – каза Аарон, разглеждайки дагеротипите. – И в такова отлично състояние са тези малки портрети. – Той въздъхна. – Ах, какво чудо трябва да е било през 40-те години на XIX век, когато са се научили да правят тези снимки.
– О, да, моят прадядо пишеше всичко за това – каза тя. – Не знам дали някой вече може да прочете тези страници. Бяха се разпаднали на парчета, когато прабаба ми ги показа за първи път. Но както казах, това са всичките му снимки. Ето, тинтирипите, тях също ги е правил. – Във въздишката ѝ се долавяше женска умора, сякаш беше преживяла всичко. – Казват, че е умрял много стар, с къща, пълна с картини, преди да дойдат белите му племенници и да ги развалят, но ще стигна и до това.
Бях шокиран и разтърсен от подобно откровение, неспособен да го оправдая. Счупени дагеротипии. Лица, изгубени завинаги. Тя бе продължила да вдига от картонената си съкровищница малките правоъгълници от олово, много от които не бяха рамкирани, но бяха ясни.
– Понякога отварям кашони от стаите на Великата Нана, а хартията е на малки парченца. Мисля, че плъховете идват и ядат хартията. Великата Нана казва, че плъховете ще изядат парите и затова трябва да ги държиш в желязна кутия. Желязото е вълшебно, нали знаеш това. Сестрите – искам да кажа монахините – те не знаят това. Ето защо в Библията не можеше да се строи с желязна лопата, защото желязото беше могъщо и не можеше да сложиш желязната лопата над тухлите на Господния храм, нито тогава, нито сега.
Изглеждаше странно интелигентно, макар че беше най-технически правилно.
Беше позволила на думите си да се лутат.
– Желязо и лопати. Това датира от далечни времена. Вавилонският цар е държал в ръката си лопата, с която е полагал тухлите на храма. И масоните, сега те пазят тази идея в своя орден, а на еднодоларовата банкнота виждате тази счупена пирамида от тухли.
Беше ме изумил случая, как тя се докосваше до тези сложни концепции. Какво ли е знаела през живота си, запитах се аз. Каква жена щеше да се окаже тя?
Спомням си, че докато казваше тези думи, тя ме гледаше, може би за да прецени реакцията ми, и едва тогава ми стана ясно колко много й е нужно да говори за нещата, на които е била научена, за нещата, които е мислила, за нещата, които е чула.
– Но защо си толкова добър? – Беше попитала тя, търсейки лицето ми доста учтиво. – За свещениците и монахините знам защо са добри с нас. Те идват и ни носят храна и дрехи. Но ти, защо си добър? Защо ме допусна и ми даде стая тук? Защо ми позволяваш да правя каквото си искам? През целия съботен ден разглеждах списания и слушах радио. Защо ме храниш и се опитваш да ме накараш да нося обувки?
– Дете – намеси се Аарон. – Ние сме почти толкова стари, колкото и Римската църква. Стари сме колкото ордените на сестрите и свещениците, които са те посещавали. Да, по-стари сме, бих казал, от почти всички.
Все пак тя погледна към мен за обяснение.
– Ние имаме своите вярвания и своите традиции – бях казал аз. – Обичайно е да бъдеш лош, да бъдеш алчен, да бъдеш корумпиран и самовлюбен. Рядкост е да обичаш. Ние обичаме.
Отново се бях насладил на чувството ни за цел, на нашата отдаденост – че сме непокътнатата Таламаска, че се грижим за отхвърлените, че приютяваме магьосника и ясновидеца, че сме спасили вещиците от кол и сме протегнали ръка дори на скитащите духове, да, дори на сенките, от които другите се страхуват. Правехме го повече от хиляда години.
– Но тези малки съкровища – твоето семейство, твоето наследство – побързах да обясня аз. – Те са важни за нас, защото са важни за теб. И те винаги ще бъдат твои.
Тя кимна. Бях го разбрал правилно.
– Магьосничеството е моята визитна картичка, господин Талбот, – беше казала проницателно, – но всичко това идва и с мен. – Насладих се на мимолетния ентусиазъм, който озари лицето ѝ.
И сега, около двадесет години след това, какво бях направил, търсейки я, намирайки старата й къща в Ню Орлиънс изоставена и шпионирайки я в Оук Хейвън, разхождайки се по широките галерии на горния етаж, като стар вампир от „Пени Дриймъл“, гледайки в самата й спалня, докато тя не седна и не изрече името ми в тъмнината. Бях й сторил зло, знаех го, и това беше вълнуващо, и имах нужда от нея, и бях егоист, и ми липсваше, и всичко това беше толкова ясно.
Само преди седмица й писах.
Сам в градската къща на улица „Роял“, бях писал на ръка в стил, който не се беше променил заедно със съдбата ми:
Скъпа Мерик, Да, това бях аз, когото си видяла на верандата пред стаята си.
Не възнамерявах да те плаша, а просто да се успокоя, като те гледам, играейки си на ангел хранител, трябва да призная, ако ми простиш, докато висях до прозореца през по-голямата част от нощта. Имам една молба към теб, която отправям от цялата си душа. Не мога да ти кажа какво е то в това писмо. Моля те да се срещнеш с мен на някое публично място, където ще се чувстваш в безопасност от мен, място, което сама ще избереш. Отговори на тази пощенска кутия и аз ще ти отговоря своевременно. Мерик, прости ми. Ако уведомиш старейшините или генералния настоятел за този контакт, те по всяка вероятност ще ти забранят да се срещаш с мен. Моля те, дай ми това малко време да поговоря с теб, преди да предприемеш такава стъпка.
Завинаги твой в Таламаска, Дейвид Талбот.
Каква дързост и егоизъм да напишеш такава бележка и да я предадеш на желязната пощенска кутия в края на пътя в часовете преди разсъмване.
Тя беше написала обратно, бележка, доста дразнеща с подробностите си, пълна с незаслужена обич.
Нямам търпение да поговоря с теб. Бъди сигурен, че каквито и сътресения да ми подготви тази среща, аз те търся вътре в мистерията – Дейвид, когото винаги съм обичала. Ти беше мой баща, когато имах нужда от теб, и мой приятел винаги след това. И съм те зървал след метаморфозата ти, може би по-често, отколкото знаеш.
Знам какво се случи с теб. Знам за тези, с които живееш. Кафенето на лъва. Rue St. Anne. Помниш ли го? Преди години, преди да отидем в Централна Америка, хапнахме набързо там. Ти беше толкова предпазлив, когато тръгвахме към онези джунгли. Спомняш ли си как спори? Мисля, че използвах чара на вещица, за да те убедя. Винаги съм си мислела, че знаеш. Ще идвам рано всяка вечер в продължение на няколко нощи с надеждата, че ще бъдеш там.
Завинаги твоя в Таламаска, Мерик Мейфеър.
Тя беше подписала бележката точно така, както аз бях подписал своята:
„Завинаги твоя в Таламаска“.
Бях поставил себе си пред любовта си към нея и пред дълга си към нея. Изпитвах облекчение, че делото е свършено. Тогава, когато тя беше сирачето в бурята, подобно нещо беше немислимо. Тя беше мой дълг, тази малка скитница, която бе дошла толкова изненадващо, сама, една вечер, за да почука на вратата ни.
– Нашите мотиви са същите като твоите – беше й казал Аарон най-пряко в онази отдавнашна нощ в Оук Хейвън. Беше протегнал ръка и беше повдигнал меката ѝ кафява коса назад от рамото ѝ, сякаш беше неин по-голям брат. – Искаме да запазим знанието. Искаме да спасим историята. Искаме да изучаваме и се надяваме да разберем. – Беше направил още една мека въздишка, толкова неприличаща на него.
– Ах, тези бели братовчеди, Мейфеър от квартал Гардън, както ги нарекохте, и най-правилно, да, знаем за тях – беше признал той, изненадвайки ме, – но ние пазим нашите тайни, освен ако дългът не ни накара да ги разкрием. Каква е дългата им история за теб? Животите им са свързани помежду си като бодливи лози, които вечно обикалят и се връщат около едно и също дърво. Твоят живот може да няма нищо общо с тази горчива борба. Това, което ни интересува тук сега, е какво можем да направим за теб. Не говоря празни думи, когато ти казвам, че можеш да разчитате на нас завинаги. Както каза Дейвид, ти си наша собственост. – Тя се замисли. Не ѝ беше лесно да приеме всичко това, беше свикнала твърде много да е сама с Великата Нана – и все пак нещо силно я беше подтикнало да ни се довери, преди изобщо да дойде.
– Великата Нана ви вярва, – каза тя, сякаш я бях попитал. – Великата Нана каза, че трябва да дойда при вас. Великата Нана е сънувала един от многото си сънища, събудила се е преди разсъмване и викаше, за да дойда. Аз спях на решетъчната веранда, влязох и я намерих изправена в бялата си рокля. На нея й е студено през цялото време, нали знаеш, тя винаги носи пуловер, дори и в най-горещата нощ. Каза ми да ида да седна и да чуя какво е сънувала.
– Разкажи ми за това, дете, – подкани Аарон. Дали не бяха говорили за това, преди да дойда?
– Тя сънувала господин Лайтнер, вас – беше казала тя, поглеждайки към Аарон, – и в съня ѝ вие сте отишли при нея с чичо Жулиен, белия чичо Жулиен от клана в горната част на града. И вие двамата сте седянали до леглото ѝ.
– Дядо Жулиен й разказвал вицове и истории и казвал, че е щастлив да бъде в нейния сън. Тя каза, че чичо Жулиен казал, че трябва да дойда при вас, тук, господин Лайтнер, и че господин Талбот ще дойде. Чичо Жулиен говорил на френски, а вие самият сте седял на стола с тръстикова облегалка и ѝ сте се усмихвал и кимал, а вие сте ѝ донесоли чаша кафе със сметана, както тя обича, с половин чаша захар и една от любимите ѝ сребърни лъжички. В сънищата си и извън тях Великата Нана има хиляди сребърни лъжички. Сънят продължи: – Най-накрая ти си седнал на леглото ѝ, на най-хубавото ѝ одеяло до нея, и сте я хванал за ръка, а на ръката й имало всичките ѝ най-хубави пръстени, които тя вече не носи, знаеш ли, и казал си в съня ѝ: „Изпрати ми малката Мерик“, и си казал, че ще се грижиш за мен, и си ѝ казал, че ще умре.
Аарон не беше чувал този странен разказ и изглеждаше съвсем завладян, изумен.
Той отговори с любов:
– Сигурно чичо Жулиен е казал такова нещо в съня. Как може да знам такава тайна? – Никога нямаше да забравя протеста му, защото не приличаше на него да се ангажира дори с незнание и да настоява толкова силно по този въпрос.
– Не, не, ти си ѝ казал – беше казало детето-фея. – Ти си ѝ казал деня от седмицата и часа на часовника, а той тепърва предстои да дойде. – Тя бе погледнала замислено още веднъж съкровището си. – Не се тревожи за това. Аз знам кога ще се случи. – Лицето ѝ изведнъж се бе изпълнило с тъга. – Не мога да я задържа завинаги. Les mystères няма да чакат. – Les mystères. Дали тя имаше предвид предците, боговете вуду, или просто тайните на съдбата? Не успях да проникна в мислите ѝ до каквато и да е степен.
– Свети Петър ще чака – беше промълвила тя, докато видимата тъга бавно се беше отдръпнала зад воала на спокойствието ѝ. Съвсем неочаквано тя хвърли поглед към мен и промълви нещо на френски. Папа Легба, богът на кръстопътя във вуду, за когото статуята на Свети Петър с неговите ключове за рая би могла да се използва доста добре. Бях забелязал, че Аарон не можеше да се насили да я разпита повече по въпроса за ролята му в съня, датата на предстоящата смърт на Великата Нана. Той обаче бе кимнал и отново с две ръце бе вдигнал косата ѝ назад от влажната ѝ шия, където няколко заблудени кичура бяха полепнали по меката ѝ кремава кожа.
Аарон я изгледа с искрено удивление, докато тя продължаи разказа си.
– Първото нещо, което разбрах след този сън, беше, че имаше един стар цветнокож мъж и пикап, готов да ме вземе, и той каза: „Нямаш нужда от чантата си, просто идваш такава, каквато си.“ Качих се в пикапа при него и той ме докара чак дотук, като дори не ми говореше, само слушаше някаква стара блус радиостанция и пушеше цигари през целия път. Великата Нана знаеше, че това е Оук Хейвън, защото мистър Лайтнър ѝ го казал в съня…
– Великата Нана знаеше за Оук Хейвън от старите времена, когато това беше друг вид къща с друго име. Дядо Жулиен ѝ е разказвал много други неща, но не ми е казвала какви са били те. Тя каза: „Иди при тях, при Таламаска, те ще се погрижат за теб, ще ти проправят път и всичко, което можеш да направиш“. – Беше се смразила: всички неща, които можеш да направиш. Спомням си тъжното изражение на Аарон. Той само леко беше поклатил глава. Не я притеснявай сега, бях си помислил малко троснато, но детето не се беше разтревожило. Дядо Жулиен от славата на Мейфеър не беше чужд на паметта ми; бях прочел много глави за кариерата на този могъщ вещер и прорицател, единственият мъж в странното си семейство, който в продължение на стотици години се изправяше срещу порива на мъжкия дух и неговите жени вещици. Дядо Жулиен – наставник, луд, кокошкар, легенда, баща на вещици – и детето беше казало, че е произлязло от него.
Трябваше да е мощна магия, но чичо Жулиен беше полето на Аарон, не моето. Тя ме бе наблюдавала внимателно, докато говореше.
– Не съм свикнала хората да ми вярват – беше казала тя, – но съм свикнала да карам хората да се страхуват.
– Как така, дете? – Попитах я. Но тя ме беше уплашила достатъчно със забележителното си самообладание и проникновения си поглед. Какво можеше да направи? Дали някога ще разбера? Струваше си да се замислим за това през първата вечер, защото не беше наш начин да насърчаваме сираците да дадат воля на опасните си сили; бяхме благочестиво пасивни във всяко едно отношение.
Бях прогонил неприличното си любопитство и се бях заел да запомня външния ѝ вид, както беше обичайно в онези дни, като се вглеждах много внимателно във всеки аспект от визията и формата ѝ.
Крайниците ѝ бяха красиво оформени; гърдите й вече бяха твърде привлекателни, а чертите на лицето ѝ бяха ясни, всички – без никакъв уникален намек за африканско – голяма добре оформена уста, големи бадемови очи и дълъг нос; шията ѝ беше дълга и необичайно изящна, а лицето ѝ имаше хармония, дори когато беше изпаднала в най-дълбок размисъл.
– Пазете тайните си за тези бели Мейфеър, – беше казала тя. – Може би някой ден ще можем да си разменим тайните, ти и аз. В тези времена те дори не знаят, че сме тук. Великата Нана каза, че чичо Жулиен е умрял, преди тя да се роди. В съня си той не е казал нито дума за онези бели Мейфеър. Каза ми да дойда тук. – Тя бе направила жест към старите стъклени фотографии. – Това са моите хора. Ако ми беше писано да отида при онези бели Мейфеър, Великата Нана щеше да го види много преди това. – Тя направи замислена пауза. – Нека просто поговорим за онези стари времена. – Беше разположила с любов дагеротипите върху махагоновата маса. Направи спретнат ред, като избърса с ръка трошливите фрагменти. И в един момент забелязах, че всички фигурки бяха обърнати с главата надолу от нейна гледна точка, а от дясна за Аарон и за мен.
– Имаше бели хора, мои роднини, които идваха тук и се опитваха да унищожат документите – каза тя, – Знаеш ли, изтръгваха страницата направо от църковния регистър, където пише, че прабаба им е била цветнокожа. Femme de couleur fibre, така пише в някои стари документи на френски.
– Представете си да изтръгнете толкова много история, страница направо от църковния регистър с всички тези раждания, смъртни случаи и бракове, и да не искате да знаете. Представете си да отидете в къщата на моя прадядо и да разкъсате тези снимки, снимки, които би трябвало да са на сигурно място, за да ги видят много хора.
Тя въздъхна, по-скоро като уморена жена, загледана в изтърканата кутия за обувки и нейните трофеи.
– Сега имам тези снимки. Имам всичко и съм с теб, и не могат да ме намерят, и не могат да изхвърлят всички тези неща.
Тя отново беше потопила ръка в кутията за обувки и извади cartes de visite – стари снимки върху картон от последните десетилетия на стария век. Можех да видя високите наклонени букви в избледнял лилав цвят на гърба на тези последни снимки, докато тя ги обръщаше насам-натам.
– Виж, това тук е чичо Вервен – каза тя. Бях погледнал тънкия, красив чернокос младеж с тъмна кожа и светли очи като нейните. Беше доста романтичен портрет. Във фино ушит костюм от три части, той стоеше с ръка върху гръцка колона пред нарисувано небе. Картината беше в богата сепия. Африканската кръв ясно личеше в красивия нос и устата на мъжа.
– Сега, това е от 1920 г. – Тя я обърна веднъж, после отново и я сложи да я видим. – Чичо Вервен беше вуду лечител – каза тя, – и аз го познавах добре, преди да умре. Бях малка, но никога няма да го забравя. Той можеше да танцува и да плюе ром между зъбите си пред олтара, а от него всички се страхуваха, мога да ви кажа. – Тя не бързаше, после намери това, което искаше. Следващата снимка.
– А виждаш ли тази, тук? – Беше сложила още една стара снимка, този път на възрастен сивокос цветнокож мъж на внушителен дървен стол. – Старецът е това, което винаги са му казвали. Аз дори не го познавам под друго име. Той се върна в Хаити, за да изучава магията, и научи чичо Вервен на всичко, което знаеше. Понякога имам чувството, че Дядо Вервен ми говори. Понякога имам чувството, че е пред къщата ни и бди над Великата Нана. Веднъж видях Стареца в съня си. – Толкова ми се искаше да задавам въпроси, но не беше дошъл моментът.
– Виж тук, това е Хубавата Жюстин – беше казала тя, като беше сложила може би най-впечатляващия портрет от всички – студийна снимка върху дебел картон в сепия рамка. – Хубавата Жюстин караше всички да се страхуват от нея. – Младата жена наистина беше красива, с плоски гърди в стила на 20-те години на миналия век, с коса на кок, с тъмна кожа, доста красива, с очи и уста, леко безизразни или може би издаващи известна болка.
Сега дойдоха модерните снимки, тънки и къдрави, дело на достатъчно обикновени ръчни фотоапарати от съвремието.
– Те бяха най-лошите – синовете му – беше казала тя, докато посочваше къдравата черно-бяла снимка. – Те бяха внуците на Хубавата Жюстин, всички бели и живеещи в Ню Йорк. Искаха да се докопат до всичко, което доказваше, че са цветнокожи, и да го разкъсат. Великата Нана знаеше какво искат. Тя не се поддаде на меките им маниери и на начина, по който ме водеха в центъра и ми купуваха красиви дрехи. Все още имам тези дрехи. Малки рокли, които никой никога не е носил, и малки обувки с чисти подметки. Не ни оставиха адрес, когато си тръгнаха. Вижте ги на снимката. Вижте колко са загрижени. Но аз им направих лоши неща.
Аарон бе поклатил глава, изучавайки странните напрегнати лица. Тъй като снимките ме бяха разтревожили, бях задържал погледа си върху женственото дете.
– Какво си направила, Мерик? – Попитах, без да си прехапвам мъдро езика.
– О, знаеш, прочетох тайните им в дланите и им казах лоши неща, които винаги са се опитвали да прикрият. Не беше любезно да го правя, но го направих, само за да ги накарам да си отидат. Казах им, че къщата ни е пълна с духове. Накарах духовете да дойдат. Не, не ги накарах да дойдат. Аз ги повиках и те дойдоха, както поисках. Великата Нана си помисли, че е смешно. Те казаха: „Накарайте я да спре“, а Великата Нана каза: „Защо си мислите, че мога да го направя?“, сякаш бях някакво диво същество, което тя не можеше да контролира.
Отново се чу онази малка въздишка.
– Великата Нана наистина умира – каза тя, като ме погледна, а зелените ѝ очи не помръдваха. – Тя казва, че вече няма никой и аз трябва да пазя тези неща – книгите ѝ, изрезките от вестници. Вижте, погледнете тук, тези изрезки. Старият вестник е толкова крехък, че се разпада. Господин Лайтнър ще ми помогне да спася тези неща. – Тя погледна към Аарон. – Защо толкова се страхуваш за мен, господин Талбот? Не си ли достатъчно силен? Нали не мислиш, че е толкова лошо да бъдеш оцветен? Ти не си оттук, ти си от далече.
Страх. Наистина ли го изпитвах толкова силно? Тя говореше с авторитет, а аз търсех истината в нея, но бързо стигнах до собствената си защита, а може би и до нейната.
– Прочети ми сърцето, дете, – казах аз. – Не мисля нищо подобно за това, че си цветнокожа, макар че може би е имало моменти, когато съм си мислел, че това може да е било лош късмет в даден случай. – Тя повдигна леко веждите си, замислено. Аз продължих, може би притеснен, но не и уплашен. – Тъжно ми е, защото казваш, че нямаш никого, и се радвам, защото знам, че имаш нас.
– Това го казва и Великата Нана, повече или по-малко, – отговори тя. И за пръв път дългата ѝ пълна уста направи истинска усмивка.
Умът ми се беше унесъл, спомняйки си несравнимите тъмнокожи жени, които бях виждал в Индия, макар че тя беше чудо от различни тонове, богатата махагонова коса и бледите очи, толкова видими и толкова значими. Отново си помислих, че за мнозина тя сигурно е изглеждала екзотична, това босоного момиче с цветна премяна.
После беше дошъл моментът на чистото чувство, който беше направил своето незаличимо и ирационално впечатление. Разгледах многото лица, разположени на масата, и ми се стори, че всички те се вглеждат в мен. Това беше забележително впечатление. Малките картини през цялото време бяха били живи.
Сигурно е от светлината на огъня и маслените лампи, помислих си мечтателно, но не можах да се отърва от усещането; малките хора бяха разположени, за да гледат Аарон и да гледат мен. Дори разположението им изглеждаше преднамерено и хитро, или пък удивително смислено, предположих аз, докато плавно преминавах от подозрение към приспивно и спокойно усещане, че съм на аудиенция с множество мъртъвци.
– Изглежда, че гледат, – спомням си, че Аарон беше промълвил, макар да съм сигурен, че не бях проговорил. Часовникът беше спрял да тиктака и аз се обърнах да го погледна, несигурен къде се намира. На камината, да, и стрелките му бяха замръзнали, а стъклата на прозорците бяха издали онова приглушено дрънчене, което правят, когато вятърът ги побутне, и къщата ме беше обвила здраво в собствената си атмосфера на топлина и тайни, на сигурност и святост, на мечтателност и общностна мощ. Изглеждаше, че е изминал дълъг интервал от време, през който никой от нас не беше говорил, а Мерик се беше вгледала в мен, а после в Аарон, ръцете ѝ бяха бездействали, а лицето ѝ блестеше на светлината.
Събудих се рязко, за да осъзная, че нищо не се е променило в стаята. Нима бях заспал? Непростима грубост. Аарон беше до мен, както преди. А картините отново бяха станали инертни и скръбни, церемониално свидетелство за смъртността, толкова сигурно, сякаш тя беше сложила за разглеждане череп от гробище, потънало в разруха. Но безпокойството, което изпитах тогава, остана в мен дълго след като всички се прибрахме в стаите си. Сега – след двайсет години и много други странни моменти – тя седеше срещу мен на тази маса в кафенето на улица „Света Анна“, красавица, вперила поглед във вампира, и ние разговаряхме над трептящата свещ, а светлината твърде много приличаше на светлината от онази отдавнашна вечер в Оук Хейвън, макар че тази вечер късната пролетна вечер беше само влажна, а не мокра от идващата буря. Тя отпи от рома, като го повъртя малко, преди да го преглътне. Но не ме заблуди. Скоро отново щеше да започне да го пие бързо. Остави чашата настрана и остави пръстите си да се разтворят широко върху замърсения мрамор. Пръстени. Това бяха многобройните пръстени на Великата Нана, красив златен филигран с различни чудни камъни. Тя ги носеше дори в джунглите, когато аз смятах това за толкова неразумно. Никога не е била склонна към какъвто и да е страх.
Мислех си за нея в тези горещи тропически нощи. Мислех за нея в онези парещи часове под високия зелен балдахин. Мислех си за похода през мрака на древния храм. Мислех си за нея, която се изкачваше пред мен, в парата и рева на водопада нагоре по полегатия склон.
Бях твърде стар за него, за нашето голямо и тайно приключение. Мислех си за скъпоценни предмети, изработени от нефрит, зелен като нейните очи. Гласът ѝ ме извади от егоистичната ми мечтателност:
– Защо ме молиш да направя тази магия? – Тя отново ми зададе въпроса. – Седя тук и те гледам, Дейвид, и с всяка изминала секунда все повече осъзнавам какво представляваш и какво ти се е случило. Сглобявам всякакви парчета от твоето отворено съзнание – а твоето съзнание е толкова отворено, колкото никога не е било, Дейвид, знаеш това, нали? – Колко решителен беше гласът ѝ. Да, френският език беше напълно изчезнал. Преди десет години той беше изчезнал. Но сега в думите ѝ се долавяше отсечено качество, независимо колко меки и тихи бяха те.
Големите ѝ очи се разширяваха лесно с изразителните ѝ словесни ритми.
– Онази вечер дори не можа да си замълчиш на ум на верандата – скастри го тя. – Ти ме събуди. Чух те, все едно че си почуквал по стъклата. Ти каза: „Мерик, можеш ли да го направиш? Можеш ли да възкресиш мъртвите за Луи дьо Поант дю Лак“? И знаеш ли какво чух под него? Чух „Мерик, имам нужда от теб. Трябва да говоря с теб. Мерик, съдбата ми е разбита. Мерик, аз търся разбиране. Не ме отхвърляй“. Почувствах остра болка в сърцето си.
– Вярно е това, което казваш, – признах аз.
Тя изпи още една голяма глътка ром, а топлината затанцува по бузите ѝ.
– Но ти искаш това нещо за Луи – каза тя. – Искаш го достатъчно, за да преодолееш собствените си скрупули и да дойдеш до прозореца ми. Защо? Разбирам те. За него знам разказите на други хора и само малкото, което съм видяла със собствените си очи. Той е сприхав млад мъж, нали?
Бях твърде объркан, за да отговоря, твърде объркан, за да пожелая любезност, за да построя временен мост от вежливи лъжи.
– Дейвид, дай ми ръката си, моля те, – помоли тя внезапно. – Трябва да те докосна. Трябва да почувствам тази странна кожа.
– О, скъпа, само ако можеше да се откажеш от това, – промълвих аз.
Големите й златни обеци се движеха срещу гнездото на черната й коса и дългата линия на красивата ѝ шия. Цялото обещание на детето се беше изпълнило в нея. Мъжете ѝ се възхищаваха неимоверно много. Знаех това отдавна. Тя протегна грациозно ръка към мен. Смело, безнадеждно, ѝ подадох ръка.
Исках контакт. Исках интимност. Бях силно стимулиран. Ценейки усещането, оставих пръстите ѝ да се задържат, докато тя гледаше в дланта ми.
– Защо четеш тази длан, Мерик? – Попитах. – Какво може да ти каже тя? Това тяло е принадлежало на друг мъж. Искаш ли да прочетеш картата на разбитата му съдба? Можеш ли да видиш там, че той е бил убит, а тялото откраднато? Можеш ли да видиш там собственото ми егоистично посегателство върху тяло, което е трябвало да умре?
– Знам историята, Дейвид, – отговори тя. – Намерих всичко в документите на Аарон. Замяна на тялото. Изключително теоретична по отношение на официалната позиция на Ордена. Но ти си имал голям успех.
Пръстите ѝ изпратиха тръпката по гръбнака ми и през корените на косата ми.
– След смъртта на Аарон прочетох всичко – каза тя, докато движеше върховете на пръстите си по модела от дълбоко гравирани линии. Тя го прочете: – Дейвид Талбот вече не е в тялото си. По време на злополучен експеримент с астрална проекция той е бил изтласкан от собствената си форма от опитен Крадец на тела и принуден да вземе младежкия трофей на своя противник – тяло, откраднато от разбита душа, която, доколкото можем да знаем, е продължила напред.
Помръднах при стария познат стил на Таламаска.
– Не ми беше писано да намеря тези документи – продължи тя, като очите ѝ все още бяха вперени в дланта ми. – Но Аарон умря тук, в Ню Орлиънс, и аз ги имах в ръцете си преди всички останали. Те все още са в мое притежание, Дейвид; никога не са били дадени на Старейшините и може би никога няма да им бъдат дадени. Не знам.
Бях изумен от нейната дързост, че е задържала такива тайни от Ордена, на който все още е посветила живота си. Кога съм имал такава независимост, освен може би в самия край?
Очите ѝ се движеха бързо напред-назад, докато разглеждаше дланта ми. Тя притисна палеца си нежно към плътта ми. Тръпките бяха непоносимо примамливи. Искаше ми се да я взема в обятията си, да не се храня от нея, да не ѝ навредя, само да я целуна, само да потопя съвсем малко кътниците си, само да вкуся кръвта ѝ и тайните ѝ, но това беше ужасно и нямаше да позволя да продължи. Отдръпнах протегнатата си ръка.
– Какво видя, Мерик? – Попитах бързо, преглъщайки глада на тялото и ума.
– Големи и малки бедствия, приятелю, линия на живота, която продължава колкото всяка друга, звезди на силата и потомство.
– Престани, не го приемам. Ръката не е моя.
– Сега нямаш друго тяло, – контрира тя. – Не мислиш ли, че тялото ще се приспособи към новата си душа? Дланта на ръката се променя с течение на времето. Но аз не искам да те ядосвам. Не съм дошла тук, за да те изучавам. Не съм дошла тук, за да гледам със студено очарование един вампир. Аз съм зървала вампири. Дори съм бил близо до тях, точно на тези улици. Дойдох, защото ме помоли и защото исках… да бъда с теб.
Кимнах, превъзмогнат и неспособен за момента да говоря. С бързи жестове я помолих да млъкне. Тя изчака.
После, най-сетне, казах:
– Поиска ли разрешение от старейшините за тази среща? – Тя се засмя, но това не беше жестоко. – Разбира се, че не.
– Тогава знай това – казах аз. – Всичко започна по същия начин с мен и вампира Лестат. Аз не казах на Старейшините. Не им позволих да разберат колко често съм го виждал, че съм го водил в дома си, че съм разговарял с него, пътувал съм с него, учил съм го как да си върне предсмъртното тяло, когато Крадецът на тела го измами. – Тя се опита да ме прекъсне, но аз не исках да го прави.
– И осъзнаваш ли какво се е случило с мен? – Поисках. – Мислех си, че съм прекалено умен, за да може Лестат някога да ме съблазни. Мислех си, че съм твърде мъдър в старостта, за да ме съблазни безсмъртието. Мислех, че съм морално по-висш, Мерик, а сега виждаш какво съм.
– Няма ли да ми се закълнеш, че никога няма да ме нараниш? – Попита тя, а лицето ѝ красиво почервеня. – Нима няма да ме увериш, че Луи дьо Поан дю Лак никога няма да ми причини зло?
– Разбира се, че ще го направя. Но в мен е останала частица благоприличие и това благоприличие ме принуждава да ти напомня, че съм същество със свръхестествен апетит. – Тя отново се опита да се намеси, но аз не го допуснах.
– Самото ми присъствие, с всичките му сигнали за сила, може да подкопае собствената ти толерантност към живота, Мерик; може да изяде вярата ти в моралния ред, може да нарани желанието ти да умреш с обикновена смърт.
– Ах, Дейвид, – каза тя, като ме упрекна за официалния ми тон. – Говори открито. Какво е в сърцето ти? – Тя седна изправена на стола, а очите ѝ ме гледаха. – Изглеждаш момчешки и мъдър в това младо тяло. Кожата ти е потъмняла като моята! Дори чертите на лицето ти носят отпечатъка на Азия. Но ти си повече Дейвид, отколкото някога си бил! – Не казах нищо.
Гледах през замаяни очи как тя пие още от рома. Небето потъмня зад нея, но ярки, топли електрически светлини изпълваха външната нощ. Само самото кафене беше забулено в мрачна сянка, с няколкото прашни крушки зад бара.
Хладната ѝ увереност ме смрази. Вледени ме, че ме докосваше толкова безстрашно, че нищо в моята вампирска природа не я отблъскваше, но тогава добре си спомних как Лестат дори с ограничената си слава ме бе очаровал. Привличаше ли я? Беше ли започнало фаталното очарование?
Тя държеше мислите си наполовина скрити, както винаги.
Мислех за Луи. Мислех за молбата му. Той отчаяно искаше тя да направи своята магия. Но тя беше права. Имах нужда от нея. Имах нужда от нейното свидетелство и разбиране.
Когато заговорих, думите ми бяха пълни с разбито сърце и удивление, дори за самия мен.
– Беше великолепно, – казах аз. – И непоносимо. Най-истински съм влязъл в живота и не мога да избягам от него. Нямам на кого да дам това, което научавам.
Тя не спореше с мен и не ме разпитваше. Очите ѝ сякаш изведнъж се изпълниха със съчувствие, а маската ѝ на спокойствие изчезна. Много пъти бях виждал такива резки промени в нея. Тя криеше емоциите си, освен в такива тихи и красноречиви моменти.
– Мислиш ли – попита тя, – че ако не беше приел живота в младото тяло, Лестат щеше да те принуди да постъпиш така? Ако все още беше възрастен – нашият Дейвид, нашият благословен Дейвид, на седемдесет и четири години, нали? – мислиш ли, че ако все още беше нашият достопочтен генерален суперинтендант, Лестат щеше да те принуди?
– Не знам, – казах кратко, но не без чувство. – Често си задавам същия въпрос. Честно казано, не знам. Тези вампири… а, искам да кажа, ние… ние, вампирите, обичаме красотата, храним се с нея. Нашето определение за красота се разширява неимоверно много, не можеш да си представиш колко много. Не ме интересува колко е любяща душата ти, не можеш да си представиш колко много неща намираме за красиви, които смъртните не намират за красиви, но ние се размножаваме чрез красотата, а това тяло притежава красота, която съм използвал в полза на злото безброй пъти.
Тя вдигна чашата си в малък поздрав. Отпи дълго.
– Ако се беше приближил до мен без предисловие – каза тя, – шепнейки в тълпата, докато ме докосваш – щях да те позная, да узная кой си. – За миг върху лицето ѝ падна сянка, а после изражението ѝ стана спокойно. – Обичам те, стари приятелю, – каза тя.
– Мислиш ли така, скъпа моя? – Попитах я. – Направих много неща, за да нахраня това тяло; изобщо не е толкова мило да мисля за това.
Тя допи чашата, постави я и, преди да успея да го направя вместо нея, отново посегна към бутилката.
– Искаш ли документите на Аарон? – Попита тя. Бях напълно изненадан.
– Искаш да кажеш, че си склонна да ми ги дадеш?
– Дейвид, аз съм лоялна към Таламаска. Каква щях да бъда, ако не беше Орденът? – След това тя се поколеба: – Но аз съм дълбоко лоялна и към теб. – В продължение на няколко секунди тя размишляваше. – Ти беше Орденът за мен, Дейвид. Можеш ли да си представиш какво почувствах, когато ми казаха, че си мъртъв?
Въздъхнах. Какво можех да кажа в отговор?
– Разказвал ли ти е Аарон как скърбихме за теб, всички ние, на които не беше поверена и частица от истината?
– От душата си съжалявам, Мерик. Чувствахме, че пазим опасна тайна. Какво повече мога да кажа?
– Умрял си тук, в Щатите, в Маями Бийч, това беше историята. И те бяха отлетели с останките обратно в Англия, преди още да ми се обадят да ми кажат, че си изчезнал. Знаеш ли какво направих, Дейвид? Накарах ги да държат ковчега заради мен. Когато пристигнах в Лондон, той беше запечатан, но аз ги накарах да го отворят. Аз ги накарах да го направят. Крещях и продължих, докато не ми се подчиниха. След това ги изпратих от стаята и останах сама с това тяло, Дейвид, това тяло, цялото напудрено, изгладено и сгушено в сатена. Останах там може би един час. Те чукаха на вратата. Накрая им казах да продължат.
В лицето ѝ нямаше гняв, а само леко учудено изражение.
– Не можех да позволя на Аарон да ти каже – казах аз, – не точно тогава, не когато не знаех дали ще оцелея в новото тяло, не когато не разбирах какво ме очаква в живота. Не можех. И тогава, тогава вече беше твърде късно. – Тя повдигна вежди и направи малък съмнителен жест с глава. Отпи от рома.
– Разбирам, – каза тя.
– Слава Богу, – отвърнах аз. – Навреме Аарон щеше да ти каже за подмяната на тялото – настоях аз. – Знам, че щеше да го направи. Историята за моята смърт никога не е била предназначена за теб.
Тя кимна, сдържайки първия отговор, който ѝ дойде на езика.
– Мисля, че трябва да предадеш тези документи на Аарон – казах аз. – Трябва да ги предадеш директно на старейшините и на никого другиго. Забравете за сегашния Генерал.
– Престани, Дейвид, – отвърна тя. – Знаеш, че е много по-лесно да се спори с теб сега, когато си в тялото на много млад мъж.
– Никога не ти е било трудно да спориш с мен, Мерик, – отвърнах аз. – Не мислиш ли, че Аарон щеше да предаде документите, ако беше жив?
– Може би – каза тя, – а може би не. Може би Аарон щеше да иска повече да те остави на съдбата ти. Може би Аарон е искал повече каквото и да си станал, да бъдеш оставен сам.
Не бях сигурен какво искаше да каже. Таламаска беше толкова пасивен, толкова мълчалив, толкова откровено нежелаещ да се намесва в ничия съдба, че не можех да разбера какво искаше да каже.
Тя сви рамене, отпи още една глътка ром и обърна ръба на чашата към долната си устна.
– Може би няма значение, – каза тя. – Знам само, че Аарон никога не е предавал страниците сам. – Тя продължи да говори: – В нощта, след като го убиха, отидох в къщата му на Еспланада авеню. Знаеш, че той се ожени за една бяла Мейфеър, впрочем не е вещица, а жилава и щедра жена – Беатрис Мейфеър се казва, все още е жива – и по нейна покана взех документите с надпис „Таламаска“. Тя дори не знаеше какво съдържат.
– Каза ми, че някога Аарон ѝ е дал името ми. Ако нещо се случи, тя трябвало да ми се обади и така изпълнила дълга си. Освен това не можела да прочете документите. Всичките били на латински, нали знаеш, в стария стил на Таламаска.
– Имаше няколко досиета и моето име и номер бяха написани на предната страна на всяко от тях, с ръката на Аарон. Едно от досиетата беше посветено изцяло на теб, макар че в него беше използван само инициалът Д. Документите за теб преведох на английски език. Никой никога не ги е виждал. Никой – каза тя с акцент. – Но аз ги знам почти дума по дума. – Изведнъж ми се стори удобно да я чуя да говори за тези неща, за тези тайни, които някога са били наш основен капитал. Да, утеха, сякаш топлото присъствие на Аарон отново беше с нас. Тя спря, за да отпие още една глътка ром.
– Чувствам, че трябва да знаете тези неща – каза тя. – Никога не сме крили нищо един от друг, ти и аз. Не знам, но тогава, разбира се, моята работа беше свързана с изучаването на магията и аз се скитах надлъж и нашир.
– Колко знаеше Аарон? – Попитах. Струваше ми се, че очите ми се насълзяват. Бях унил. Но исках тя да продължи. – Никога не съм виждала Аарон след вампирската метаморфоза – признах тъпо. – Не можех да се накарам да го направя. Можеш ли да се досетиш защо? – Усетих рязко засилване на душевната болка и объркване. Скръбта ми по Аарон никога нямаше да изчезне, а аз я понасях години наред, без да кажа нито дума на някой от моите вампирски спътници – Луи или Лестат.
– Не – каза тя. – Не мога да предположа защо. Мога да ти кажа… , – и тук тя се поколеба учтиво, за да мога да я спра, но аз не го направих. – Мога да ти кажа, че той беше разочарован, но прощаваше докрай. – Наклоних глава. Притиснах челото си в студената си ръка.
– По собствените му думи той се е молил всеки ден да дойдеш при него – обясни тя бавно, – да има възможност за един последен разговор с теб – за всичко, което сте преживели заедно, и за това, което накрая се е случило, за да ви раздели. – Сигурно съм изохкал. Заслужавах обаче страданието, заслужавах го повече, отколкото тя можеше да знае. Беше неприлично да не му бях писал! Господи Боже, дори Джеси, когато беше изчезнала от Таламаска, ми беше писала!
Мерик продължи да говори. Ако изобщо е прочела мислите ми, не е даде никакъв сигнал.
– Разбира се, че Аарон е написал всичко за твоята фаустовска смяна на тялото, както той я наричаше. Описа те в младото тяло и направи много препратки към някакво изследване на тялото, нещо, с което сте се занимавали заедно, като твърдеше, че душата със сигурност е продължила. Експериментирали сте, нали, ти и Аарон, с опитите да достигнете до законната душа, дори с риск за собствената си смърт?
Кимнах, неспособен да говоря, чувствайки се отчаян и засрамен.
– Що се отнася до нещастния крадец на тела, малкия дявол Раглан Джеймс, който беше започнал целия свръхестествен спектакъл, Аарон беше убеден, че душата му е отишла във вечността, както той се изразяваше, съвсем недостижима.
– Това е вярно, – съгласих се аз. – Досието му е затворено, напълно съм убеден в това, независимо дали е пълно или не. – В тъжното ѝ почтително изражение се прокрадна мрак. Някакво сурово чувство бе излязло на повърхността и за момент тя прекъсна.
– Какво още е написал Аарон? – Попитах я.
– Споменаваше, че Таламаска неофициално е помогнал на „новия Дейвид“ да си върне значителните инвестиции и собственост – отговори тя. – Той силно смяташе, че никога не трябва да се създава досие на Втората младост на Дейвид или да се предава в архивите в Лондон или в Рим.
– Защо не искаше подмяната да бъде проучена? – Попитах го. – Бяхме направили всичко, което можехме, за другите души.
– Аарон пишеше, че целият въпрос за подмяната е твърде опасен, твърде примамлив; страхуваше се, че материалът ще попадне в неподходящи ръце.
– Разбира се – отвърнах аз, – макар че в старите времена никога не сме имали такива съмнения.
– Но досието беше незавършено – продължи тя. – Аарон беше сигурен, че ще те види отново. Смяташе, че понякога усеща присъствието ти в Ню Орлиънс. Оказа се, че търси по тълпите новото ти лице.
– Бог да ми прости, – прошепнах аз. Почти се обърнах. Наклоних глава и закрих очите си за дълъг момент. Моят стар приятел, моят любим стар приятел. Как можах да го изоставя толкова хладнокръвно? Защо срамът и омразата към себе си се превръщат в жестокост към невинните? Как така често се случва?
– Продължавай, моля те – казах аз и се съвзех. – Искам да ми разкажеш всички тези неща.
– Искаш ли да ги прочетеш сам?
– Скоро, – отговорих аз.
Тя продължи, езикът ѝ беше донякъде разхлабен от тарана, а гласът ѝ – по-мелодичен, като в него се върна съвсем малко от стария френски акцент на Ню Орлиънс.
– Веднъж Аарон беше видял вампира Лестат в твоя компания. Той описа преживяването като разтърсващо – дума, която Аарон доста обичаше, но рядко използваше. Той каза, че е нощта, когато дошъл да идентифицира старото тяло на Дейвид Талбот и да се погрижи то да бъде погребано както трябва. Там бяхте вие, младият мъж, а вампирът стоеше до вас. Той знаеше, че сте в интимни отношения помежду си, ти и това същество. Тогава той се беше страхувал за теб толкова много, колкото никога през живота си.
– Какво после? – Попитах.
– По-късно – каза тя, гласът ѝ беше тих и респектиращ, – когато ти изчезна съвсем, Аарон беше сигурен, че си бил насилствено променен от Лестат. Нищо друго освен това не можеше да обясни внезапното прекъсване на комуникацията ти, съчетано с ясните сведения от твоите банки и агенти, че определено си все още жив. Ма Аарон отчаяно му липсваше. Животът му беше погълнат от проблемите на белите Мейфеър, на вещиците от Мейфеър. Имаше нужда от съветите ти. Писал е много пъти по много начини, че е сигурен, че никога не си искал вампирска кръв. – Дълго време не можех да говоря, за да ѝ отговоря. Не се разплаках, защото не плача. Погледнах настрани, очите ми обикаляха празното кафене, докато не видяха нищо, освен може би размазаното движение на туристите, които се тълпяха на улицата отвън на път за площад „Джаксън“. Знаех отлично как да бъда сам в разгара на ужасен момент, без значение къде всъщност се е случил той. Сега бях сам.
После позволих на ума си да се върне към него, моя приятел Аарон, моя колега, моя спътник. Завладяха ме спомени, много по-големи от всяка една случка. Представях си го, гениалното му лице и умните му сиви очи. Видях го как се разхожда по ярко осветеното Оушън Авеню в Маями Бийч, изглеждайки чудесно не на място и богато като великолепно украшение на причудливия пейзаж, в своя памучен костюм от три части с райе.
Позволих на болката да ме завладее. Убит заради тайните на вещиците от Мейфеър. Убит от ренегатски същества в Таламаска. Разбира се, той не беше предал на Ордена доклада си за мен. Било е време на проблеми, нали, и в крайна сметка той е бил предаден от Ордена; и така моята история в легендарните архиви щеше да остане завинаги непълна.
– Имаше ли нещо повече? – Попитах Мерик накрая.
– Не. Само една и съща песен с различен ритъм. Това беше всичко. – Тя отпи още една глътка. – Накрая беше ужасно щастлив, нали знаеш.
– Кажи ми.
– Беатрис Мейфеър, той я обичаше. Никога не е очаквал да бъде щастливо женен, но това се случи. Тя беше красива и изключително социална жена, по-скоро трима или четирима души в едно. Казваше ми, че никога през живота си не се е забавлявал толкова, колкото с Беатрис, а тя не беше вещица, разбира се.
– Много се радвам да го чуя, – казах аз, а гласът ми трепереше. – Така че Аарон стана един от тях, може да се каже.
– Да, – отговори тя. – Във всяко отношение.
Тя сви рамене, а в ръката ѝ се появи празната чаша. Не бях сигурен защо изчака да си вземе още; може би за да ми направи впечатление, че не е известната пияница, откакто я познавах.
– Но не знам нищо за тези бели Мейфеър – каза тя накрая. – Аарон винаги ме е държал настрана от тях. Работата ми през последните няколко години беше в областта на вуду. Правех пътувания до Хаити. Пишех страници. Знаеш, че съм един от малкото членове на Ордена, които изучават собствената си психическа сила, с лиценз от Старейшините да използват проклетата магия, както я нарича сега Генералният настоятел.
Не бях знаел това. Дори не ми беше хрумвало, че тя се е върнала към Вуду, което бе хвърлило щедрата си сянка върху младостта ѝ. По мое време никога не бяхме насърчавали вещица да практикува магия. Само вампирът в мен можеше да понесе подобна мисъл.
– Виж – каза тя, – няма значение, че не си писал на Аарон.
– О, не е ли? – Попитах с остър шепот. Но после обясних: – Просто не можех да му пиша. Просто не можех да говоря по телефона. Що се отнася до това да го видя или да му позволя да ме види, това беше изключено! – Прошепнах.
– И минаха пет години, – каза тя, – за да дойдеш най-накрая при мен.
– О, направо на въпроса! – Отговорих. – Пет или повече години, за да го направя. И ако Аарон беше жив, кой знае какво щях да направя? Но решаващият фактор беше този: Аарон беше стар, Мерик. Беше стар и можеше да ме помоли за кръв. Когато си стар и се страхуваш, когато си изморен и болен, когато започваш да подозираш, че животът ти няма никакво значение… Е, тогава мечтаеш за вампирски сделки. Тогава си мислиш, че по някакъв начин вампирското проклятие не може да бъде толкова страшно, не, не и в замяна на безсмъртие; тогава си мислиш, че ако само имаш възможност, би могъл да станеш някакъв премиер-свидетел на еволюцията на света около теб. Така прикриваш егоистичните си желания за грандиозното.
– И мислиш, че никога няма да ми хрумнат такива мисли? – Тя повдигна вежди, а зелените ѝ очи бяха големи и пълни със светлина.
– Ти си млада и красива – казах аз, – родена и отгледана си за смелост. Органите и крайниците ти са също толкова здрави, колкото и умът ти. Никога не си била побеждавана, нито от нещо, и си в перфектно здраве. – Целият треперех. Не можех да издържа повече на това. Мечтаех за утеха и близост, а това беше близост, но на ужасна цена.
Колко по-лесно беше да прекарвам часове в компанията на Лестат, който вече не говореше, който лежеше неподвижно в полусън, слушайки музика, след като беше събуден от нея и сега приспиван от нея, вампир, който не желаеше нищо повече?
Колко по-лесно е да обикалям града в компанията на Луи, моят по-слаб и винаги очарователен спътник, да търся жертви и да усъвършенствам „малкото питие“, така че да оставяме жертвата си заслепена и невредима? Колко по-лесно е да остана в убежището на градската къща във Френския квартал, четейки с вампирска бързина всички томове по история или история на изкуството, над които се бях трудил толкова бавно, когато бях смъртен човек?
Мерик само ме погледна с очевидно съчувствие, а после протегна ръка към мен. Избягвах докосването ѝ, защото толкова много го исках.
– Не се отдръпвай от мен, стари приятелю – каза тя. Бях твърде объркан, за да говоря.
– Това, което искаш да знаеш – каза тя, – е, че нито ти, нито Луи дьо Поант дю Лак някога ще ми дадете кръвта, дори и да те моля за нея; че тя не може да бъде част от никаква сделка между нас.
– Търговия. Това не би било сделка! – Прошепнах.
Тя отпи още една чаша.
– И никога няма да ми отнемеш живота – каза тя. – Предполагам, че точно това го прави сделка. Никога няма да ме нараниш така, както би могъл да нараниш някоя друга смъртна жена, изпречила се на пътя ти.
Въпросът за онези, които пресичат пътя ми, беше твърде тревожен за мен, за да мога да дам добър отговор. За първи път, откакто се бяхме събрали, наистина се опитах да разгадая мислите ѝ, но не успях да прочета нищо. Като вампир имах голяма власт в това отношение. Луи нямаше почти никаква. Лестат беше майсторът.
Наблюдавах я как бавно пие ромовото менте и видях как очите ѝ се оцъклиха от удоволствието, а лицето ѝ чудесно омекна, докато ромът действаше във вените ѝ. Бузите ѝ леко се зачервиха. Цветът на лицето ѝ изглеждаше съвършен. Отново ме побиха тръпки, преминаха през ръцете и раменете ми и по лицето ми. Бях се нахранил, преди да дойда тук, иначе ароматът на кръвта ѝ щеше да замъгли преценката ми още повече, отколкото я замъгли вълнението от тази интимност. Не бях отнел живот, не, беше твърде просто да се нахраниш, без да го направиш, макар и привлекателно. Гордеех се с това. Чувствах се чист за нея, макар че ми ставаше все по-лесно да „търся злодея“, както някога беше наредил Лестат – да намеря някой недоброжелателен и жесток индивид, когото да си въобразя, че е по-лош от мен самия.
– О, толкова много сълзи съм изплакала за теб – каза тя и гласът ѝ се разгорещи още повече.
– А след това за Аарон, за цялата ти група, която ни напусна внезапно и твърде рано, един след друг. – Тя внезапно сви рамене и се наведе напред, сякаш я болеше.
– Младите в Таламаска не ме познават, Дейвид, – каза тя бързо. – И ти не идваш при мен само защото Луи дьо Поан дю Лак те е помолил да го направиш. Не идваш при мен само за да възкресиш призрака на детето вампир. Ти ме искаш, Дейвид, искаш моето свидетелство, Дейвид, и аз искам твоето.
– Права си по всички параграфи, Мерик, – признах аз. Думите се разляха от мен. – Обичам те, Мерик, обичам те така, както обичах Аарон, и така, както обичам Луи и Лестат.
Видях проблясъка на острото страдание в лицето ѝ, сякаш това беше проблясък на светлина отвътре.
– Не съжалявай, че си дошъл при мен – каза тя, когато протегнах ръка, за да я прегърна. Тя хвана ръцете ми и ги задържа в своите, а стискането ѝ беше топло. – Не съжалявай. Не съжалявам. Само ми обещай, че няма да изгубиш сърцето си и да ме оставиш без обяснение. Не се откъсвай от мен прибързано. Не се поддавай на някакво изкривено чувство за чест. Ако го направиш, здравият ми разум може наистина да се счупи.
– Искаш да кажеш, че не трябва да те оставям така, както оставих Аарон – казах. – Не, обещавам ти, скъпа моя. Няма да го направя. Вече е твърде късно за такова нещо.
– Тогава те обичам – обяви тя шепнешком. – Обичам те, както винаги съм те обичала. Не, мисля, че повече от това, защото ти носиш това чудо със себе си. Но какво да кажем за духа, който живее в теб?
– Какъв дух? – Попитах я.
Но тя вече беше навлязла дълбоко в собствените си мисли. Тя отпи още една глътка директно от бутилката. Не можех да понасям масата между нас. Изправих се бавно, вдигнах ръцете ѝ, докато застана до мен, и тогава я взех топло в прегръдките си. Целунах устните ѝ, старият ѝ познат парфюм се надигна до ноздрите ми, целунах я по челото, а после притиснах главата ѝ плътно до биещото си сърце.
– Чуваш ли го? – Прошепнах. – Какъв друг дух би могъл да съществува освен моят дух? Тялото ми се е променило и вече го няма. – Бях обзет от желание за нея, от желанието да я опозная напълно чрез кръвта. Парфюмът ѝ ме подлуди. Но нямаше и най-малък шанс да се поддам на желанието си.
Но я целунах отново. И това не беше целомъдрено.
В продължение на няколко дълги мига останахме заключени един в друг и мисля, че покрих косата ѝ с малки свещени целувки, а парфюмът ѝ ме разпъваше на кръст със спомени. Исках да я даря със защита срещу всички неща, които са толкова гнусни, колкото и аз самият. Накрая тя се отдръпна от мен, сякаш трябваше да го направи, и беше малко несигурна на краката си.
– Никога през всичките тези години не си ме докосвал по този начин – каза тя под носа си. – А аз толкова много те исках. Помниш ли? Спомняш ли си онази нощ в джунглата, когато най-накрая изпълних желанието си? Помниш ли колко пиян беше и колко великолепен? О, всичко свърши твърде скоро.
– Бях глупак, но всички такива неща вече не се помнят, – прошепнах аз. – А сега, нека не разваляме случилото се. Ела, намерих ти хотелска стая и ще се погрижа да останеш там на сигурно място през нощта.
– Защо, по дяволите? Оук Хейвън е точно там, където винаги е бил, – каза тя мечтателно. Тя разтърси глава, за да прочисти погледа си.
– Връщам се у дома.
– Не, не отиваш. Изпила си дори повече ром, отколкото предвиждах. Виж, изпила си повече от половината бутилка. И знам, че ще изпиеш и останалата част от бутилката веднага щом се качиш в колата.
Тя се засмя с лек презрителен смях.
– Все още си превъзходен джентълмен – каза тя. – И превъзходен генерал. Можеш да ме придружиш до старата ми къща тук, в града. Знаеш отлично къде се намира.
– Този квартал, дори в този час? Категорично не. Освен това приятелски настроеният ти стар пазач там е некомпетентен идиот. Скъпа моя, аз ще те заведа в хотела.
– Глупак, – каза тя, докато се препъваше. – Нямам нужда от пазач. Предпочитам да отида в моята къща. Ти се държиш като досадник. Винаги си бил.
– Ти си вещица и пияница, – казах учтиво. – Ето, само ще затворим тази бутилка. – Направих го. – И ще я сложим в тази твоя платнена чантичка, а аз ще вървя с теб до хотела. Хвани ме под ръка.
За малка секунда тя изглеждаше закачлива и предизвикателна, но после направи вяло рамене, усмихвайки се слабо, и се отказа от чантата си пред моето настояване и обви ръката си около моята.
Назад към част 3 Напред към част 5
