Глава 26
Маями – ах, моят красив южен метрополис, лежащ под полираното небе на Карибите, независимо какво казват различните карти! Въздухът изглеждаше по-сладък дори от този на островите – полюшваше се нежно над неизбежните тълпи на Оушън Драйв.
Бързайки да премина през луксозното фоайе в стил арт деко на „Сентрал Парк“ и да стигна до стаите, които държах там, свалих износените от джунглата дрехи и се разрових в собствените си гардероби за бяла риза с яка, яке и панталон каки с колан и чифт гладки кафяви кожени ботуши. Чувствах се добре да се освободя от дрехите, купени от Крадеца на тела, добре прилепнали или не.
След това веднага звъннах на рецепцията и открих, че Дейвид Талбот е в хотела от вчера и сега ме чака на верандата на ресторант „Бейли“ надолу по улицата.
Нямах дух за претъпкани обществени места. Щях да го убедя да се върне в стаите ни. Със сигурност все още беше изтощен от цялото изпитание. Масата и столовете тук, пред прозорците на входа, щяха да бъдат много по-добро място за разговор, какъвто със сигурност трябваше да проведем.
Излязох и тръгнах по оживения тротоар на север, докато не видях заведението „Бейли“ с неизбежния надпис с причудливи неонови букви над красивите му бели тенти и всичките му малки масички, застлани с розово бельо и подредени със свещи, вече заети от първата вълна на вечерната тълпа. В най-отдалечения ъгъл на верандата се виждаше познатата фигура на Дейвид, съвсем прилично облечен в костюма от бял лен, който беше носил на кораба. Той наблюдаваше приближаването ми с обичайното бързо и любопитно изражение на лицето си.
Въпреки облекчението си, умишлено го изненадах, като се плъзнах на стола отсреща толкова бързо, че той леко се стресна.
– Ах, ти, дяволе – прошепна той. За минута видях как устата му леко се сковава, сякаш наистина се дразнеше, но после се усмихна. – Слава Богу, че си добре.
– Наистина ли мислиш, че това е подходящо? – Попитах.
Когато се появи красивият млад сервитьор, му казах, че искам чаша вино, само за да не продължава да ме пита за такива неща с течение на времето. На Дейвид вече бяха сервирали някаква отвратителна по цвят екзотична напитка.
– Какво, по дяволите, се е случило? – Попитах, като се наведох малко по-близо над масата, за да заглуша част от общия шум.
– Ами, беше хаос – каза той. – Опита се да ме нападне и аз нямах друг избор, освен да използвам пистолета. Той се измъкна, всъщност през верандата, защото не можех да държа проклетия пистолет стабилно. Той просто беше твърде голям за тези стари ръце. – Той въздъхна. Изглеждаше уморен, изтерзан по краищата. – След това наистина трябваше да се обадя в Майчин дом, за да ме спасят. Обаждания до „Кунард“ в Ливърпул. – Той направи пренебрежителен жест. – По обяд бях на самолета за Маями. Разбира се, не исках да те оставя без надзор на борда на кораба, но наистина нямаше голям избор.
– Никога не съм бил в най-малка опасност – казах аз. – Страхувах се за теб. Казах ти да не се страхуваш за мен.
– Точно това си мислех, че ще е така. Изпратих ги след Джеймс, разбира се, с надеждата да го изгонят от кораба. Стана ясно, че те не могат дори да помислят да предприемат претърсване на кораба кабина по кабина. Така че мислех, че ще те оставят на мира. Почти съм сигурен, че Джеймс е слязъл от кораба веднага след мелето. В противен случай щяха да го задържат. Разбира се, дадох им пълно описание.
Той спря, отпи внимателно малка глътка от луксозното си питие и после го остави.
– Това наистина не ти харесва, нали? Къде е твоят отвратителен скоч?
– Напитката на островите – каза той. – Не, не ми харесва, но това няма значение. Как мина с теб?
Не отговорих. Разбира се, виждах го със старото си зрение и кожата му беше по-прозрачна, а всички малки недъзи на тялото му бяха ясни. И все пак той притежаваше аурата на чудното, както всички смъртни за очите на вампира.
Изглеждаше уморен, измъчван от нервно напрежение. Наистина, очите му бяха зачервени по краищата и отново видях онази скованост в устата му. Забелязах също така, че раменете му са отпуснати. Дали това ужасно изпитание го беше състарило още повече? Не можех да понасям да виждам това у него. Но сега лицето му беше изпълнено със загриженост, когато ме погледна,
– Нещо лошо се е случило с теб – каза той, омекна още повече, протегна ръка през масата и сложи пръсти на ръката ми. Колко топли бяха. – Виждам това в очите ти.
– Не искам да говорим тук – казах аз. – Ела в стаите ми в хотела.
– Не, нека да останем тук – каза той много нежно. – Чувствам се притеснен след всичко, което се случи. За човек на моята възраст това беше истинско изпитание. Изморен съм. Надявах се, че ще дойдеш снощи.
– Съжалявам, че не дойдох. Трябваше да го направя. Знаех, че това е ужасно изпитание за теб, въпреки че толкова много ти харесваше, когато се случваше.
– Така ли си мислеше? – Той се усмихна бавно и тъжно. – Имам нужда от още едно питие. Какво каза? Скоч?
– Какво каза? Мислех, че това е любимото ти питие.
– От време на време – каза той. Направи жест към сервитьора. – Понякога е прекалено сериозна Напитка. – Поиска сингъл малц, ако имаха. Нямаха. Chivas Regal щеше да е добре. – Благодаря ви, че ми угаждате. Харесва ми тук. Харесва ми тихата суматоха. Харесва ми откритият въздух.
Дори гласът му звучеше уморено; липсваше му някаква ярка искра.
Очевидно едва ли сега беше моментът да предложи пътуване до Рио де Жанейро. И всичко това беше по моя вина.
– Всичко, което пожелаеш – казах аз.
– А сега ми разкажи какво се случи – каза той загрижено. – Виждам, че това тежи на душата ти.
И тогава осъзнах колко много исках да му разкажа за Гретхен, че всъщност това е причината, поради която бързах да дойда тук, колкото и всяка загриженост, която изпитвах към него. Срамувах се и все пак не можех да се въздържа да му кажа. Обърнах се към плажа, опрял лакът на масата, и очите ми сякаш се замъглиха, така че цветовете на вечерния свят станаха приглушени и по-светли от преди. Казах му, че съм отишъл при Гретхен, защото бях обещал да го направя, макар че дълбоко в себе си се надявах и се молех да я взема със себе си в моя свят. А после обясних за болницата, за чистата й странност – приликата на лекаря с онзи отпреди векове, за самото малко отделение и за онази безумна, налудничава представа, че Клодия е там.
– Беше озадачаващо – прошепнах аз. – Никога не съм си и помисляла, че Гретхен ще ме отхвърли. Знаеш ли какво си мислех? Сега звучи толкова глупаво. Мислех, че ще ме намери за неустоим! Мислех, че не може да бъде другояче. Мислех, че когато погледне в очите ми – моите очи сега, а не онези смъртни очи! – ще види истинската душа, която е обичала! Никога не съм си представял, че ще има отвращение или че то може да бъде толкова пълно – както морално, така и физическо – и че в самия момент на разбирането на това, което сме, тя ще се отдръпне напълно и ще се обърне. Не мога да разбера как съм могъл да бъда глупав, как съм упорствал в илюзиите си! Нима е суета? Или просто съм луд? Никога не си ме намирал за отблъскваща, нали, Дейвид? Или и в това отношение съм заблуден?
– Красив си – прошепна той, а думите му бяха омекотени от чувство. – Но ти си неестествен и точно това видя тази жена. – Колко дълбоко разстроен изглеждаше той. Никога не беше звучал по-загрижено през всичките си търпеливи разговори с мен. Наистина изглеждаше така, сякаш усеща болката, която изпитвах аз – остро и напълно. – Тя не беше подходяща за теб, не виждаш ли? – Каза той любезно.
– Да, разбирам. Разбирам. – Облегнах чело на ръката си. Искаше ми се да сме в тишината на стаите ми, но не настоявах по въпроса. Той отново ми беше приятел, както никое друго същество на земята не беше било, наистина, и аз щях да направя каквото той пожелае. – Знаеш, че си единственият – казах внезапно, а собственият ми глас звучеше накъсано и уморено. – Единственият, който ще ми позволи да бъда поразената си същност, без да се отвръщам.
– Как така?
– О. Всички останали трябва да ме проклинат за моя темперамент, за моята избухливост, за моята воля! Те се наслаждават на това. Но когато покажа слабостта в себе си, те ме затварят. – Тогава си помислих за отхвърлянето на Луи и за това, че много скоро ще го видя отново, и ме обзе зло удовлетворение. Ах, той щеше да бъде толкова много изненадан. После ме обзе малък страх. Как щях да му простя? Как ще запазя скъпоценния си нрав, за да не избухне като голям безразборен пламък?
– Ще направим нашите герои плитки – отговори той, думите бяха много бавни и почти тъжни. – Щяхме да ги направим крехки. Те са тези, които трябва да ни напомнят за истинското значение на силата.
– Това ли е? – Попитах. Обърнах се и сгънах ръце на масата, с лице към него, загледана във фино обърнатата чаша с бледожълто вино. – Наистина ли съм силен?
– О, да, сила, която винаги си имал. И затова ти завиждат, презират те и толкова ти се сърдят. Но не е нужно да ти казвам тези неща. Забрави за жената. Това би било погрешно, много погрешно.“
– А ти какво ще кажеш, Дейвид? За теб това не би било лошо. – Погледнах нагоре и за моя изненада видях, че очите му вече са влажни и наистина зачервени, и отново се появи онова стягане на устата му. – Какво става, Дейвид? – Попитах.
– Не, не би било лошо – каза той. – Сега изобщо не мисля, че би било нередно.
– Искаш да кажеш… ?
– Въведи ме в това, Лестат – прошепна той, а после се отдръпна, като правилен английски джентълмен, шокиран и неодобряващ собствените си емоции, и погледна към тълпата и към далечното море.
– Искаш да кажеш това, Дейвид? Сигурен ли си? – В интерес на истината не исках да питам. Не исках да кажа и дума повече. И все пак защо? Защо беше стигнал до това решение? Какво му бях направил с тази безумна ескапада? Ако не беше той, сега нямаше да съм вампирът Лестат. Но каква цена трябваше да плати той.
Помислих си за него на плажа в Гренада и как бе отказал простия акт на правене на любов. Сега изпитваше болка, както и тогава. И не изглеждаше никак загадъчно, че изведнъж е стигнал дотук. Аз го бях довела до това с нашето малко приключение, за да победим Крадеца на тела.
– Ела – казах му аз. – Време е да си тръгнем, далеч от всичко това, където можем да останем сами. – Треперех. Колко пъти бях мечтал за този момент.
И все пак той беше дошъл толкова бързо, а имаше толкова много въпроси, които трябваше да задам.
Изведнъж ме обзе страшна срамежливост. Не можех да го погледна. Мислех си за интимността, която скоро щяхме да изпитаме, и не можех да срещна погледа му. Боже мой, държах се така, както той се бе държал в Ню Орлиънс, когато бях в онова натежало смъртно тяло и го обсипвах с необузданото си желание.
Сърцето ми се разтуптя от очакване. Дейвид, Дейвид в ръцете ми. Кръвта на Дейвид, която преминаваше в мен. И моята в Дейвид, и тогава щяхме да застанем заедно на брега на морето като тъмни безсмъртни братя. Не можех да говоря и дори да мисля.
Станах, без да го поглеждам, прекосих верандата и слязох по стълбите. Знаех, че той ме следва. Бях като Орфей. Един поглед назад и той щеше да се откъсне от мен. Може би ярките светлини на преминаваща кола щяха да проблеснат върху косата и очите ми по такъв начин, че той внезапно да се парализира от страх.
Поведох пътя обратно по тротоара, покрай вялото шествие на смъртници в плажните си одежди, покрай малките масички на кафенетата на тротоара. Влязох директно в Сентрал парк и отново през фоайето с целия му искрящ блясък на високи тонове и по стълбите към стаите ми.
Чух го да затваря вратата след мен.
Застанах до прозорците и отново погледнах към сияйното вечерно небе. Сърцето ми, млъкни! Не бързай. Твърде важно е всяка стъпка да се прави внимателно.
Погледни облаците, които се отдалечават толкова бързо от рая. Звездите, които са само блясък, борещи се в бледия поток на вечерната светлина.
Имаше неща, които трябваше да му кажа, неща, които трябваше да обясня. Той щеше да си остане завинаги същият, какъвто беше в този момент; имаше ли някакво дребно физическо нещо, което искаше да промени? Да обръсне брадата си, да подстриже косата си.
– Нищо от това няма значение – каза той с онзи мек културен английски глас. – Какво не е наред? – Толкова любезен, сякаш аз бях този, който се нуждаеше от увереност. – Не е ли това, което искаше?
– О, да, наистина да. Но трябва да си сигурен, че го искаш – казах аз и едва сега се обърнах.
Той стоеше там в сенките, толкова сдържан в изрязания си бял ленен костюм, бледа копринена вратовръзка, правилно завързана на врата. Светлината от улицата блестеше ярко в очите му и за миг проблесна върху малкото златно шипче на вратовръзката.
– Не мога да си го обясня – прошепнах аз. – Случи се толкова бързо, толкова внезапно, когато бях сигурен, че няма да се случи. Страхувам се за теб. Страхувам се, че правиш ужасна грешка.
– Искам го – каза той, но колко напрегнат беше гласът му, колко мрачен, колко без онази светла лирична нотка. – Искам го повече, отколкото ти можеш да знаеш. Направи го сега, моля те. Не удължавай агонията ми. Ела при мен. Какво мога да направя, за да те поканя? За да те уверя? О, имах повече време, отколкото предполагаш, да обмисля това решение. Спомни си от колко време знам тайните ти, на всички вас.
Колко странно изглеждаше лицето му, колко твърди бяха очите му, колко скована и горчива беше устата му.
– Дейвид, нещо не е наред – казах аз. – Знам, че е така. Слушай ме. Трябва да поговорим за това заедно. Това е най-важният разговор, който може би някога ще проведем. Какво се е случило, за да искаш това? Какво беше то? Нашата обща мелодия на острова? Изречи ми го. Трябва да разбера.
– Губиш време, Лестат.
– О, но за това човек трябва да се отдели време, Дейвид, това е последното време, в което времето наистина има значение.
Приближих се до него, нарочно оставяйки аромата му да изпълни ноздрите ми, нарочно оставяйки мириса на кръвта му да стигне до мен и да събуди желанието в мен, което малко се интересуваше кой е той или какво съм аз – острият глад за него, който искаше единствено смъртта му. Жаждата се извиваше и пречупваше в мен като огромен камшик.
Той се отдръпна назад. Видях страх в очите му.
– Не, не се страхувай. Мислиш ли, че ще те нараня? Как бих могъл да победя онзи глупав малък крадец на тела, ако не беше ти?
Лицето му се скова навсякъде, очите станаха по-малки, устата му се разтегна в нещо, което изглеждаше като гримаса. Защо, колко ужасен и неприличащ на себе си изглеждаше. Какво, за Бога, се случваше в главата му? Всичко беше погрешно в този момент, в това решение! Нямаше радост, нямаше близост. Беше грешно.
– Отвори ми! – Прошепнах.
Той поклати глава, очите му проблеснаха, когато отново се стесниха.
– Няма ли да се случи, когато кръвта потече? – Крехък глас!
– Дай ми образ, Лестат, който да запазя в съзнанието си. Образ, който да се противопостави на страха. – Бях объркан. Не бях сигурен, че знам какво има предвид.
– Да си мисля за теб и за това колко си красив – каза той нежно, – и че ще бъдем винаги заедно, спътници? Това ще ме превъзмогне ли?
– Мисли за Индия – прошепнах аз. – Помисли за мангровата гора и за времето, когато си бил най-щастлив…
Исках да кажа още, исках да кажа, не, не това, но не знаех защо! И гладът се надигна в мен, и изгарящата самота се смеси с него, и отново видях Гретхен, видях чистия ужас в лицето ѝ. Приближих се до него. Дейвид, Дейвид най-после… Направи го! И да се свърши с говоренето, какво значение имат образите, направи го! Какво не е наред с теб, че се страхуваш да го направиш?
И този път го хванах здраво в прегръдката си.
Отново се появи страх, спазъм, но той не се бореше истински срещу мен и аз се насладих за един миг на тази пищна физическа близост, на високото царствено тяло в ръцете ми. Позволих на устните си да се движат по тъмносивата му коса, вдишвайки познатия аромат, позволих на пръстите си да обгърнат главата му. И тогава зъбите ми пробиха повърхността на кожата, преди да съм искал да го направя, и горещата солена кръв потече по езика ми и изпълни устата ми.
Дейвид, най-накрая Дейвид.
В един поток се появиха образите – големите гори на Индия и огромните сиви слонове, които гърмяха покрай тях, вдигнали неловко колене, с гигантски глави, които се клатеха, а малките им уши се развяваха като разпилени листа. Слънчева светлина, която се отразява на гората. Къде е тигърът? О, Боже мой, Лестат, ти си тигърът! Ти си му го направил! Ето защо не си искал той да мисли за това! И в един миг го видях да се взира в мен на осветената от слънцето поляна, Дейвид преди години в прекрасна младост, усмихнат, и изведнъж, за част от секундата, наложена върху образа или изникнала от него като разгърнато цвете, се появи друга фигура, друг мъж. Беше тънко, изтощено същество с бяла коса и хитри очи. И аз разбрах, че преди да изчезне отново в отслабения и безжизнен образ на Дейвид, че това беше Джеймс! Този мъж в ръцете ми беше Джеймс!
Хвърлих го назад, вдигнах ръка, за да избърша разлятата кръв от устните си.
– Джеймс! – Изревах.
Той падна на ръба на леглото, очите му бяха заслепени, кръвта се стичаше по яката му, а едната му ръка беше протегната срещу мен.
– А сега не бързай! – Извика той на онзи стар познат каданс, гърдите му се повдигаха, потта блестеше по лицето му.
– Да те прокълна в ада – изръмжах отново, взирайки се в тези неистово блестящи очи в лицето на Дейвид.
Нахвърлих се върху него, чух внезапен изблик на отчаян луд смях от негова страна и още по-неясни и забързани думи.
– Ти, глупако! Това е тялото на Талбот! Не искаш да нараниш тялото на Талбът…
Но вече беше твърде късно. Опитах се да се спра, но ръката ми се беше свила около гърлото му и вече бях хвърлил тялото към стената!
С ужас видях как се блъска в мазилката. Видях как от тила му бликна кръв, чух грозното хрущене на счупената стена зад него и когато протегнах ръка да го хвана, той падна право в ръцете ми. С широк поглед ме погледна, а устата му отчаяно работеше, за да изкара думите.
– Виж какво си направил, глупак, идиот. Виж какво… виж какво… .
– Остани в това тяло, ти, малко чудовище! – Казах между стиснатите си зъби. – Дръж го живо!
Той се задъхваше. Тънка мъничка струйка кръв се изливаше от носа му и се спускаше в устата му. Очите му се присвиха. Държах го на крака, но краката му висяха, сякаш беше парализиран.
– Ти . … ти глупак… обади се на майка си, обади й се… Майко, майко, Раглан се нуждае от теб … . Не се обаждай на Сара. Не казвай на Сара. Обади се на майка… – И тогава той изгуби съзнание, главата му се отметна напред, докато го държах, а след това го положих на леглото.
Бях бесен. Какво трябваше да правя! Можех ли да излекувам раните му с моята кръв! Не, раната беше вътре, в главата му, в мозъка му! Ах, Боже! Мозъкът. Мозъкът на Дейвид!
Грабнах телефона, заекнах номера на стаята и казах, че има спешен случай. Човекът е тежко ранен. Един човек е паднал. Човекът е получил инсулт! Трябва веднага да извикат линейка за този човек.
После оставих телефона и се върнах при него. Лицето и тялото на Дейвид лежат безпомощно там! Клепачите му трепереха, а лявата му ръка се отваряше, после се затваряше и отново се отваряше.
– Майка – прошепна той. – Повикайте майка. Кажи й, че Раглан се нуждае от нея… Майка.
– Тя идва – казах аз, – трябва да я чакаш! – Внимателно обърнах главата му настрани. Но всъщност какво значение имаше това? Нека да излети нагоре и да се измъкне от нея, ако може! Това тяло нямаше да се възстанови! Това тяло не можеше да бъде подходящ домакин за Дейвид никога повече!
А къде, по дяволите, беше Дейвид!
Кръвта се бе разляла по цялата завивка на леглото. Захапах китката си. Оставих капките да паднат върху прободните рани в шията. Може би няколко капки върху устните щяха да помогнат по някакъв начин. Но какво можех да направя за мозъка! О, Боже, как можах да го направя…
– Глупаво – прошепна той, – толкова глупаво. Майко!
Лявата ръка започна да се мята от страна на страна върху леглото. След това видях, че цялата му лява ръка трепери и наистина, лявата страна на устата му се дърпаше настрани отново и отново по един и същ повтарящ се модел, докато очите му гледаха нагоре, а зениците престанаха да се движат. Кръвта продължаваше да тече от носа и да се спуска надолу в устата и върху белите зъби.
– О, Дейвид, не исках да го направя – прошепнах аз. – О, Господи Боже, той ще умре! – Мисля, че той каза думата „майка“ още веднъж.
Но вече чувах сирените, които крещяха към Оушън Драйв. Някой блъскаше по вратата. Приплъзнах се настрани, когато тя се отвори, и се измъкнах от стаята, невиждан. Други смъртни се втурнаха нагоре по стълбището. Видяха само една бърза сянка, докато минавах. Спрях се веднъж във фоайето и замаяно наблюдавах как чиновниците се суетят наоколо. Ужасният писък на сирената ставаше все по-силен. Обърнах се и почти се препънах през вратите и се спуснах на улицата.
– О, Господи Боже, Дейвид, какво направих?
Клаксон на автомобил ме стресна, а след това още един взрив ме изкара от вцепенението ми. Стоях в самия център на движението. Отдръпнах се назад и се качих на пясъка.
Изведнъж една голяма бяла линейка с дрънчене спря точно пред хотела. Един грамаден млад мъж скочи от предната седалка и се втурна във фоайето, а другият отиде да отвори задните врати. Някой крещеше вътре в сградата. Видях една фигура на прозореца на горната ми стая.
Отдръпнах се още по-надалеч, краката ми трепереха като на смъртен одър, ръцете ми глупаво стискаха главата ми, докато се взирах в ужасяващата малка сцена през притъмнелите слънчеви очила, наблюдавайки неизбежното струпване на тълпа, когато хората спираха в меандрите си, когато ставаха от масите на близките ресторанти и се приближаваха към вратите на хотела.
Сега беше съвсем невъзможно да се види каквото и да било по нормален начин, но сцената се материализира пред мен, докато изтръгвах образите от смъртните умове – тежката носилка с безпомощното тяло на Дейвид, пренесена през фоайето, а обслужващият персонал изтласкваше хората настрани.
Вратите на линейката се затвориха с трясък. Сирената отново започна страшния си писък и автомобилът потегли, носейки тялото на Дейвид в него, за да стигне Бог знае къде!
Трябваше да направя нещо! Но какво можех да направя? Влез в болницата, направи промяната върху тялото! Какво друго може да го спаси? И тогава в него е Джеймс? Къде е Дейвид? Мили Боже, помогни ми. Но защо трябва?
Накрая се впуснах в действие. Втурнах се нагоре по улицата, спринтирах с лекота покрай смъртните, които едва ме виждаха, намерих една телефонна кабина със стъклени стени, вмъкнах се в нея и затръшнах вратата.
– Трябва да стигна до Лондон – казах на оператора, като изсипах информацията: Таламаска, събирам. Защо това отнемаше толкова време! В нетърпението си ударих с десния си юмрук по стъклото, а слушалката притиснах до ухото си. Най-сетне един от онези любезно търпеливи гласове на Таламаска прие обаждането.
– Изслушайте ме – казах аз, като изрекох името си изцяло, докато започвах. – Това няма да има смисъл за вас, но е ужасно важно. Тялото на Дейвид Талбот току-що е било откарано в болница в град Маями. Дори не знам коя е болницата! Но тялото е тежко ранено. Тялото може да умре. Но трябва да разберете. Дейвид не е в това тяло. Слушаш ли? Дейвид е някъде…
Спрях.
От другата страна на стъклото пред мен се появи тъмна фигура. И когато погледът ми попадна върху нея, напълно готов да я отхвърли – защото какво ме интересуваше, ако някой смъртен човек ме притискаше да бързам? – осъзнах, че там стои моето старо смъртно тяло, моето високо младо кафявокосо смъртно тяло, в което бях живял достатъчно дълго, за да познавам всяка малка подробност, всяка слабост и сила. Гледах същото лице, което бях видял в огледалото само преди два дни! Само че сега то беше с два сантиметра по-високо гледах в тези познати кафяви очи.
Тялото носеше същия костюм от сатен, с който го бях облякъл за последен път. Всъщност имаше и същата бяла риза с ролка, която бях навлякъл върху главата му. И едната от тези познати ръце сега беше вдигната в спокоен жест, спокоен като изражението на лицето, давайки ми недвусмислената команда да окача слушалката.
Върнах слушалката обратно в куката.
С тихо плавно движение тялото се приближи до предната част на кабината и отвори вратата. Дясната ръка се сключи върху ръката ми, като ме издърпа с пълното ми съдействие на тротоара и на лекия вятър.
– Дейвид – казах аз. – Знаеш ли какво направих?
– Мисля, че да – каза той с леко повдигане на веждите, с познатия английски глас излизащ уверено от младата уста. – Видях линейката в хотела.
– Дейвид, това беше грешка, ужасна, ужасна грешка!
– Хайде, да се махаме оттук – каза той. И това беше гласът, който си спомнях, наистина успокояващ, властен и мек.
– Но, Дейвид, ти не разбираш, тялото ти…
– Хайде, можеш да ми разкажеш всичко за него – каза той.
– То умира, Дейвид.
– Е, тогава не можем да направим много по въпроса, нали?
И за мое огромно учудване той ме прегърна, наведе се напред с характерния си авторитетен маниер и ме притисна да тръгна с него по тротоара до ъгъла, където вдигна ръка, за да даде знак на таксито.
– Не знам коя е болницата – признах аз. Все още треперех силно с цялото си тяло. Не можех да контролирам треперенето на ръцете си. А гледката, при която той ме гледаше така спокойно, ме шокираше до непоносимост, особено когато от напрегнатото, загоряло лице отново се чу старият познат глас.
– Няма да ходим в болницата – каза той, сякаш нарочно се опитваше да успокои истерично дете. Направи жест към таксито. – Моля, качете се.
Спускайки се на кожената седалка до мен, той даде на шофьора адреса на хотел „Гранд Бей“ в Кокосовата горичка.
Назад към част 26 Напред към част 28
