Глава 9
Стигнах почти до водата, преди Еф Ем да ме настигне. Прасците ми горяха от толкова бързото придвижване по пясъка, макар че се бях задъхал още преди да напусна сената.
– Джорген – каза тя.
Не се обърнах.
– Джорген! – Тя ме хвана за рамото и ме завъртя. Мислите ми се забързаха и ми се стори, че мога да продължа да се въртя.
Какво, по дяволите, бях направил току-що?
Бях изстрелял няколко остриета на ума по група политици. Бях седял на толкова много такива срещи, докато растях. Знаех как да се държа, как да задържам всичко в себе си, как да се държа спокойно, независимо какво се случваше вътре в мен.
Защо трябваше да отида и да направя това?
– Джорген – каза Еф Ем – това трябва да спре.
Беше права, макар че не бях сигурен кое „това“ има предвид. Частта, в която се преструвах, че контролирам ситуацията, въпреки че нямах никаква представа какво правя? Тази шарада, в която се преструвахме, че можем да съставим съюзи и да се борим с Върховенството? Дори ако тези хора се съгласяха да се присъединят към нас, какво щяхме да им предложим? Имаше ли някаква победа над толкова могъщ враг? Най-доброто, което можехме да кажем, беше, че досега не сме били напълно изтребени – макар че доскоро не ми се струваше, че Върховенството наистина се е опитвало.
– Кажи нещо – каза Еф Ем. Не видях Аланик зад нея. Чудех се дали е отишла да каже на останалите какво се е случило, или е останала да се опита да се разбере още малко с китцените. Тя не би могла да свърши по-лоша работа от мен…
Затворих очи, като избърсах с ръцете си лицето.
– Добре – каза Еф Ем. – Това е добро начало.
Исках да ѝ заповядам да си тръгне отново. Исках да ѝ кажа, че нямам желание да говоря за това.
Но също така… не исках. Бях се удавил и бях взел цялата си ескадра със себе си и…
Една голяма вълна се разби в пясъка и аз скочих.
– Мамка му, Джорген – каза Еф Ем. – Седни.
Това беше единственото нещо, на което смятах, че съм способен, затова го направих.
Еф Ем седна до мен и постави Бумслъгър и Снъгълс на пясъка до себе си.
– Това го обърках – казах аз. Звезди, аз бях щурмови командир. Не се предполагаше, че трябва да признавам слабост. Ако се налагаше, трябваше да отида при висшия си офицер, за да не загуби ескадрата ми уважение към мен.
Но Еф Ем отдавна беше загубила уважението си към мен, така че предполагах, че няма какво да губя.
– Всъщност – каза Еф Ем – мисля, че това, което каза, подобри срещата. Искам да кажа, че не бих предложила да започнеш да хвърляш случайни сайтонични сили…
– Не го направих нарочно – казах аз.
– Знам. Но ти привлече вниманието им, а после им даде речта, от която се нуждаеха. А сега ще трябва да вземат решение. И ако изберат да застанат на страната на Върховенството… – тя въздъхна. – Понякога хората ще направят лош избор и ние не можем да направим нищо по въпроса.
– Това е гадно – казах аз.
– Това е най-лошото! – Каза Еф Ем. – Но не е по твоя вина.
Мамка му.
– Сега говорим за родителите ми – казах аз.
– Да, говорим за твоите родители! – Каза Еф Ем. – И дори не се опитвай да ми заповядваш да не го правя, защото този път няма да те послушам. Ти държиш всичко в себе си толкова здраво, че то буквално се взриви. Сега правим това, независимо дали ти харесва, или не.
Очаквах да се разсърдя, но вместо това почувствах… облекчение. Сякаш държах нещо много тежко и някой друг най-накрая прозря уверенията ми, че го имам, и пое част от тежестта.
В това обаче нямаше никакъв смисъл.
– Ако говорим за това, няма да променим нищо – казах аз. – Нищо не може да го промени.
– Това е вярно – каза Еф Ем. – И повярвай ми, аз не обичам да говоря за тези неща повече от теб. Но това помага, обещавам. Не променя това, което се е случило, но променя теб.
Погледнах я.
– Знаеш ли това от опит?
Тя кимна.
– Родж ме научи на това. Понякога му се налага да ме кара да говоря, но всеки път се радвам, че съм го направила.
– Вие наистина сте добри заедно – казах аз. Никога не бих предположил, преди че ще се съберат, но те сякаш се балансираха един друг.
Еф Ем се усмихна.
– Родж е моето безопасно място – каза тя. – Но ние не говорим за мен. Говорим за теб и за това, че трябва да говориш, иначе ще избухнеш. Отново.
Прокарах ръцете си през пясъка. Зрънцата бяха толкова дребни и някои от тях залепнаха за пръстите ми.
– Дори не знам какво да кажа – казах аз.
– Добре – каза Еф Ем. – Аз ще започна първа. Бях ужасена, когато корабът на Върховенството се взриви. Мислех, че си умрял там. Това е вторият път в рамките на няколко седмици, когато всички мислехме, че си умрял, и двата пъти беше ужасно. Така че ще ти бъда благодарна, ако престанеш да го правиш.
Не се бях замислял какво е било това за ескадрата, чакащи в корабите си. Те знаеха, че има бомба. Аланик беше привлякла Родж, за да се опита да я обезвреди.
О, мамка му.
– Родж добре ли е? – Попитах. – Знае, че вината не е негова, нали?
Еф Ем протегна ръка и я размаха напред-назад.
– Искам да кажа, че логично погледнато той знае. Той не е експерт в обезвреждането на експлозиви. Но все още обвинява себе си.
Трябваше да му кажа нещо. Аз бях офицерът, който отговаряше за тази операция, и това беше моя отговорност.
– Не говорим и за Родж – каза Еф Ем. – Въпросът е дали обвиняваш себе си?
– Да – казах аз. Дори не ми се наложи да мисля за това.
– Но знаеш, че това не е твоя вина, нали?
Загледах се в океана. Слънцето започваше да се спуска надолу в небето, светлината над целия пейзаж се оцветяваше в оранжево-жълто.
Не отговорих, а Еф Ем въздъхна.
– Какво се случи на кораба? Преди експлозията.
Затворих очи. Спомените ми се оказаха накъсани, забавени и ускорени наведнъж.
– Разделихме се – казах аз. – Бях завел фалшивия Коб при родителите ми, за да го изкарам навън. Аланик отиде да освободи Бабчето. Тя успя да общува с Бабчето и Бабчето каза, че може да усети Коб, като сайтоник, въпреки че не би трябвало да може да го направи.
– Значи нещо странно се е случвало с Бабчето още преди да е била направила хиперскока – каза Еф Ем.
– Да, предполагам, че е така. Аланик също така каза, че Бабчето е говорила, че чува гласове.
Гласове, които молят за помощ.
О, по дяволите.
Каквото и да се беше объркало с нея, това се случваше и с мен? По някакъв начин тя беше загубила силите си заради това, а ако аз направех същото…
– Има още нещо – казах аз. – Тези хора в палатката са Бабчето и Коб – поне доколкото можем да преценим – но Бабчето не изглежда да е сайтоничка.
– Какво означава това? – Попита Еф Ем.
– Това означава, че съзнанието ѝ вече не е… видимо за нас в нищото. Предполагам, че е изгубила… вибрацията си.
– Ще повярвам на думите ти – каза Еф Ем. – Това е лошо, Джорген.
– Да – казах аз. – Тя избяга от кораб на Върховенството. Може би е бил капан, който са оставили за всеки, който се опитва да избяга с хиперскок? Но Аланик и аз не попаднахме в него.
Във всеки случай все още не.
Спомних си за странните неща, които бях почувствал, когато с Аланик търсехме Бабчето и Коб в нищото – текстура, сякаш около мен имаше стотици същества, които в един момент бяха там, а в следващия ги нямаше.
Имаше нещо там, в нищото. Може би това изобщо не беше Върховенството.
– Чудя се дали не са те – казах аз. – Гробокопачите. Гласовете не звучаха така, както бих си представил Гробокопач…
– Чакай – каза Еф Ем. – Ти си ги чувал? Гласовете, които искаха помощ?
По дяволите.
– Да – казах аз, търкайки ръце по коленете си, опитвайки се да избърша пясъка. Нещата сякаш полепваха по всичко. Чудех се дали някога ще се освободим от него. – Чух ги на срещата. Точно преди да… Точно преди.
– Това не е добре – каза Еф Ем. – Има нещо наистина странно, което се случва, и вие всички сте попаднали в него.
– Знам – казах аз.
– И това е единствената причина, поради която позволих да ни отклонят от пътя за толкова дълго време. Разказваше ми за това, което се случи на кораба. Разказа ми всичко за това, което се е случило с Аланик…
– Отидох да намеря родителите си – казах аз. – Отне ми известно време, защото корабът беше голям и направих няколко грешни завоя. Накрая фалшивият Коб се измъкна от мен и избяга. Изглеждаше наистина нетърпелив да се измъкне оттам, макар че не знаех защо, докато Аланик не ми каза за бомбата.
– Точно така – каза Еф Ем.
– Докато намеря родителите си, те бяха хванати в капан в тази стая в центъра на кораба. Можех да ги видя през стъклото, но то не се чупеше, а всички врати бяха запечатани.
Видях лицето на баща ми през стъклото, неговата капитулация, когато Върховенството обяви, че ще бъдат изтребени. Майка ми, която ми крещеше да ги оставя, да избягам, да се спася.
– Върховенството обяви, че ще ги убият – казах аз. – Аланик и аз се опитахме да намерим начин да ги измъкнем, но такъв нямаше.
– Това не е твоя грешка – каза Еф Ем. – В най-добрия случай си разполагал с минути, както и Родж. Не си бил подготвен за това и това не е твоя грешка. Върховенството е направило това, а не ти.
– Майка ми каза да си тръгна, но аз не го направих. Не исках да слушам и Аланик. И точно преди Аланик да ме измъкне, майка ми ми говори през стъклото – каза да се справя по-добре от тях.
– Звезди – каза Еф Ем. – Нищо чудно, че изпитваш натиск да държиш всичко под контрол.
Не исках да имам контрол. Исках само да се уверя, че ЗСД е в ръцете на човек, който ще осигури безопасността на нашите хора.
– Не исках да ги оставям – казах аз. – Ако Аланик не ме беше измъкнала, щях да умра там.
Еф Ем затвори очи.
– Тогава благодари на звездите за Аланик.
Не можех да кажа следващата част. Не можех да се накарам да формулирам думите, особено пред Еф Ем.
Може би щеше да е по-лесно, ако бях умрял там.
Погледнах към океана.
Не можех да мисля по този начин. Ескадрата ми се нуждаеше от мен. Коб се нуждаеше от мен. Трябваше да измислим как да обърнем всичко, което му бяха направили Върховенството или Гробокопачите, и да го върнем начело на ЗСД.
Еф Ем беше права. Смъртта на родителите ми не беше по моя вина. Но всички начини, по които провалях всички сега, разпадайки се, когато трябваше да водя…
Това се стовари върху главата ми.
Изправих се и изчистих пясъка от летателния си костюм.
– Не си свършил да говориш – каза Еф Ем.
– Да – казах аз. – Свърших. – Не можех да седя тук и да бъда безполезен. Може би Еф Ем беше права. Може би говоренето можеше да промени начина, по който се чувствах, но не правеше нищо, за да помогне на всички останали.
Не можех да се отдам на това. Не можех да бъда безполезен. Вече бях загубил Спенса, бях загубил родителите си.
Не можех да позволя това да се случи отново, не и на някой друг.
– Може би засега – каза Еф Ем. – По-късно ще поговорим повече.
Мамка му. Бях отговорил на въпросите ѝ. Това не беше ли достатъчно?
Почти се зарадвах, че Аланик се насочи към мен заедно с Нед и Артуро. Джуно се носеше по-далеч зад тях. Аз също не исках да отговарям на въпросите им, но поне нямаше да ме сондират за чувствата ми, особено пред китцен.
– Пич – каза Нед, когато се приближиха. – Сериозно ли се взриви?
– Млъкни, Нед – каза Артуро. – Но ти наистина ли го направи?
– Вече ти казах какво се случи – каза Аланик и изглеждаше раздразнен. – Не ми повярва, нали?
– Ние че не ти вярваме – каза Нед. – Просто сме недоверчиви.
– Тази дума буквално означава „неспособен да повярва“ – каза Аланик. – Грешка в превода ли е, или се подигравате с мен?
– Нито едното, нито другото – каза Еф Ем. – Те просто са идиоти.
– Да, вярно е – казах аз.
– Че са идиоти? – Попита Аланик.
– Понякога – казах аз. – Но аз… се взривих.
– Това е страхотно – каза Нед. – Имам предвид не тази част, в която си хвърлял смъртоносни оръжия на ума на политическа среща на върха. Това изглежда лошо.
„Лошо“ не започваше да го покрива, но имаше и нещо нередно в него. Джуно най-накрая ни настигна, което беше добре, защото исках да чуя мнението му по този въпрос.
– Защо не нараних никого? – Попитах. – Когато стреснах Бумслъгър, той ме поряза.
– Мисловните ти остриета не са добре оформени – каза Джуно. – Имаш нужда от обучение, за да станат по-остри и по-силни.
– Не искам да са по-остри – казах аз. – Можех да убия някого.
Изчаках някоя от тях да ми каже, че прекалявам с драматизма.
Те не го направиха.
– Когато Каури каза, че искаш да научиш за Ходещите по сенките – каза Джуно – тя не ми каза, че си един от тях. Аз съм прекарал живота си в изучаване на техните текстове, на техните предания, на тяхната древна мъдрост. Имаш сила, но се нуждаеш от контрол и аз мога да те науча, ако се съгласиш да бъдеш научен.
– Ами вашият сенат? – Попитах. – Ще позволят ли това?
– Сенатът излезе във ваканция – каза Аланик. – Искат да помислят върху нещата, които каза, и след това ще се съберат на сутринта, за да вземат решение. Междувременно казват, че сме свободни да транспортираме Коб и Бабчето до дома им в Метален рой.
– Добре – казах аз. – Първо трябва да се погрижим за това.
– Мога да се справя с транспорта – каза Аланик. – Ти можеш да отидеш с Джуно, стига да обещаеш да ме запознаеш с това, което си научил, по-късно.
– Добре – казах аз. – Ти направи хиперскок с Бабчето и Коб на платформата Прайм заедно с медицинския екип. – Надявах се, че Коб и Бабчето ще се възстановят по-бързо с медицинските ни ресурси у дома. Тогава те биха могли да ни кажат какво се е случило със силите на Бабчето. Обърнах се към Артуро и Нед. – Вие двамата й помогнете да ги закара там безопасно.
– Разбира се – каза Артуро. – Ние ще се справим с това. – И всички се отправиха към болничната палатка.
– Аз ще отида да проверя как са останалите – каза Еф Ем. – И да видим какво настаняване можем да намерим за през нощта. Може да се наложи да спим в корабите си, но предполагам, че Спенса е правила това през по-голямата част от летателното училище, така че не може да е много лошо.
Тя си тръгна, оставяйки ме сам на плажа с Джуно, който се наведе, докато не се оказа на нивото на очите ми.
– Цял живот съм изучавал остриета на ума – каза Джуно – но никога не ги бях виждал преди днес. Кажи ми, човече. Това, което направи, беше ли каскада? Проява на сила? Опитваше ли се да ги сплашиш?
– Не – казах аз. – Просто… загубих контрол.
– Ако мога да попитам – каза Джуно – контрол над какво?
Примигнах към него.
– Над себе си – казах аз. – На…
На тази неудържима, непозната сила, която искаше да си пробие път от мен. Цял живот ме бяха учили да се срамувам от дефекта, никога да не говоря за него. Толкова дълго бях прекарал в желание да не изоставам от Спенса, от Аланик, да не съм толкова безнадежден в използването на силите си – да мога да ги използвам, за да защитя хората, които обичах.
Но някак си все още не бях установила тази връзка: Аз бях опасна.
– Искам да се науча да ги контролирам – казах аз.
– Добре, тогава – каза Джуно. – Ела с мен и ще видим какво можем да направим.