Глава девета
„Когато си с най-добрия си приятел, няма значение чия е била идеята стига алибито ви да съвпада.“
– надпис върху тениска
Ейнджъл беше избягал тринайсетгодишен бандит. Беше умрял през деветдесетте години и за доказателство имаше риза с А-образна линия и дебела кърпа ниско над очите си. Когато се срещнаха за първи път, той посрещна Марика с: „Как се справяш?“, изпълнено с нюйоркски акцент, въпреки че никога не беше стъпвал извън Албакърки, Ню Мексико. Поне докато беше жив. Оттогава тя беше малко влюбена в този дребосък.
Чувстваше се положително замаяна, когато Алвин се втурна в прегръдките му. И малко ревнуваше. Хората рядко можеха да докосват покойници, но майката и бащата на Алвин можеха, така че тази способност бе предадена на нея.
– Ти си пораснала – каза и Ейнджъл, изненадан.
– Ти сърдит ли си?
– Никога. Просто ми е тъжно, че не можах да бъда до теб. Търсих те навсякъде.
– Съжалявам.
– Това не е твоя вина, ми Рейна. (Кралице моя.)
Марика въздъхна.
Ейнджъл прокара пръст по белега по бузата на Алвин.
Тя го прикри с ръка засрмена.
– Той е грозен.
Той махна ръката ѝ и я замени със своята.
– Ти си най-красивото същество, което някога съм виждал. Един малък белег не променя нищо. – Винаги поет, това дете.
Алвин се притисна към него, а Гарет се наведе към Марика.
– Трябва ли да се притеснявам?
– Да – отговори тя. – За никой друг – не. Но говорим за Ейнджъл, който е толкова солиден за Елуин, колкото сме и ние с теб.
– И така, екзорсизъм тази вечер?
– Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Алвин заведе Ейнджъл на масата и седна обратно. Гарет му кимна.
– О, точно така – каза Ейнджъл, като го погледна. – Вече можеш да ме видиш. Предполагам, че тогава ще трябва да внимавам какво говоря около теб.
– Може би е добра идея.
– Намери ли го? – Попита Робърт Ейнджъл.
Казанова поклати глава.
– Може би е в планините.
– Да, и затова те изпратихме там да го намериш.
– Бях тръгнал натам, когато ми направиха засада.
– Засада? – Попита с искрена загриженост на лицето Алвин.
– Изглежда, че имаме още един звяр, който обикаля наоколо. Този е по-малък, но не по-малко зъл. Подобно на язовец от вида пендехо или нещо подобно. Изпрати ме да се прибирам едва ли не с една дума. Всъщност беше по-скоро ръмжене.
– О, да. – Отпусна се Алвин. – Той също ме следи. От няколко свята насам.
– Следи те? – Каза Гарет. – Скъпа, защо не обясниш всичко отначало? Разбирам как сега скачаш от покойник на покойник. В известен смисъл. Но как си напуснала това измерение?
– Ами, знаех, че Ошекиел не е на това, затова реших да потърся на някои други. Само че тогава не можах да намеря пътя обратно. Има толкова много. – Погледът ѝ се плъзна покрай него към друго място. Друго време.
Робърт кимна.
– Има толкова много измерения, колкото са звездите в нашата вселена.
– Значи много – каза Ерик услужливо.
Гарет седеше, потънал във вълнуващо море от объркване. Искаше му се само да се опомни от всичко. Алвин беше дъщеря на двама богове. Автоматично ли тя беше бог, който притежаваше карта и тайно ръководство? Как изобщо се влиза в клуба на боговете? Или може би беше полубог. Как щеше да стане това?
Изглеждаше, че има напълно различни способности от тези на двамата си биологични родители. Като например да лекува с кръвта си. Чарли можеше да лекува само с докосване и дори да връща хора към живот. Или да използва починалите като портал за междупространствени пътувания. Чарли беше точно обратното. Тя беше портал, който водеше към небето, така че онези, които не са преминали, когато са умрели, да могат да го направят, когато са готови.
А Рейес… е, той беше най-голямата загадка. Двамата с Чарли можеха да се дематериализират и да се появят навсякъде на Земята, но Рейес, който сам по себе си беше портал, макар и към ада, можеше да съществува и в двете измерения едновременно. Пип, доколкото някой знаеше, не можеше. Защо способностите им да са толкова различни?
– Все едно гледаш през калейдоскоп – продължи тя, а умът ѝ беше далеч. – И се опитваш да намериш точния модел.
Госпожа Лоуър хвана ръката на Пип.
– Много съжалявам, скъпа.
– Аз съм си виновна, бабо.
– Не – каза господин Лоуър. – Не. Когато си се родила, си получила необикновени способности. Беше твърде много, твърде рано. Прекалено голяма хапка. От това, което разбирам, способностите на биологичната ти майка са дошли при нея с течение на времето. Не са и били връчени просто ключовете на кралството. Давали са ѝ по една стая, за да я изследва и научи, преди да ѝ предложат друга. И е имала Рейес, която да ѝ помага да се ориентира, а не нас, тромавите, непохватни хора.
Пип се разсмя.
– Обичам моите тромави, непохватни хора.
Госпожа Лоуър трябваше да се обърне и да избърше очи.
– Къде отиде? – Попита Гарет. – И как се оказа, че имаш годеник от ада? – Не искаше да я притиска, но трябваше да знаят какво се случва и как да го спрат.
– О, той не е от истинско адско измерение – каза Алвин с подсмърчане. – Непауистите просто обичат да си мислят, че са такива. Но аз съм била в няколко истински адски измерения. Не искаш да ходиш там.
– Чакай – каза Марика – в колко измерения си била?
– Не знам. Загубих бройката около сто.
– И там също прескачаш през починалите?
– Да. Оказа се, че починалите са навсякъде. Понякога те са разумни същества. Друг път са по-скоро като папрати. Или бегонии. Не всички парчета винаги пасват. Понякога се налага да извървя дългия път, за да стигна до измерение, което почти мога да разбера.
Марика беше забърсала малко слюнка в ъгълчето на устата си, толкова беше очарована. Гарет ѝ подаде салфетка. Тя я взе, погледна го, след което попита:
– Имаше ли живот навсякъде, където отиде?
– О, да. Няма смърт без живот. Не мога да вляза в измерение, в което няма починали под една или друга форма.
– Очарователно.
– Наистина? Едно място, на което отидох, беше цялото във вода. Цялото измерение. Отначало дори не го разбрах, защото не беше като нашата вода. Беше много по-гъста. Като бебешко олио. Но щом разбрах как да дишам, беше невероятно. След това отидох в това, в което въздухът беше киселинен. Беше ужасно. Не препоръчвам това. После намерих едно, в която майка ми беше ходила. Адско измерение с призраци, кръстени на кафеени напитки.
– Да – каза Куки, развълнувана. – Майка ти ги е кръстила.
– Ти си се измъкнала от него? – Попита учудено Робърт. – Дори майка ти не би могла да направи това, а тя може – може да се дематериализира.
– Аз успях, но само защото използвах призрака, за да отключа следващото измерение. Мисля, че се казваше Солен карамел макиато, но не ме цитирайте.
Гарет прокара ръка по късата си коса.
– Всичко това е толкова невероятно.
– Но искаш ли да премина към същността? – Попита тя.
– Искам да чуя всичко. Но точно сега трябва да знам защо това нещо е на тази планета и как да го убия.
– Казах ти. Не го правиш.
– Пип – каза той, като се изнерви. – Виждала ли си това нещо? Искам да кажа, че може би е пораснало, откакто дойдох тук.
– Съмнявам се в това. Описал си Хаял перфектно. Искаш ли да чуеш откъде знам?
Марика хъркаше до него. Той почти я зяпна, но звукът беше толкова мил, че не можа да се насили да и развали настроението.
– С удоволствие ще го чуя.
Тя се изправи, опресни кафето си и седна отново. Гарет се усмихна на момичето, а гордостта му от умението на момичето да пие кафе беше абсолютна. Той се пребори с усмивката си, опитвайки се да не я окуражи.
– Добре, попаднах в една… ами, по липса на по-подходяща дума, страна, наречена Напау. И веднага бях заловена от тези огромни същества с рога и дълги, стоманени нокти.
– Това са те – каза Гарет, а стомахът му се сви при този образ.
– На колко години беше тогава? – Попита Марика.
– Не много по-възрастна, отколкото когато си тръгнах.
– Ти беше още бебе – прошепна тя. Разсеяно хвана ръката на Гарет. Той преплете пръстите си с нейните.
– Накратко, станах роб. Но една нощ случайно спасих Кастерна, моята пазителка, от нападение. Тогава тя разбра, че макар и да съм малка, мога да се бия. Изпрати ме да тренирам със сестра ѝ.
– Роб? – Попита госпожа Лоуър.
– Не се притеснявай, бабо. Можех да си тръгна по всяко време. Можех да прескоча през всеки един от хилядите заминаващи. Но до този момент бях просто толкова уморена и изгубена.
Госпожа Лоуър притисна ръце към устата си.
– Това беше първото място, където почувствах, че мога да си почина. Освен цялото обучение. И битките. И осакатяването.
– Нека си го изясним – каза Гарет. – Ти се биеше с тях? Тези същества?
– Често. Станах техен шампион и привлякох вниманието на принца. Той поиска от баща си ръката ми за женитба, тъй като нямаше кой да даде съгласието си. Кралят се съгласи. Аз не се съгласих.
– Отказа му? – Попита Куки.
– Добре – каза Ерик, като се втренчи – слава Богу. Искам да кажа, как изобщо ще…?
– Както казваше – каза Робърт, преди да хвърли неодобрителен поглед към Ерик. – Ти му отказа?
– Да, но такъв е законът. Тъй като му отказах, трябваше да се бием до смърт.
Госпожа Лоуър едва не загуби съзнание. Господин Лоуър я хвана и ѝ помогна да се успокои. Той кимна да продължи разговора без тях, докато заведе съпругата си на горния етаж.
– Добре – каза Гарет, след като те си тръгнаха. – Трябваше да се бориш с него?
– Да. До смърт. – Тя прехапа долната си устна. Правеше това само когато не искаше да си признае нещо. – Проблемът беше, че не го убих. И сега той трябва да ме преследва, докато звездите не изгорят. Или аз трябва да свърша работата, или той трябва да ме убие. Не може да се върне у дома, докато не почете къщата си, макар че репутацията му може никога да не се възстанови.
Куки погледна около масата.
– И на нас пука ли ни за това? Загрижени ли сме за това?
– Не, скъпа – каза Робърт.
– Това, което направих, всъщност беше много жестоко, макар че не исках да го направя по този начин. – Алвин погледна Куки, сякаш търсеше одобрение. Или прошка.
– Разбира се, че не си го направила – каза Куки. – Опитваше се да го пощадиш.
– Точно така. Вместо това съсипах живота му. Ако просто го бях убила, той щеше да умре от ръцете на шампиона. Щеше да е добра смърт.
– Значи, не се шегуваш? – Попита Ейнджъл и поклати глава. – Ти си се борила с тези неща?
– Да.
– Ихо де пута.
– Когато не го убих, изтичах до най-близкия починал, точно там, на бойното поле, и просто рискувах. Не мислех, че ще успее да ме последва, но той е точно там всеки път, когато скоча. Не мога да разбера как го прави.
– Можем ли да се върнем към частта, в която вие двамата щяхте да се ожените? – Каза Ерик.
– Не – каза цялата маса в един глас. Тогава Гарет попита: – Имаш ли представа защо е тръгнал след Марика?
Погледът на Алвин се стрелна към Марика.
– След теб?
Марика кимна.
– Не. Освен ако… Ти носеше ли това? – Тя вдигна куклата Ош.
– Да. В чантата ми.
– Може би затова. – Тя допря куклата до лицето си и вдиша. – Куклата мирише като мен. Хаял ме преследваше и долови аромата ми. Много съжалявам, Марика.
– Не бъди глупава. – Тя стисна ръката на Гарет. – Не беше по твоя вина.
– Разбира се, че беше. Всичко това е по моя вина. Чакай. Той не те е одраскал, нали? Хаял?
– Не, но той…
– Някакви съвети как да заловим съществото? Как да го убием? – Попита Гарет, като прекъсна Марика.
– О. – Елуин изправи рамене, сякаш изненадана от въпроса му. – Извинявам се. Трябваше да завърша изказването си по-рано. Той е моят годеник. Следователно аз трябва да съм тази, която да го убие. – Всички замълчаха, затова тя бързо продължи. – Всичко е наред. Той няма да е първият ми. За съжаление. Понякога нямах голям избор. Има една стара поговорка на този свят. „Убий или бъди убит“.
Робърт се усмихна.
– Тук имаме нещо много подобно.
– Просто не разбирам как си се борила с тях – каза Куки. – Ти си малка.
– Но бърза – каза Алвин и усмивката и се разшири по безизразното и лице. Визия, която беше едновременно позната, странна и призрачно красива. Гарет знаеше, че тя ще бъде великолепна. Не очакваше омайното създание пред себе си. Особено на четиринайсетгодишна възраст. Или някъде там наблизо. Децата в днешно време.
– А другия? – Попита Ейнджъл. – Онзи по-малкия, който те последва тук?
– Погледна ли го? – Лицето ѝ се озари от надежда.
– Не съвсем.
– Фъдж – каза тя, надувайки долната си устна. Цялата маса се засмя.
Това беше единствената псувня, която Лоуърови ѝ позволяваха да използва, но трябваше да я накарат да се почувства като истински скандалджийка. Така че в продължение на няколко месеца, след като Пип навърши четири години, всички… се изплъзваха и казваха думата Фъдж пред нея. Който и да беше наблизо, се караше на разпуснатия дявол, че ругае пред дете, и това дете, естествено, започна да използва думата възможно най-често. Това действаше като магия и тогава Гарет разбра с какво си има работа. Лоуърови бяха луди гении.
– Както казах – продължи Ейнджъл – той изглеждаше почти като човек, но не достатъчно, за да мине за такъв на публично място. Поне от половин секундата, в която го погледнах.
Робърт отпи глътка от бирата, която беше пил през последния час.
– Той те е следил и през порталите?
– Не съм сигурна. Знам само, че през последните няколко измерения е бил по петите ми. Как стига дотам, не знам.
– Не мога да повярвам – каза Марика, като погледът ѝ пропътува дължината на Пип – че си израснала в друго измерение. Всъщност в няколко измерения.
– Поставя съвсем нов обрат на думата „студент по обмен“ – каза Ерик с подсмърчане.
Това предизвика усмивка у почти всички. С изключение на Ейнджъл, който изглеждаше готов да взриви света. От друга страна, може би винаги се е мръщил така. Тъй като никога преди не го беше виждал, Гарет нямаше как да знае.
По лицето на Пип премина слаба тревога, но той не можеше да си представи през какво е преминала. Отнесе го към лошия спомен, за който се надяваше, че ще му разкаже някой ден, докато тя не стана рязко и не започна да разчиства масата.
Това малко действие послужи като сигнал за всеки да вземе чиниите си, да ги отнесе в кухнята и да ги изплакне – според правилата на дома. Малката изследователка първа изплакна своята и след това се отправи към кабинета на Гарет. Той я последва от любопитство.
Робърт не пропусна да забележи и изражението на лицето ѝ. Той тръгна веднага след нея и двамата с Гарет си размениха погледи, когато влязоха в кабинета. Декориран в тежко дърво със сиви акценти, той се намираше в задната част на главната къща, достатъчно близо до гористата местност отзад, за да има прекрасна гледка, и достатъчно близо до кухнята, за да е направо удобен.
Пип стоеше пред рамкирана карта на комплекса, подарък за рождения ден от Куки.
– Този район е красив – каза им Алвин, без да си прави труда да се обърне.
Гърдите на Гарет се стегнаха, когато той наистина добре разгледа фигурата ѝ. Твърде слаба, с тъмни кръгове под очите, той нито за миг не се усъмни колко невъзможно тежки трябва да са били за нея последните няколко години. Да бъде изгубена и на всичкото отгоре напълно сама. Мисълта беше почти непосилна за него и вината го нападна на съвсем ново ниво.
Трябваше да разбере какво се случва, преди да се е стигнало до това, което се случи. Работата му беше да следи всяка нейна стъпка. Да знае всяка нейна мисъл. Да се опита да предвиди всяко нейно действие. Тя беше дете със сили, които не можеха да се повярват. Това нещо можеше да завърши много по-зле.
Все още можеше, като се замисля.
– Нямаш причина да се чувстваш виновен – каза му Алвин, като не откъсваше поглед от картата.
– Нямам – излъга той. – И откъде знаеш?
– Правиш физиономии, когато мислиш, че никой не те гледа. – Тя се усмихна и посочи декоративното огледало на стената до себе си. Онова, в което можеше да го види ясно.
– Измамница – каза той.
Двамата с Робърт се приближиха до нея, заставайки по фланговете ѝ, за да разгледат картата.
– Какво става, скъпа? – Попита Робърт.
– Хаял е близо.
Гарет се напрегна, а беше сигурен, че и Робърт го направи.
– Откъде знаеш? – Попита той.
Тя вдигна лицето си към небето и вдиша дълбоко през носа си.
– Усещам го.
Гарет не можеше да се сдържи. Обърна глава и също засмърка. Нищо необичайно. Сигурно е още една от нейните дарби.
– Колко близо? – Попита Робърт.
– Три мили. Може би четири.
– И усещаш миризмата му? – Попита Гарет. – От толкова далеч?
– Живях с тях много години. Можех да го усетя от двайсет мили разстояние. Но това е лошо.
– Защо?
– Щом аз го усещам, значи и той може да ме усети. Той знае, че съм тук. Той ще дойде за мен.
– Позволи му – каза Робърт и сложи ръка на рамото ѝ.
– Не мога да рискувам. Аз го доведох тук. Той е мой проблем.
Гарет се отдръпна настрани, за да я погледне, но тя не искаше да установи контакт с очите.
– Той е наш проблем, Алвин.
Тя сведе глава, докато косата ѝ не блокираше погледа му към овалното ѝ лице.
– Не. Трябва да си тръгна.
– Забранявам ти – каза Робърт.
Тя най-сетне се обърна и двамата видяха емоцията, която блестеше в очите ѝ.
– Не бихте могли да ме спрете, ако искам да си тръгна.
Робърт вдигна брадичката си с една степен.
– Знам, но все пак ти забранявам. Ще направим това заедно.
– Ще заложим капан – каза Гарет. – Той никога няма да ни види да идваме.
– Да – каза тя с задъхан кикот. – Ще го види.
– Е, тогава просто ще трябва да сме много умни.
След като помисли няколко минути, тя изправи рамене, съгласи се с кратко кимване, след което обгърна и двамата в най-добрата групова прегръдка, в която Гарет някога е попадал.
Назад към част 9 Напред към част 11