ЛЕОН
Някой подхвърли пластмасова чаша в ръката ми и аз изхвърлих съдържанието и в устата си.
– Арх! – Изплюх я и хвърлих чашата така, че тя отскочи от тила ѝ. Тя. Момичето, което се беше осмелило да ми донесе онази пикаеща вода от чешмата. От истинската шибана чешма. – Минерална вода, Минди! – Изръмжах ѝ и тя се размърда, като грабна чашата от пода.
Момичето беше ново. Първокурсничка. Симпатично дупе. Харесвах и усмивката ѝ. Но точно тогава бях толкова ядосан, колкото можех да бъда. Добре, може би не чак толкова, колкото можех да се ядосам. Но все пак.
Намръщих се, приближих се и я прегърнах през раменете.
– Знаеш, че мразя да крещя, Минди.
– Аз съм Лилия…
– Шшшшш Минди. – Наричах всички Минди. Беше много по-лесно да ги запомня. Всъщност те нямаха нищо против, не че съм ги питал. Придърпах я в прегръдките си и тя се захили, спускайки ръце по гърдите ми. – Мин..? – Започнах да изричам, а тя каза: „-ди“.
– Не, минерална вода. Продължавай, Минди. – Отблъснах я, сгънах ръце и върнах погледа си към игрището. Къде беше моята проклета свирка, когато имах нужда от нея? Имах златна свирка, направена по поръчка. Истинска красота за гледане. Но трябваше да я пазя, защото Данте винаги я оглеждаше. Не му давах злато, защото семейството ми го хвърляше по мен като конфети, но тази свирка си беше моя. Бях я проектирал отгоре до долу, когато станах капитан на отбора. Върху нея бяха гравирани четирите символа на стихиите и емблемата на Соларианската питболна лига в долната част. Някой ден щях да накарам Огняря на Скайларките, Алид Керберос, също да изпише знак върху нея. Тя беше моя. А когато нещо беше мое, аз не го пусках.
Дори нямаше да имам нужда от свирка, но нашият треньор, професор Марс, водеше задържането в четвъртък, така че тогава винаги изпълнявах ролята му.
Потърсих Данте на игрището – ако можеше да се нарече истински терен този гаден пясъчник с дупка в центъра – и го намерих да гали проклетата ми свирка.
– Данте! – Размахах ръце, за да привлека вниманието му. – Лошо момче! – Издекламирах го, след което потупах коленете си. – Върни го обратно. Хайде. – Издадох звуци на целувка към него, а той се усмихна и веднага постави свирката на верижката на врата си. – Не, Данте – оплаках се аз, вече сериозно. Пъхнах ръка в джоба на късите си панталони и извадих няколко златни монети. Беше като да размениш кучешка бисквитка за дистанционното на телевизора.
Той беше проклета сврака. И птичето щеше да полети, когато ги видеше. Притиснах ги между пръстите си и оставих слънцето да ги улови, като ги осветих в неговата посока.
Главата му се вдигна и той се запъти към тях, като очите му не се откъсваха от златото. Той веднага посегна към тях, а аз ги задържах зад гърба си.
– Свирка. Сега.
Данте въздъхна.
– Но това е толкова…
– Знам. И е толкова мое. Дай го или ще те изключа от отбора. – Имах предвид това. В известен смисъл. Данте беше солиден въздушен агент и макар да не беше Ланс Орион от Академията на Зодиак, все пак можеше да имаме шанс да им бием шута, ако всички бяхме във върхова форма в следващия ни мач срещу тях. Може би. Добре, вероятно не. Но аз бях голям оптимист. И като капитан бях решил да ентусиазирам играчите си по най-добрия възможен начин. Отборът не беше стигал дори по-далеч от квалификациите от години, преди Данте и аз да се запишем да играем на защитни позиции. А тази година едва се бяхме отскубнали в първия ни мач на четвъртфиналите. Но ако разполагахме с още един-двама силни играчи, смятах, че един ден наистина бихме могли да спечелим целия турнир.
Данте ми я върна с лаконично мрънкане и аз му подхвърлих монетите, като напъхах свирката в устата си и изсвирих толкова силно, че той изохка.
– Стронзо – изсумтя той и нанесе силен удар в ръката ми. – Шибаните ми уши.
– Трябва да се върнеш на игрището и да играеш с топката, Данте. – Посочих му.
– Това е толкова извън контекста. – Той извъртя очи, но направи каквото поисках и се отдалечи през игрището към въздушния квадрат. Не много хора извън клана Оскура можеха да твърдят, че наричат Данте свой приятел, но ние бяхме изградили връзка на питбол и бира, която трудно можеше да се отрече.
– Здравей – тих глас съобщи за пристигането на Елис и аз се обърнах, за да я намеря в изключително малкия комплект, който нарочно ѝ бях дал. Усмихнах се, прокарах очи по голите ѝ крака, като не бързах да минавам по закръглената ѝ талия, а след това се качих на експресния влак към багажника ѝ. Да, бях щастлив да сляза там. Повече от щастлив. Докато ръката ѝ не хвана брадичката ми, не я дръпна нагоре и не я стисна толкова силно, че изхърках.
Отблъснах ръката ѝ, разтривайки лицето си.
– Внимавай. Това лице струва много.
– Не достатъчно, за да си позволиш толкова дълъг поглед към гърдите ми, Леон. Ти по този начин ли се взираш и в циците на Данте, или само жените от екипа са ти перверзни?
– Не е нужно да гледам, той ми позволява да ги галя в съблекалнята. – Хвърлих и най-добрата си усмивка и тя се задави от смях, докато се опитваше да го задържи. Усмивката ми се разшири и плъзнах ръката си по гърба ѝ, подканяйки я към терена.
– Ако успееш да надвиеш Гладис, можеш да заемеш нейното място в отбора. Тя така или иначе е само заместник, който замества позицията на въздушния нападател. Човекът, който имаше оста преди, той…- Стиснах устни, когато лицето на Гарет се втренчи в главата ми. Отблъснах образа, преглъщайки буцата в гърлото си заедно с възела на вина в стомаха ми.
Елис се спусна да си завърже връзките на обувките и успях да се успокоя, докато тя се изправи отново, а челюстта ѝ се изправи.
– Е, той си отиде, така че просто се справи по-добре от Гладис. – Наведох се и прошепнах: – Всеки е по-добър от Гладис.
– Хей! -Провикна се Гладис.
– О, хайде, Гладис, ти играеш само за да впечатлиш Харви. – Посочих Харви, който гледаше Гладис, сякаш никога не я беше виждал, загребвайки с ръка през меднорусата си коса.
– Леон! – Изпищя Гладис, ставайки яркочервена.
– Свърших с мъртвата тежест, котенце – казах аз, вземайки решението си. – Всъщност, Харви, искаш ли да излезеш с Гладис? – Притиснах с ръце устата си, докато крещях.
Харви сви рамене, после кимна и Гладис светна като коледна елха.
– Перфектно. Ще ти напиша номера ѝ. – Махнах на Гладис да напусне игрището. – Ти си извън отбора, Гладис. Ще се радвам да предадеш препоръка за друг училищен клуб.
Тя тръгна, без да изглежда поне малко притеснена. Най-накрая можех да разбера защо бяхме последни в почти всеки турнир в историята на между училищните мачове. Една трета от отбора нямаше никакви умения с топката.
– Добре, излизай. Да започнем с основните неща. Хвани топката и я вкарай в ямата. – Заведох я на игрището, като сгънах ръце, докато пъхах свирката в устата си. Вместо фантастичните омагьосани дупки, които някои престижни академии можеха да си позволят, имахме по една във всеки ъгъл на игрището, която работеше правилно в около шейсет и три процента от времето. Така че, когато елементарните топки се изстрелваха от тях, това си заслужаваше да се отпразнува.
В центъра на игрището се намираше ямата, в която се вкарваха всички голове. Играта беше проста. Вкарайте топката в ямата преди другия отбор да го направи. Всеки рунд имаше само пет минути, така че нямаше място за грешки. Ако топката не беше влязла в ямата до изтичането на времето, тя се взривяваше. А когато това станеше, шибано болеше.
– Добре. – Елис изтича на игрището и аз безсрамно си представих как дупето ѝ подскача нагоре-надолу в скута ми, преди да се обърне с лице към мен.
Тя достигна двайсет метра – въздушната дупка на академия „Зодиак“ я изстрелваше на петдесет, не че завиждах – и всички зачакаха Елис да я изстреля.
Тя мързеливо замахна с ръка и един въздушен удар я запрати право в Ямата.
Челюстта ми се отпусна.
– Ти си вътре. Ебаси.
Тя лъчезарно се завъртя и вдигна леко пола, докато правеше реверанс. Усмихнах се глупаво, след което забелязах, че Данте прави същото. Надух свирката си толкова силно, че ме заболяха ушите, и всички на терена се размърдаха.
– Добре, а сега го направи, докато всички останали се опитват да те спрат.
– Всички? – Попита Елис, очите ѝ се разшириха, но тази мацка явно не беше твърде замаяна. Тя вече беше подложила крака и въртеше топка в ръцете си. Този не толкова невинен поглед с присвити устни със сигурност ме вбесяваше. Щеше да изглежда адски добре на колене.
– Никакви подаръци за поръчки – извиках на Елис и тя се нацупи. Обзалагам се, че след тази проба тези устни ще бъдат увити около нещо. Тя определено ме иска.
Надух свирката и Данте се втурна към нея, шибана сила от чисти мускули. Тя осъзна, че и той, и останалите девет играчи също се стремят към нея, и се спъна, преди да се обърне и да избяга през игрището. Земната дупка беше изхвърлила тежка земна топка на половин метър от себе си, сякаш се беше отказала от живота и беше умряла.
Елис се втурна към нея и аз се възхитих на работещите мускули в прасците, бедрата и дупето ѝ. Не знам какво беше това, което ме възбуждаше толкова, но всеки път, когато тя се приближаваше, ми ставаше ходеща ерекция.
Тя скочи върху него, грабвайки тежката земна топка със сила, която накара веждите ми да се повдигнат. Втурна се обратно към игрището, като повали на земята Харви, воден гръбнак, с мощна струя от магията си.
Тя се запъти към Ямата, а Данте изпревари всички останали, като ръцете му се засилваха напред-назад. Тя вдигна ръце, за да хвърли топката, но Данте я повали на земята, преди да го направи, притисна я с бедрата си и се изсмя в лицето ѝ.
Отброих от пет и го изчаках да се изправи. Но не. Устните им бяха твърде близо и те все още бяха на шибаната земя.
– Излязла си Калисто! – Изръмжах, най-вече за да накарам Данте да се раздвижи. Което той все още не правеше. Беше притиснал китките ѝ, а тя се усмихваше като котка, бедрата ѝ се извиваха, докато се преструваше, че се опитва да избяга, докато всъщност очаквах, че членът му привлича повече внимание от солариански мач по питбол в праймтайма на телевизията. Надух свирката си и Данте най-накрая се изправи, като я повлече със себе си. Прегледах ерекцията и да, беше там. Този шибан дракон с голям задник се беше разгорещил по цялото ми игрище и по цялото ми момиче.
– Играй! Калисто, ела тук – изисках аз. Тя се затича към мен, а Данте наведе глава, докато я гледаше как върви. И дупето ѝ се движеше. Той не толкова деликатно преправи разкрача си и аз въздъхнах. Обичах това момче. Споделянето беше грижа. Но също така… да притежаваш означаваше да се изпикаеш.
Обгърнах я с ръка в секундата, в която тя се приближи, и я отведох далеч от игрището, докато ушите ми се изпълваха с шума на поредната въздушна топка. Тропотът на краката ми подсказа, че отборът тича, така че издърпах Елис зад трибуните, докато бяха заети.
– Тук ли трябва да седя, докато съм навън? – Тя смръщи нос, докато гледаше изцапания с дъвки под.
Запратих я с гръб към стената зад седалките, а горнището ѝ се качи нагоре, защото беше твърде малко, по дяволите. Поставих ръцете си на бедрата ѝ, приближавайки се.
– Не, това е мястото, където отиваш, докато се опитвам да преглътна езика ти. Това е забавна игра, искаш ли да я опиташ първо върху мен?
Тя постави ръка на гърдите ми, но не ме изхвърли, а очите ѝ танцуваха с пакост.
– Това, защото Данте ме беше обгърнал с ръце ли е?
– Те не бяха навсякъде по теб.
– Да, бяха. Не можеше да се види, но той ги имаше навсякъде.
– Примамваш ме – мърморех, приближавах се, за да усетя сладкия ѝ дъх и да се опитам да я целуна.
Тя ми подаде бузата с дразнещо кикотене, а ръката ѝ се спускаше по-ниско върху корема ми. Вдишах, а устата ми пресъхна до кости.
– Вкусът ми е като на бонбони – обещах, като ѝ се усмихнах косо, което винаги вършеше работа. Момичетата падаха в краката ми като мъртви мухи. Понякога се спускаха върху мен толкова дълго, че подремвах по средата. Искаше ми се да поеме контрола и просто да се нахвърли върху мен, но тя не играеше.
Тя отпусна глава назад към трибуните.
– Имам вкус на сажди – закани се тя. Пръстите ѝ стигнаха до колана ми и тя закачи дяволито пръст в него, като почти докосна слиповете ми. Изпуснах лъвско ръмжене и тя захапа долната си устна. Тази шибана устна.
– Искам устата ти. – Отблъснах ръката ѝ, приключил с тази игра, като хванах бедрата ѝ и притиснах устата си към нейната. Захапах мястото, където тя беше хапала, и тя въздъхна. Тя нямаше вкус на сажди, имаше вкус на череши и шибано слънце. Притиснах я към възбудата си и тя изстена. По звездите, този звук трябваше да бъде новата ми мелодия на звънене.
– Направи го отново – помолих я.
– Накарай ме – прошепна тя. Отворих очи, като продължавах да я целувам, само защото имах нужда да видя как лицето ѝ се изкривява от желание за мен. Тя беше напълно погълната от целувката ми и аз вдигнах краката ѝ, втренчвайки се в нея, докато не изтръгнах този звук от нея отново.
– Майната им на тренировките, ела в стаята ми. Вече си в отбора. – Исках я отпред, отстрани, отзад и винаги. Нещо в мен просто се нуждаеше от нея. Не можех да го обясня, дори и да се опитвах. Съмнявах се, че и учителят ми по нумерология с половин мозъчна клетка би могъл. Тя беше като черупка без ядката вътре. Като стана дума за ядки. Елис се впиваше в моите и усещането беше като за чист грях, замразен в сладолед и натъпкан в устата ми.
– Хайде да вървим. Можеш да правиш с мен каквото си поискаш – изпъшках и тя се отдръпна, а устните ѝ бяха подпухнали от мястото, където я бях целунал толкова силно.
– Уау, късметлийка съм – каза тя сухо, после ме потупа по носа, разви краката си от мен и оправи горнището си. – Но аз съм малко гладна. Ще се видим, Лео.
– Леон – поправих я рязко, знаейки, че ме изкарва глупак.
– Точно така – засмя се тя. – Благодаря за бонбоните. – Тя размърда бедрата си, а аз просто стоях и я гледах как си тръгва, а ерекцията ми потъваше като Титаник.
Назад към част 9 Напред към част 11