Джанин Фрост – Вечната целувка на мрака – книга 2 -част 32

Глава 31

Мeнчерес лежеше на дъното на ваната. Водата отдавна беше изстинала, но той не добави повече, за да затопли температурата. Не искаше да се движи, за да не наруши концентрацията си. През последните няколко часа се взираше в надвисналата стена от мрак в съзнанието си, опитвайки се да я събори тухла по тухла. Местонахождението на Кира се намираше отвъд нея, стига да можеше да намери начин да пробие неукротимата ѝ защита.
Но всичко, което се случваше, беше тъмнината да се приближава все повече, докато не го погълна. Той възпроизвеждаше думите на Кира в съзнанието си, сякаш те бяха талисмани, които можеха да го насочат. „Чувал ли си някога за самоизпълняващо се пророчество? . . . Кога изгуби способността да виждате отвъд мрака? . . . Вината на оцелелия… Може би не виждаш бъдеще за себе си, защото не вярваш, че го заслужаваш.“
Нищо от това не бива да има значение сега. Той може и да не вярваше, че заслужава бъдеще, но знаеше, че Кира го заслужава. Това би трябвало да е достатъчно, за да го накара да се откаже от всяка частица вина, която може би го е блокирала преди. Кира го обичаше и вярваше в него по начин, по който никой друг не го беше правил преди, никога. Само това би трябвало да му е достатъчно, за да събори стената на мрака в себе си.
И все пак, въпреки че насочи всяка фибра на съществото си към разрушаването на тази стена, за да научи местоположението на Кира, преди да е станало твърде късно да я спаси и да замине при Радже, мракът не се поколеба. Вместо това плътността му сякаш нарастваше и когато таймерът на часовника, който Менчерес беше настроил, се задейства, той с голяма мъка разбра, че Кира греши. Това не беше бариера, която той беше предизвикал в себе си, независимо колко силно гореше вярата ѝ за него. Това не беше вина на оцелял, самоизпълняващо се пророчество или погрешно тълкуване на видяното от него.
Това беше Дуат, тъмният подземен свят, лишен от небе или земя, и никой не побеждаваше смъртта, щом нейният паром се насочеше към него.
Менчерес стана от ваната, като дори не си направи труда да се избърше с кърпа, преди да навлече дрехите си. Над него се възцари спокойствие. Може би го очакваше вечен мрак, но преди да влезе в Дуат, той първо щеше да подчини този мрак на своите цели. Все още имаше начин да спаси Кира.
Изражението на Влад беше мрачно, докато го чакаше пред банята. Не задаваше въпроси, но щеше да знае, че Менчерес не е успял да пробие онази стена в него. В противен случай щеше да ги подканя да тръгнат, за да могат да приберат Кира.
– Може би можем… – Започна Влад.
– Знам друг начин – прекъсна го Менчерес. Устните му се изкривиха в сардонична усмивка. – Макар че може би няма да искаш да останеш, за да го видиш.

Изгаряне я нападна отвътре навън още преди Кира да отвори очи. Устата ѝ пресъхна, крайниците я боляха и някак си стомахът ѝ беше пълен с огън. За няколко объркани мига тя не можа да си спомни къде се намира и защо е прикована към стената. После всичко се върна в съзнанието ѝ. Тримата вампири, които я нападнаха в засада в сградата на Тина. Радже я доведе тук. Менчерес, който трябваше да се срещне с Радже тази вечер, за да размени живота си за нейния.
Тя не помръдна и не направи нищо друго, което да разтърси металните скоби и да предупреди пазачите, че е будна. За неин ужас те не я бяха оставили сама нито веднъж през изминалата нощ. Разбира се, Радже беше тук, така че може би пазачите се бяха постарали да го предпазят. Тя ги чу в другите стаи. С тях имаше хора и тези удари на сърцата накараха глада на Кира да се разрасне. Макар че тази сграда изглеждаше затворена за посетители, руините бяха туристическа атракция и даваха на стражите лесен достъп до храна.
Но сега в стаята нямаше пазачи. Радже също можеше да не е тук. Може би е на път за Атланта, за да се срещне с Менчерес. Колко беше часът? Колко време я беше държала в сън зората?
Кира се огледа наоколо, опитвайки се да види дали някой отблясък на слънчева светлина не прониква в стаята покрай нейната. Не можеше да извие врат достатъчно, за да види такива, или пък ги нямаше, но все още не се чувстваше тъмно. Все още имаше време. Бързото биене на тези сърдечни удари я привличаше с хипнотична примамка, това парене в стомаха ѝ напомняше, че и тя няма много време. Ако не успееше да овладее глада си, той можеше отново да я вкара в безсмислено затъмнение от жажда за кръв.
Менчерес разчита на теб – напомни си Кира. Тя може да се справи. Нямаше да го разочарова.
Колкото можеше по-тихо, тя дръпна желязната примка около китката си. Тя заскърца тревожно силно и накара очите ѝ да се стрелнат нервно към отворената арка, но никой не дойде. Кира стисна зъби и опита отново. Желязото все още скърцаше по начин, който ѝ звучеше като алармена камбана, но според звуците в другата стая стражите бяха заети с хората. Кой знаеше колко дълго ще продължи това? Трябваше да побърза.
Кира усети, че желязото започва да се отдръпва от стената. Заля я въодушевление, но в същото време чу как един от стражите промълви:
– Чухте ли това?
Тя затвори очи и увисна в белезниците си точно навреме. Стражът влезе, а вълните от аурата му се засилваха с приближаването му. Голямата му ръка обхвана лицето ѝ, задържайки се твърде дълго за нейно удобство. След това същата ръка стисна грубо гърдите ѝ, но Кира се насили да не реагира.
– Все още е навън – промълви той. Облекчението я изпълни, когато го чу да се присъединява към останалите в съседната стая. Тя отвори очи, предпазлива за всеки случай, ако той се престори, че излиза, но в стаята нямаше никой.
Може би щеше да успее да издърпа железата от стената, но те бяха твърде шумни, за да може да ги измъкне, без да предупреди стражите. Кира погледна безмилостно аналитично окованите си ръце и крака. Счупените кости щяха да вдигат много по-малко шум от дрънчащите железа. Всичко, което трябваше да направи, беше да се сдържа да не изкрещи. Спомни си агонията, която бе изпитала, когато Флейър бе смачкал ръката ѝ.
По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи, но тя нямаше избор.
Кира стисна челюстта си и се овладя. После бавно, безмилостно дръпна ръката си надолу, като принуди не желязото от стената, а ръката си да премине през твърде тесен кръг, за да се побере.
Пламъци от пулсираща болка се стрелнаха в ръката ѝ, а костите ѝ изхрущяха заедно, като че някой мели кафе на зърна за сутрешната си напитка. Тя изтръпна и се опита да не издаде нито звук. Когато ръката ѝ се измъкна от желязната скоба, за няколко секунди тя се изкриви в неправилна форма; докато заздравееше, я болеше още по-силно. После, въпреки че паренето в ръката ѝ отшумя, това в стомаха ѝ сякаш се засили.
Беше на изпарения, когато ставаше дума за кръв. Беше изчерпала още от ограничените си ресурси, като се бе наранила и излекувала, а все още и оставаха още една ръка и два крака.
Кира хвърли мрачен поглед към помещението, където се намираха стражите. Ти можеш да се справиш – изпя си тя. Радже я смяташе за обикновен нов вампир, безпомощен срещу тези ограничения и охраната му. Тя щеше да му покаже колко много я е подценил – и Менчерес.
Тя погледна другата си ръка. След това със стиснати зъби Кира започна да дърпа.

Менчерес седеше с кръстосани крака в кръга, сложил ръце на коленете си, а вниманието му беше насочено към късното следобедно слънце. Той гледаше на запад – посоката, откъдето идваше смъртта. Непосредствено пред него лежаха сребърен нож и празна чаша. Влад стоеше на няколко крачки от периметъра на кръга, челюстта му беше свита, а от него се носеше аромат на дим.
– Това е лудост.
Менчерес вдигна сребърния нож.
– Казах ти да не гледаш. Ти избра да го правиш независимо от това, но не трябва да се намесваш. Ако го направиш, рискуваш повече от живота си.
– Ще отидем при Радже – почти изръмжа Влад. – Ти ще го задържиш със силата си, а аз ще го изгоря, докато не ти каже къде е Кира. Това е жизнеспособен план. А не да се опитваш да призовеш бог от подземния свят със странен ритуал с черна магия, който вероятно ще те убие.
– Радже не е глупак – отвърна Менчерес. – Знае, че ако разкрие къде е Кира, ще го убия веднага щом я взема. Или пък Радже ще откаже да разкрие местонахождението ѝ достатъчно дълго, за да наруши каквото и да е времево ограничение, което е поставил на пазачите си, така че те ще я убият. Той е дръзнал твърде много, за да не доведе това докрай, и дори да му дам това, което иска, пак ще я убие.
– Кира все още може да се измъкне. Тя е по-силна, отколкото който и да е от тях си представя. Не е нужно да го правиш.
Менчерес почти се усмихна.
– Да, длъжен съм. Всъщност сега знам, че това е било предопределено.
Дуат и богът на подземния свят се намираха точно отвъд острието на този сребърен нож. Той го вдигна, като гледаше как острието проблясва на лунната светлина. После вдигна празната чаша с другата си ръка.
– Вписани в имената им, познати по телата им, гравирани по формите им са часовете – започна да рецитира Менчерес от Амдуат на родния си египетски език. – Загадъчни в същността си, без този таен образ на Дуат да е познат на никой човек. Този образ е направен с боя така в тайната на Дуат, на южната страна на Скритата стая. Този, който го познава, ще участва в приношенията в Дуата. Той ще бъде удовлетворен от приношенията на боговете, следващи Озирис. Всичко, което пожелае, ще му бъде предложено в Земята.
Когато Менчерес приключи да говори, той заби острието в гърдите си, директно в сърцето му. Среброто пламна с огнена агония, която сякаш за миг изпълни всяка негова вена. Последния път, когато бе изпълнявал мрачен ритуал, бе използвал стомана вместо сребро. Но за да призове пасажера на подземния свят, Менчерес изискваше повече заплащане от кръвта си и костите на убитите си другари. Изискваше познаване на свещени символи, изписани с кръв, която течеше от ръба на смъртта.
– Акен – изпя той. – Превозвач на мъртвите, владетел на Дуат. Призовавам те.
Той изтръгна по своя воля кръвта си от раната в гърдите си, като държеше чашата под нея. Кръвта му потече в равномерна, болезнена струя, която сякаш се изливаше от него като киселина. Когато чашата се напълни, Менчерес едва се движеше от болка, но трябваше да го направи, въпреки че и най-малкото движение на острието щеше да разкъса сърцето му и да го убие. Не можеше да използва силата си, за да задържи острието неподвижно, нито да направи това, което трябваше да се направи по-нататък. Силата му беше безполезна вътре в кръга.
Той потопи пръста си в чашата, покривайки го с кръвта си. Въпреки опасността, която щеше да донесе тласкането на острието, той се наведе напред и започна да рисува първия от дванадесетте символа, които щяха да призоват Акън.
Щом завърши първия символ, в кръга започнаха да се образуват сенки. Акх, прокълнатите души на подземния свят. Ако не беше достатъчно силен, за да завърши ритуала, като нарисува всичките дванадесет символа, акхите щяха да го погълнат, отнасяйки душата му към Аммут, богинята Поглъщач.
Тъмнината в погледа му сякаш го дразнеше. Дали това беше безкрайната река на мъртвите, по която лодката щеше да пристигне, ако Менчерес успееше? Или това беше безкрайната тъмнина на Дуат, където щеше да бъде осъден като един от вечно неспокойните ахи? Дали неуспехът му е бил предопределен отдавна и той е щял да прекара цялата вечност в капан като сенките, които сега го заобикаляха?
– Менчерес – каза Влад, като пренебрегна предупреждението да не се намесва. – Спри това сега.
– Твърде късно е – изсумтя той и отново потопи пръст в чашата с кръв. Дори това леко движение сякаш забиваше ножа по-дълбоко в сърцето му. Вместо това се опита да се концентрира върху пурпурната течност, докато рисуваше следващия символ, опитвайки се да пренебрегне разяждащата болка и непреодолимото желание да извади ножа веднага. Ако извадеше ножа, ахите около него веднага щяха да станат плътни и да го погълнат. Но колкото повече време му отнемаше да нарисува символите, толкова повече сила придобиваха ахите. Те се хранеха с болка, а със среброто в гърдите си Менчерес беше пиршество за тях. Колкото по-силни ставаха, толкова по-твърди щяха да станат.
Менчерес потопи пръста си обратно в чашата. Кръвта на Кира беше част от него, нейната същност беше смесена с кръвта на другите донори, от които се бе хранил. Това нямаше да е най-близкото до това да бъде отново с нея. Беше му повярвала достатъчно, за да рискува живота си с Радже – човек, който вече веднъж беше отговорен за смъртта ѝ. Може и да я бе подвел онзи първи път, когато бе отнел смъртността ѝ, но този път нямаше да я подведе.
Той нарисува третия символ, докато сенките на ахите започнаха да се въртят по-бързо около него. Менчерес смени позицията си, за да накара символите да го заобиколят, а болката, която предизвика, почти го накара да се свие. Той я принуди да се върне обратно и бавно нарисува четвъртия символ. Всеки от тях трябваше да бъде точен; грешка щеше да провали ритуала и да го осъди. Среброто в сърцето му сякаш започна да разраства пипала, опитвайки се да го унищожи със собствената си ужасна воля. Той стисна зъби и се съсредоточи върху линиите на следващия символ, който нарисува. Оставаха му още седем, преди да приключи.
Болката продължаваше да гори в него на безмилостни вълни. Когато сенките на аха засилиха вихрения си танц около него, те изгубиха изпарения си вид и се оформиха в мъгливи човекоподобни фигури с отворени уста, които изглеждаха като хъркащи. Влад измърмори нещо, но Менчерес не го слушаше. Беше прекалено съсредоточен върху това да държи ръката си стабилна, докато мълнии от болка раздираха тялото му. Колкото по-дълго среброто беше в сърцето му, толкова повече щеше да го сломи, разбивайки или способността му да тегли, или принуждавайки го да приключи рано, като изтръгне острието от гърдите си. Този ритуал не беше създаден, за да може притежателят му да успее. Беше предназначен за провал, затова Патра никога не го използваше срещу него, когато искаше да го убие чрез магия.
Остават още шест символа. За бога, той беше само на половината път. Нямаше да успее да завърши навреме.
Менчерес продължаваше да рисува независимо от това, че зрението му беше почти замъглено от всепоглъщащата болка и вихрите на ахите около него. Те се втвърдяваха с всеки изминал миг, докато продължаваха да се хранят с болката му. Когато се втвърдят, те ще се хранят с плътта му. Нямаше да мине много време.
Припадъкът едва не размаза Менчерес върху внимателно нарисуваните символи пред него. Ръката му се изстреля, спирайки инерцията, но на сантиметри от това да размаже един от тези символи. Той затвори очи, отделяйки ценни секунди, за да се опита да накара болката да се върне в нещо поносимо, но тя само продължи да се разпространява. Очите му се отвориха в нарастващ ужас. Колкото повече се концентрираше върху игнорирането на болката, толкова повече тя се засилваше, както и ахите, които вече ясно приличаха на хора, а не на безформени фигури.
– Кира ще е мъртва до изгрев слънце, ако не свършиш с това – призова Влад, като звучеше почти хрипливо от вълнението си.
Менчерес съсредоточи цялото си внимание върху рисуването на осмия символ, оставяйки болката да преминава свободно през тялото му. Тя го разтърси, шумолеше по острието, изпращаше още агонизиращи тласъци по крайниците му, но единственото, върху което се съсредоточи, беше да държи ръката си стабилна. Цялото му тяло започна да трепери, а страданието се разрастваше до такава степен, че му се искаше да умре, за да престане болката. Трябваше само едно необичайно потрепване, за да разклати острието прекалено силно. Едно размазване на символа, за да свърши всичко. Неизбежно е – прошепна съблазнително мракът. Защо трябва да страда, опитвайки се да предотврати нещо, което не може да бъде преодоляно?
Кира. Мъртва до изгрев слънце.
Той се бореше да запази зрението си и ръката си стабилни. Сега откъм ахите се чуваше ръмжене, което ставаше все по-силно, защото усещаха, че победата им наближава. Менчерес се насили да не ги гледа, а да довърши рисуването на деветия символ. Ръкоплясканията ставаха все по-силни, пръстите им го докосваха, докато кръгът, около който летяха, се стесняваше още повече. Той не погледна нагоре. Продължи да рисува, дори когато болката в него нарасна до степен, в която единственото, което искаше, беше да извие острието в гърдите си, за да се освободи от него.
– Бързай. . .- Влад изсумтя.
Ръката на Менчерес се размърда и погледът му се замъгли, когато започна да рисува десетия символ. Сега ахите го галеха, ръцете им шареха по гърба, ръцете и раменете му, опитвайки се да стигнат до острието. Той се прегърби напред, колкото можеше, а изгарящата болка от това движение накара зрението му да изчезне напълно за миг. Насили се да продължи да рисува, използвайки паметта си, за да оформи линиите, докато съвсем слабо не успя да види отново. Зрението му се беше стеснило до най-малкото пространство, но в това пространство той можеше да нарисува единадесетия символ.
Зъбите се впиха в гърба му, разкъсвайки плътта му. Той нададе дрезгав вик. Ахите бяха достатъчно солидни, за да започнат да пируват.
Той не обърна внимание на зъбите, които се врязваха в него, докато завършваше единадесетия символ. След това, използвайки цялата си сила, за да ги държи далеч от острието в сърцето си, Менчерес започна да рисува последния символ. В него избухна агония, в зрението му нахлу мрак и ръката му се разтресе, докато ахите го разкъсваха, но той продължи да рисува. Лицето на Кира проблесна в съзнанието му, пълната ѝ уста се разтвори в усмивка. Той се съсредоточи върху това с последните си съзнателни мисли.
Остави ахите да го погълнат. Да остави острието да се плъзне твърде дълбоко в гърдите му. Да дойде мракът на Дуат. Той все още нямаше да спре да рисува символа, който водеше към безопасността на Кира.
Страхотен рев изпълни ушите му, когато Менчерес начерта последните линии на символа. После черната тъмнина наистина го прихвана, заглушавайки този рев във вечната завеса на мрака.

Назад към част 31                                                                Напред към част 33

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!