ДЖАНИН ФРОСТ – Дом за празници ЧАСТ 10

Глава 10

Ден на благодарността. Трябваше да съм си вкъщи, събрана около маса, пълна с храна, която повечето от нас щяха да ядат само защото беше традиция. Вместо това бях с Иън в един стриптийз клуб, чийто счупен неонов надпис рекламираше пълна голота. Предполагам, че стриптиза се е смятал за твърде скромен за това заведение. Искаше ми се само управителите да са толкова строги в политиката си за чистота. И преди бях попадала на мръсни места, но това ме накара да се радвам, че не мога да хвана нито един от микробите, които несъмнено пълзяха по всеки сантиметър от интериора. Дори не изпих джина си с тоник, защото по чашата все още имаше ясни отпечатъци от чужди устни.
Мислите на танцьорката разкриваха, че не е по-щастлива от мен да бъде тук, но тя съвестно се занимаваше с представлението си, като се поклащаше, навеждаше и по друг начин показваше достатъчно от активите си, за да докаже, че външният надпис не е фалшива реклама. Изчаках, докато свърши, и ѝ махнах, като пъхнах няколко двайсетачки в жартиера и – единствената дреха, която носеше. Тя предаде благодарностите си с широко разтворено бедро, от което погледнах встрани. Не го направих, за да видя повече от женските ѝ части; направих го, тъй като тя се чудеше как ще си позволи да заведе сина си на лекар, защото настинката му не се подобряваше.
Иън се ухили.
– За толкова пари можеше да имаш няколко танца в скута.
– Заблуждавай се – казах уморено.
Къде отиваш, ако търсиш демони? На всяко място, където хората най-вероятно са се чувствали отчаяни, според Иън. Заради немислимите условия на демоничната сделка хората, които бяха готови да се съгласят с тях, се чувстваха така, сякаш нямаше към кого да се обърнат или нямаше какво да губят. През изминалата седмица бяхме прекарали достатъчно време в хосписи, приюти за бездомни, окръжни затвори и психиатрични заведения, за да ме накарат да изпадна в пълна депресия по повече причини, отколкото да не открия и намек за онзи специфичен мирис на сяра. Утре, ако все още не бяхме открили нищо, щяхме да напуснем щата, за да посетим други потенциални демонични горещи точки, като казината и фондовата борса.
На празник като Деня на благодарността стриптийз клубовете бяха пълни със самата картина на отчаяние, с щедра порция от необходимото отчаяние. Дори можех да го усетя от тях под алкохолните изпарения и другите не особено ароматни миризми от клуба. Не че сочех с пръст. От опит знаех, че да си самотен на празник се усеща по-силно, отколкото в други дни от годината.
Пример за това беше сегашното ми настроение. Или депресията ме беше хванала, или ми беше все по-трудно да спра да размишлявам за последния разговор, който бях провела с Боунс. Бях прикрила истинската причина за отсъствието си с извинението, че старата ми работа се нуждае от помощта ми. Обикновено, когато напуснеш работа, бившият ти работодател не може да ти се обади отново, но моята професия беше лов на немъртви за една тайна група на националната сигурност. Беше възможно да ме активират отново за мисия. Освен това, нека си го кажем направо: имах опит, така че внезапното ми напускане нямаше да е нещо нечувано. Рейф можеше да е подозрителен, но можеше само да предполага, защо наистина съм изчезнала, за да помогна на стария си екип да залови някакви немъртви разбойници.
Но о, гласът на Боунс, когато се обадих, за да кажа, че няма да се върна известно време. Не знаех дали студенината му беше повлияна от заклинанието или от съвсем истинско чувство за предателство. Бях се зарекла никога повече да не изчезвам така, но как можех да обясня, че трябва да наруша това обещание, защото в момента той не беше истинският Боунс? Не можех, така че, чувствайки се огорчена, бях затворила слушалката възможно най-бързо.
Когато вратата се отвори и за миг пусна слънчев лъч в затъмненото заведение, почти не си направих труда да погледна нагоре. Да видя още едно лице, което отразява собствената ми емоционална смесица от решителност и отчаяние, само щеше да ме накара да се убедя колко много ми се искаше обстоятелствата да са различни. Но все пак погледнах и въпреки че във външния вид на младежа нямаше нищо необичайно, заедно с него нахлу и вълна от остър въздух.
Въздух, който миришеше на сяра.
Настроението ми се повиши за миг. Кой би си помислил, че сблъсъкът с демон може да подобри нечий ден, но аз почти заплясках от радост. Не изчаках Иън, а се запътих към новодошлия, като се усмихвах широко.
Може би именно усмивката ми му попречи да усети опасност. Може би все още не беше забелязал, че нямам сърдечен ритъм, или пък се чувстваше сигурен, защото в сравнение с демоните вампирите бяха лесни за убиване. Така или иначе, той не се съпротивляваше, когато го хванах и го избутах обратно навън.
– Трябва да поговорим – казах му аз.
Демонът се засмя, като ме гледаше нагоре-надолу.
– Обикновено не обичам месо на стайна температура, но заради теб ще…
Съмнително ласкавото му изказване бе прекъснато, когато се появи Иън и изви ръцете на демона зад гърба му.
– Както ви каза дамата – каза Иън любезно, – трябва да си поговорим с вас.
Светлокафявите очи на демона започнаха да се пълнят с червено.
– Не знаеш с кого си играеш, вампире.
Бръкнах в якето си и извадих дълъг, тънък нож, като го задържах близо до окото на демона.
– В интерес на истината, ние знаем точно с кого си приказваме.

Назад към част 9                                                                  Напред към част 11

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *