ДЖАНИН ФРОСТ – Дом за празници ЧАСТ 21

Глава 21

Две седмици преди Коледа Фабиан пристигна на новото ни място в една изоставена фабрика на брега на морето с новината, която чакахме.
– Денис прибра обвиненията и е на лодката.
– Слава Богу, че е успяла да се измъкне – въздъхнах аз. – Как го е направила?
– Рейс не се съгласи да я пусне да си тръгне, независимо какво извинение си измисли, затова Денис се превърна в дубликат на твоята котка и мяукаше на вратата, докато някой от тях не я пусна навън. Те така и не разбраха, че това е тя.
Слабо учудване оцвети гласа на Фабиан от способността на Денис да променя формата си. Тя все още учудваше и мен, а аз я бях виждала да го прави няколко пъти.
Иън се ухили.
– Умна мадама.
Бях твърде развълнувана, за да коментирам умната импровизация на Денис. Боунс се намираше долу в бившето котелно помещение, потънал във веригите си, вкопчен в битка на волята срещу същество, което можеше да е на хиляди години. Толкова голяма част от волята му беше съсредоточена върху вътрешната борба, че не можеше да отдели енергия, за да се изправи. Петнайсетте дни, в които не си позволяваше и миг сън, се бяха отразили жестоко.
Беше ме измъчвало да гледам как демонът го разяжда отвътре, докато не можех да му помогна, но накрая можех да действам. И то не твърде скоро. Дори с изключителната си воля не мислех, че Боунс ще може да издържи още дълго.
– Тогава нека да започнем това шоу – заявих аз. – Фабиан, знаеш какво да правиш. Иън, извикай Балчек. Аз ще взема Боунс.
Слязох долу и сърцето ми се сви, когато видях тъмната му глава, наведена напред върху гърдите му. Очите му бяха затворени и нито един мускул не трепна на високата му фигура. Вътрешно въздъхнах. Беше заспал. Знаех, че това ще се случи скоро. Беше цяло чудо, че издържа толкова дълго, особено след като Боунс нямаше представа, че чакаме конкретна дата, за да действаме. Как можехме да му кажем, след като това само щеше да предупреди и демона? Беше се борил без край и тялото му най-накрая се беше предало.
Е, може би щяхме да имаме късмет и той щеше да спи толкова дълго, че щяхме да победим демона, преди той да се събуди и тя да поеме управлението…
Очите му се отвориха, като ме стреснаха. Те се спряха върху мен по нещо, което изглеждаше като нефокусирано.
– Кат?
– Боунс? – Отговорих със същото количество въпрос в гласа си.
– Ммм. – Това беше единственият му отговор, сякаш повече думи бяха твърде много за него.
Все още ли беше той? Може би беше затворил очи, за да се концентрира; бях го виждала да го прави и преди. Но в сегашното му състояние бих се учудила, ако можеше да затвори очи и да не заспи. Или пък беше заспал и това беше демонът, който се преструваше на изтощен, за да си помисля, че Боунс все още е на преден план?
Трябваше да съм сигурна.
– Какво беше първото нещо, което ти казах, когато се запознахме? – Демонът беше заразил тялото му, но Боунс потвърди, че няма достъп до спомените му, както и че той не знае почти нищо за нея.
Той не отговори, просто продължаваше да ме гледа с онзи нефокусиран поглед в очите си. Разтърсих грубо рамото му, веригите затрещяха под допира ми.
– Хайде, Боунс! Какво беше първото нещо, което ти казах, когато се запознахме?
Още докато говорех, извадих пистолета от панталона си. Вече винаги държах един в себе си, защото знаех, че е само въпрос на време да го застрелям.
– Здравей, красавецо – промълви той. – Искаш ли да се чукаме?
Облекчението премина през мен и аз върнах пистолета в кобура. Това бяха думите, които бях казала, когато бях неопитен ловец на вампири, който искаше да подмами Боунс навън, за да го убие. Това, което ми липсваше като чар, компенсирах с прямота.
– Трябва да се задържиш още малко – казах му, докато започвах да развързвам веригите, които го привързваха към няколко тръби. – Преместваме се на друго място.
– Котенце, не мога повече да правя това.
Думите ме пронизаха като дузина сребърни остриета. Звучеше толкова ужасно, че единственото, което исках да направя, беше да го люлея, докато спи три дни подред. Това беше прекалено. Не бих издържала и половината от това време. Беше ужасно да искам нещо друго от него, но въпреки че беше несправедливо, трябваше да изтласкам всичките си нежни чувства настрана.
– Трябва да го направиш – казах рязко. – Тук не сме в безопасност и трябва да си тръгнем. Не смей да заспиваш и да я оставиш да ни нападне сега. Мислех, че ме обичаш.
Мразех се за всяка дума. Ако бях на мястото на Боунс, щях да му кажа да се разкара, а след това щях да започна да хъркам. Но той поклати глава, сякаш за да я прочисти, а после някак си се принуди да се изправи дори със стотици килограми вериги, намотани около него.
Никога не съм го обичала повече – или не съм била по-решена да изпратя тази кучка в него обратно в ада.
– Точно така – продължих аз, като мислено си обещавах да го компенсирам. – Бъди нащрек.
Поддържах постоянен поток от разговори, които само един сержант би сметнал за насърчителни, докато свалях повечето вериги, но държах ръцете му заключени към гърдите в метална версия на усмирителна риза. След това пъхнах в ушите му слушалки и сложих черна качулка на лицето му с последното рязко предупреждение да остане съсредоточен. Безсърдечна кучка! Помислих си, но ако нещата вървяха по план, той щеше да се освободи от демона още тази вечер. Като последна стъпка от подготовката си, залепих с тиксо един iPod към веригите му и го включих. Силно.
Така ослепен и оглушал, го поведох по стълбите към първия етаж. Щеше да е по-бързо, ако го носех, но едно рязко „не“ изпод качулката ме спря, когато започнах да го вдигам. Изглежда, мъжката гордост оцеляваше дори след двуседмична липса на сън и безмилостна атака на демон. Това беше добре. Боунс можеше да ме проклина от едната и от другата страна като неблагодарна кучка и ако това му даваше сили, щях да се радвам.
Иън стоеше до окървавена поредица от символи, Балчек беше от другата им страна. Добре е да знаеш, че все още реагираше своевременно на свръхестествените си надписи. Пластмасов контейнер с размерите на чанта беше в краката на демона и той го вдигна с усмивка.
– Добре, пантери. Да сложим бебето с приятеля ви в леглото!
Мислите ми бяха точно такива.
В тази изоставена част на града имаше много малко хора, което беше добре. Ако някой ни видеше да водим до колата мъж с качулка и вериги, щеше да се обади в полицията и да съобщи за отвличане. Но, за щастие, никой не ни видя, докато потегляхме към Оушън Айл Бийч, където ни чакаше лодка в бурните води на брега на Северна Каролина.

Назад към част 20                                                                 Напред към част 22

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *