ДЖАНИН ФРОСТ – Дом за празници ЧАСТ 4

Глава 4

По лицето на Боунс се появи шок. Райт изглеждаше по-урбанистичен, дори с нож, стърчащ от гърдите му.
– Лъжеш – каза накрая Боунс. – Майка ми не е имала други деца освен мен.
– Не е имала – беше отговорът на Рейф. – Баща ти имаше.
Боунс все още изглеждаше поразен от гръм, но хватката му не се отпусна.
– Майка ми беше курва. Няма как да е знаела кой е баща ми.
– Майка ти е Пенелопе Ан Мейнард, която наистина е станала курва. Но чак след като родила незаконния син на херцога на Рътланд. Този син е отгледан в лондонски публичен дом и през 1789 г. е осъден на депортация за кражба. Той умира в наказателните колонии на Нов Южен Уелс година по-късно, но не остава мъртъв. – Погледът на Рейф се плъзна към мъжа зад него. – Не ти ли звучи познато нещо от това? – Всяка дума се забиваше в Боунс като физически удар, можех да разбера по емоциите, които се вплитаха в подсъзнанието ми. Макар да бях чувала историята за миналото на Боунс, тя не беше общоизвестна, а Рейф беше точен с датите и подробностите. Освен това имаше и прилика. И двамата мъже имаха онези високи, издълбани скули, гъсти вежди, пълни, но твърди устни и високи, гордо надменни стойки. Боунс беше брюнет с кафяви очи, а Рейф – синеок блондин, но ако Рейф си боядисаше косата и си сложеше тъмни очила, дори случаен наблюдател можеше да се досети, че са роднини. Полубратя, ако това, което Рейф казваше, беше вярно.
– Близо, но фамилията на майка ми е Ръсел, а не Мейнард – заяви Боунс. – И нито тя, нито някоя от жените, с които израснах, дори не намекнаха, че знаят кой е баща ми. Сега, повече от двеста години по-късно, очакваш да повярвам на тази приказка за херцози и че ти си моят отдавна изгубен брат? – Ръката му се стегна около врата на Рейф. – Съжалявам, приятелю. Не вярвам.
– Аз… съм… уф. – Думите бяха разбъркани от натиска, който Боунс упражни върху гърлото на вампира.
– Доказателство? – Попита Боунс, като отпусна хватката си.
Рейф успя да кимне.
– Ако спреш да ме душиш, ще ти покажа.
Фабиан ни следваше на дискретно разстояние, докато вървяхме по криволичещия чакълест път, който водеше към подножието на хълма. Ако Рейф забеляза призрака, който се носеше над върховете на дърветата, той не го коментира. Всъщност изглеждаше спокоен. Дори весел, но аз не свалих бдителността си. Случвало ми се е хора да се усмихват през цялото време, докато се опитват да ме убият, така че веселото настроение можеше да означава добри намерения, ако си Дядо Коледа, но същото не важеше за вампирите.
– Как намери къщата ми? – Попита Боунс. Той също не беше загубил и сантиметър от своята войнственост, както показваха теченията, които се въртяха около него.
– Проследих те от хотела – отвърна Рейф.
Спрях.
– Признаваш, че ти си онова копеле, което е наръгало Анет? – Зет или не, щеше да си плати, ако беше.
Рейф въздъхна.
– Спасих Анет, като прогоних онзи вампир. Но не го хванах. Когато се върнах да я проверя, вие я товарехте в колата, а много от вас изглеждаха достатъчно ядосани, за да убият първо и да задават въпроси после.
Иън беше казал, че е чул вампир, когато е пристигнал за първи път. Беше си помислил, че това е извършителят, който бяга от местопрестъплението, но можеше ли това да е Рейф, който преследваше истинския нападател?
– Ако това е вярно, защо Анет не те спомена, когато пристигнахме? И още по-важно, къде беше, когато някакъв гад беше изрисувал стените с нейната кръв?
Рейф хвърли страничен поглед на плоскостта в тона на Боунс. Нямаше нужда да е свързан с емоциите му, за да разбере, че Боунс не вярва в тази версия на събитията.
– Бях на път да я видя. Можеш да провериш мобилния и телефон; обаждането, което получи точно преди да я нападнат, беше от мен, който и казвам, че закъснявам. Когато пристигнах, чух нещо странно. Вратата ѝ беше отключена, така че влязох навреме, за да видя как някой се хвърля през прозореца. След като проверих дали Анет е все още жива, го погнах. Що се отнася до това защо не ме спомена, мога само да предполагам, че се дължи на погрешен опит да запази изненадата.
– Каква изненада? – Попитахме и аз и Боунс в един глас.
– Това, че имаш брат – отвърна тихо Рейф. – Новината трябваше да бъде подаръкът на Анет за рождения ти ден.
Дори при сходството във външния им вид все още ми се струваше невъзможно да си помисля, че Рейф е брат на Боунс. По неверието, което се промъкваше в подсъзнанието ми, Боунс се чувстваше по същия начин.
– Този вампир, когото преследваше, успя ли да го разгледаш добре? Случайно ще можеш ли да го разпознаеш? – Попитах, като смених темата.
– Съжалявам, никога не съм го виждал преди. Единственото, което мога да ти кажа, е, че имаше тъмна коса и можеше да лети като вятъра.
Вампир брюнет, който може да лети. Това го стесняваше до поне десет хиляди – изобщо не беше от голяма полза. Бяхме почти в подножието на хълма. Отпред един „Буик“ беше паркиран отстрани на пътя с изключени светлини.
– Моята кола – каза Рейф и кимна към нея. След това протегна комплект ключове. – Доказателството, което търсите, е в багажника.
Боунс не докосна ключовете, но стегната усмивка разтегли устните му.
– Не мисля така. Отвори го ти.
Рейф изхърка по начин, който прозвуча много познато.
– Мислиш, че съм го свързал, за да се взриви ли? Ти си още по-параноичен от репутацията си.
– Аз съм и по-нетърпелив от репутацията си – хладно отвърна Боунс. – Така че действай.
С друг шум на раздразнение Рейф остави дългая си бастун и отиде до задната част на колата. Багажникът се отвори, без да изхвръкне дори искра, и Рейф извади плосък, покрит с чаршаф правоъгълен предмет.
– Ето – каза той и го подаде на Боунс. – Имам и архиви, но ако това не те убеди, няма да те убедят и те.
Боунс го взе и дръпна чаршафа. Беше картина; стара, от състоянието на рамката и платното, но не ми трябваше повече от един поглед към предмета, за да изпусна дъх.
Боунс не каза нищо, просто се взираше в образа на мъж, който странно приличаше на него, само че косата му беше копринено руса и имаше бръчки около устата, които изглеждаха твърде сурови, за да са причинени от усмивка. Носеше накъдрена риза и бродирано палто с толкова много пискюли, копчета и плитки, че изглеждаше сякаш може да стои самостоятелно. Стърчащият от колана му кортик с дръжка от скъпоценни камъни допълваше образа на екстравагантност, сякаш арогантността в изражението на мъжа не беше достатъчна подсказка, че е роден за живот в лукс.
– Запознайте се с херцога на Рътланд – каза Рейф и гласът му наруши тежката тишина. – В случай че лицето му не е достатъчно доказателство, документите показват, че е кръстен Криспин Филип Артър Ръсел, Втори. Моето човешко име беше Криспин Филип Артър Ръсел Трети. Същото като твоето.
Мигновено се върнах преди осем години, когато все още се запознавах с Боунс и той ми разказа причината за истинското си име.
„Просто малко фантазия от страна на майка ми, тъй като тя явно нямаше представа кой е моят татко. И все пак е смятала, че добавянето на цифри след името ми ще ми придаде малко достойнство. Бедната мила жена, която никога не искаше да се изправи пред реалността…“
Ако вампирът, който стоеше срещу нас, беше прав, майката на Боунс не го беше нарекла „третия“ по прищявка. Тя го е кръстила на бащата, за когото той никога не е знаел, че има.
Когато Боунс заговори, гласът му беше напрегнат от емоциите, които усещах, че се опитва да сдържи.
– Ако си ми полубрат, значи си на повече от двеста години. Ако си знаел за връзките ни, защо през цялото това време не си се опитал да ме откриеш досега?
Усмивката на Рейф беше тъжна.
– Не знаех до неотдавна, когато чух истинското ти име от някакви подстрекатели за война. Помислих, че е шега, но после намерих твоя снимка. Приликата ни беше достатъчна, за да ме накара да се разровя в семейната си история. В едни много стари архиви открих споменаване на сума, която баща ми е платил на виконт Мейнард за обезщетение във връзка с бременната дъщеря на виконта, Пенелопа. След това името ти се появи в стенограмите от процеса в Олд Бейли и възрастта ти съвпадаше с тази на детето. Ако това и еднаквите ни имена не бяха достатъчни, срещата с теб е достатъчна. Приличаш и се държиш достатъчно като баща ми, за да бъдеш негов тъмнокос призрак.
Сред войнствеността в емоциите на Боунс се завихри нещо друго, нещо толкова прочувствено, че предизвика сълзи в очите ми. Надежда. Възможно ли беше наистина след толкова време Боунс да е открил жив член на семейството си? Истинското име, приликата с Рейф и портретът бяха адски убедителни, да не говорим, че записите, които Рейф цитираше, можеха лесно да бъдат потвърдени. Освен това защо някой би си направил труда да лъже за семейна връзка? Боунс не беше от хората, които биха оценили това, че са били „Копеле“.
Свързах ръката си с неговата, надявайки се да помогна за успокояване на вихрещите се емоции.
– Казваш, че Анет е знаела за това?
Рейф кимна.
– Мислех, че новини като тази трябва да се предават лично, затова тръгнах да търся член на рода ти, който да знае местоположението ти. След като Анет се увери в твърденията ми, се съгласихме да се срещнем в хотела, като възнамерявахме да пристигнем тук заедно.
– Като мой подарък – промърмори Боунс, като този път огледа Рейф с повече любопитство, отколкото с подозрение.
Усмивка се появи на устата на Рейф.
– Страхувам се, че не мога да завързвам панделка около себе си.
Измисленият детектив Шерлок Холмс беше казал, че след като елиминираш невъзможното, всичко, което остава, без значение колко невероятно е, трябва да е истина. Изглеждаше невероятно вампирът, който стоеше срещу нас, да е брат на Боунс, но досега фактите сочеха точно това.
– Знам, че това може да е доста изненадващо – продължи Рейф, все така със същата крива полуусмивка. – Или пък може да не ви интересува. Толкова много време е минало от нашето човечество, че разбирам, ако тази новина означава малко за вас. Ако предпочитате да си тръгна, ще го направя, но аз – аз се надявах, че може би ще успеем да се опознаем.
Ако не бях докоснала Боунс, нямаше да забележа лекия трепет, който премина през него, когато Рейф се запъна на последните думи, показвайки проблясък на уязвимост под тази самоуверена външност. Рейф можеше да твърди, че ще се справи, но изглеждаше ясно, че един отпор би го наранил. Що се отнася до Боунс, можех да кажа, че той много искаше да научи повече за този вампир, който може би е единствената връзка с отдавна изгубеното му човешко семейство.
Порив на студения вятър развя косата на Рейф около лицето му, напомняйки ми, че можехме да продължим този разговор на по удобно място, вместо да стоим край пътя.
Усмихнах му се.
– Защо не се върнем в къщата? Там е по-топло и тогава ще мога да поздравя Анет за избора ѝ на подарък. Тя надмина моя подарък с цяла миля.

Назад към част 3                                                                  Напред към част 5

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *