Джанин Фрост – Един гроб завинаги ЧАСТ 27

Глава 26

Боунс и аз чакахме до катедралата „Богоявление“, като една от високите и кули хвърляше сянката на кръст върху мястото, където стояхме. Казах си, че това е добро предзнаменование, въпреки че не можех да се отърся от напрежението си. В осем часа вечерта районът не беше толкова оживен, но наоколо имаше достатъчно хора, за да се притеснявам не само за безопасността на Тайлър, ако Крамер се появи. По-рано днес бяхме настанили Декстър и Хелсинг в развъдник. Това не беше дългосрочно решение, но беше най-добрият избор, докато Спейд успее да ги прибере. Домашните любимци, както и Франсин и Лиза, щяха да бъдат в по-голяма безопасност далеч от мен.
За тази цел бяхме прекарали последната нощ в изоставена месопреработвателна фабрика в Стокиърдс, като цяла вечер палихме градински чай на студения циментов под. Въпреки че беше мизерно и никой от нас не спа, не можехме да си позволим, да си вземем хотелска стая и да излагаме на опасност всеки, който има нещастието да се намира в съседните стаи. Боунс направи няколко обаждания и тази вечер щяхме да бъдем в къща под наем без близки съседи, но не и докато не поговорим с чичо ми. Имаше някои важни въпроси, на които само Дон можеше да отговори. По-добре да се появи, помислих си аз, поглеждайки часовника на мобилния си телефон. Бих предположила, че чичо ми няма да ме потърси, ако се появи възможност да следи Мадиган, без да бъде открит.
Притесненията ми се разсеяха, когато забелязах призрачна фигура, носеща се над хълмовете на парка, облечена в делови костюм вместо в стара, поправена туника. Не знаех какво кара определени дрехи да се появяват на призраци – в края на краищата Дон не беше умрял в бизнес костюм, но не това изгарях от желание да разбера. Той едва се беше доближил до ушите ми, преди да започна да го разпитвам.
– Колко време мина от момента, в който започна да ме търсиш, до момента, в който се появи на моравата ни вчера?
– Здравей и на теб, Кат – отговори чичо ми с леко поклащане на главата. Тайлър се приближи, като се втренчи в посоката, в която бях обърната. Сигурно е разбрал от въпроса ми, че тук има призрак, въпреки че все още не можеше да го види.
– Животът ни зависи от отговора ти – каза Боунс рязко на чичо ми.
Дон повдигна веждите си няколко пъти замислено.
– Беше около пет сутринта, тенеско време, когато започнах да се концентрирам върху теб, както ми каза. Колко беше часът, когато ме видяхте?
– Малко след два следобед. – С промяната на времето това беше около десет часа. Много, много повече от времето, когато за първи път имах кръвта на Мари и Фабиан се опита да ме намери. Тогава му отне от няколко минути до по-малко от час, за да се приближи до мен, в зависимост от това колко далеч съм била.
Боунс погледна Дон с недоумение, преди да насочи вниманието си към мен.
– Той не е свикнал да се ориентира по лей линиите и не е толкова могъщ като Крамер. Най-добре е да предположим, че на инквизитора ще му отнеме половината от това време.
Пет часа. Боже, това не беше достатъчно време, за да свършим нещо съществено, преди призракът да ни намери.
– Снощи бяхме в месокомбината по-дълго от това – отбелязах аз, надявайки се Боунс да греши.
– И той може да е бил там, чакайки да види дали Спейд и останалите ще се присъединят към нас – отвърна той.
Добра забележка. Защо Крамер щеше да се показва, ако това нямаше да му донесе нищо, което иска? Боунс и аз не бяхме главните му цели; тези жени бяха. Крамер със сигурност не беше съобщил, че е открил градската къща, докато Иън не избяга с Франсин. Нищо чудно, че нищо не се беше случило, когато Боунс и аз взехме Лиза от къщата ѝ. Крамер вече знаеше накъде сме се запътили. Сигурно се е смеел през цялото време, докато ни е наблюдавал, мислейки си, че го улесняваме, като държим и двете жени под един покрив.
Е, поне сега нямаше да се смее. Ако Крамер ни беше наблюдавал през цялата нощ, щеше да знае, че останалите не са се срещнали с нас, и нямаше да му отнеме много време да разбере, че няма да го направят. Когато това се случи, очаквах да изрази недоволството си по обичайния си начин – да се опита да убие всички ни.
– О, ето го – отбеляза Тайлър. – Ти си старият човек от пещерата в Охайо. Как се справям?
– Аз съм мъртъв, как мислиш, че се справям? – Кисело отвърна чичо ми, преди да се понесе по-близо до мен. – Какво се случи вчера, Кат?
Изпуснах кратък смях.
– Същият призрак от онзи ден в пещерата се отби при нас и както можа да се убедиш, настроението му беше същото.
Подозрителният поглед, който Дон ми хвърли, беше един от тези, които помнех добре от първите дни, когато работех за него, а не знаех за семейните ни връзки.
– Какво направи, за да го ядосаш толкова?
– Какво направих? – Изпсувах, толкова възмутена от въпроса, че дори не можех да започна да формулирам отговор.
– Нямам търпение за това днес – изръмжа Боунс и прокара ръка през косата си. – Всичко, което трябва да знаеш, Уилямс, е, че ще се обградим с горящ градински чай, докато не хванем тази гад отново или не успееш да я откриеш чрез концентрация, което от двете събития настъпи първо.
Дори и реакцията ми да не беше достатъчна, тонът на Боунс трябваше да подскаже на Дон да действа внимателно, защото и двамата бяхме на ръба на нервите си, но чичо ми сякаш не обръщаше внимание на предупреждението.
– Това няма да се получи – заяви той. – Кат знае, че ми трябва начин да се свържа с нея, ако нещо се случи в комплекса. Как да го направя, ако всяко място, на което сте отседнали, е опушено като коледна шунка?
Нима не е забелязал какво се случи в градската къща вчера? Зачудих се невярващо.
– Нямаме право на избор. Ако Мадиган извади някаква нова гадост, Тейт и момчетата ще трябва да се справят сами. Ако има спешен случай на живот и смърт, отиди в нашата хижа. Там има вампир, който може да ни предаде съобщение.
Това беше най-доброто, което можех да направя. Не очаквах Мадиган да предприеме смъртоносен ход срещу момчетата, но ако го направи, щях да действам. Междувременно Дон просто щеше да трябва да приеме, че не може да се свържи с мен, докато последната сила на Мари не изчезне от организма ми и вече нямаше нужда да горим градински чай двайсет и четири часа в денонощието.
Чичо ми ме гледаше така, сякаш са ми пораснали две глави.
– Наистина ли ти е толкова лесно да ме отпратиш? Може и да не съм солиден, но мислех, че все още ме смяташ за свое семейство.
Задъхах се, чувствайки се така, сякаш току-що ме беше ударил в корема. Преди да успея да изпусна дъха си в своя защита, гласът на Боунс се разнесе.
– Не смей да я нападаш. Ако беше откровен за това, което знаеше за Мадиган, много вероятно е да нямаше да имаме нужда да държим запален чай около нас, защото този призрак щеше да е заключен в капан.
Дон се вцепени.
– Чакай малко…
– Не, няма да го направя – каза Боунс, а гневът му пламна изцяло. – Очевидно е, че си знаел, че Мадиган има връзки с други вампири, и въпреки това не си ни информирал. Ако беше честен, можехме да предвидим действията му, вместо да ни хване неподготвени в пещерата. Но не, ти предпочете да си мълчите за това.
– Вие не разбирате. Аз… не мога да ви кажа всичко за него. Все още не – каза Дон грубо.
Боунс заби пръст в гърдите на чичо ми.
– Пази си всички тайни, които ти харесват, за неща, които не застрашават живота ѝ, но е ясно, че Мадиган има интерес към нея и цели отвъд изкачването на корпоративната стълбица. Или ни кажи всичко, което знаеш за него сега, или стой далеч от племенницата си.
Дон се отдръпна от яростта в тона на Боунс. Тайлър също го направи. Признавам си, че трепнах, защото аурата му трептеше с достатъчно сила, за да се почувствам така, сякаш стоях в пясъчна буря. Само веднъж бях виждала Боунс по-разстроен и тази случка все още беше изпепелена в паметта ми.
Тогава Боунс се обърна към мен, а погледът му беше тъмен и стабилен.
– Съжалявам, че това ще те нарани, но не мога да го държа наблизо, когато крие информация, заради която може да ни убият. Ами ако Мадиган се беше появил в пещерата с вампирските си съдружници, вместо със смъртни хора? Какво щеше да стане, ако беше информирал враговете ни къде сме? Нямахме никаква представа, че гадината има връзки с нашия свят извън членовете на екипа, които съм породил, но Дон знаеше и го пазеше за себе си.
В пещерата също така бях забелязала, че Дон не изглеждаше изненадан, когато Мадиган показа, че има войници, подсилени с вампирска кръв, която не идваше от Тейт или Хуан. В разгара на всичко, което се беше случило, не бях имала възможност да го разпитам за това, за да видя дали съм права, но сега нямаше нужда. Виновното, но предизвикателно изражение на чичо ми потвърждаваше всичко.
– Трябва да разкажеш това, което знаеш, преди някой друг да пострада или нещо по-лошо – казах аз, като го пронизах с поглед.
– Ако ти кажа всичко, той просто ще убие Мадиган, защото това е всичко, което знае – измъкна се Дон с обвинително махване към Боунс. – Но ако го убие, преди да разбера това, което трябва да знам, това може да коства живота на невинни хора. Искаш ли да имаш такава кръв по ръцете си?
Смехът на Боунс разряза въздуха като камшик.
– Знаеш ли за чия кръв ме е грижа? Нейната. И на тези жени, които призракът преследва. Така че си прав, че ще убия Мадиган, ако той е заплаха за тях. В интерес на истината, ако не бяхме толкова заети, щях да се изкуша да убия този гад, за да не може да ни пречи следващия път, когато се опитаме да хванем този призрак.
Сега изражението на Дон беше предпазливо, тъй като тези категорично изречени думи му подсказаха колко сериозен е Боунс.
– Не можеш да го направиш. Кат, обещай ми, че няма да му позволиш да го направи.
Помислих си за годините, през които познавах Дон. Той имаше някои наистина благородни качества и знаех, че ме обича, но винаги беше потаен и донякъде макиавелистки настроен в действията си. Нямах нищо против това, когато работех за него, но не бях съгласна с него сега, като се има предвид как беше застрашил мен и Боунс при последния инцидент.
Боунс беше прав – неизвестните вампирски връзки на Мадиган означаваха, че е можел да доведе със себе си в пещерата далеч по-опасен антураж. Освен това, ако знаехме, че Мадиган е нещо повече от надут костюм, щяхме да изберем място, което няма връзки с бившия ми екип. Помислих си за всичко, което бях прочела в Malleus Maleficarum за това какво правеше Крамер с онези, които бяха под негова милост. За лицето на Елизабет, която описваше изнасилването, мъченията и смъртта си, за Франсин и Лиза, които бяха последните от дългата редица жени, които Крамер бе набелязал за същата ужасна съдба.
Устата ми се втвърди.
– Или ще ни разкажеш за Мадиган, или Боунс е прав. Трябва да си тръгнеш.
– Как можеш да кажеш това?
Ненавиждах предателството в гласа на Дон. Обичах го като баща, какъвто никога не бях имала, затова ме удари право в сърцето, както и отблъскващият поглед, който ми хвърли.
– Всеки Хелоуин три жени биват отвличани, изнасилвани, измъчвани и изгаряни живи от духа, който прекъсването на Мадиган ни попречи да хванем в капан – отвърнах аз, срещайки сивия поглед, който беше идентичен с моя.- Боунс и аз може би няма да имаме друг шанс да хванем този призрак, а ако не го направим, ще умрат още много жени. – Поех си дъх за кураж. – Обичам те, Дон, но не можеш да продължаваш да ме третираш като служител на принципа „не трябва да се знае“. Дори и да не вярваш на Боунс, че ще реагира рационално на всичко, което знаеш за Мадиган – а аз не съм съгласна с това, – след всичко, през което сме преминали, би трябвало поне да вярваш на мен. Аз съм заслужила повече от това.
Боунс плъзна ръка около мен, а аурата му се промени от опасни искрици гняв в сила, гордост и състрадание. Тези емоции преминаха през мен и се просмукаха в самата ми същност, докато не почувствах, че сме се слели в един и същи човек.
Изражението на Дон се втвърди в упорита маска, която добре разпознах, и с дълбока скръб разбрах, че думите ми са попаднали в глухи уши.
– Мога да ти кажа следното – Мадиган няма връзки със света на немъртвите, както си мислиш. Всички вампири, от които получава кръв, са негови пленници, а не съюзници, и не, не знам кои са те и къде се намират.
Той не каза нищо друго. Просто се разсея с онази смесица от упоритост, все още отпечатана върху чертите му. Изпуснах дълга, бавна въздишка и се наведох по-близо до прегръдката на Боунс.
– Изглежда, че това е още един проблем, с който трябва да се справим – казах аз. Ако тези пленени вампири бяха случайни убийци без съвест, тогава Мадиган можеше да ги задържи и да източва вените им като смола от дървета за всичко, което го интересуваше. Но ако бяха невинни вампири, отвлечени, докато си гледат работата, или принадлежаха на могъщ Майстор, който можеше да отмъсти за залавянето им, като унищожи целия ми бивш екип, трябваше да действаме.
Веднага след като намерим начин да затворим призрака убиец.
– Наистина. Мадиган играе на опасна почва, както и чичо ти – каза Боунс, а в тона му все още се долавяше гняв.
Тайлър го потупа по рамото по успокояващ начин.
– Семейство. Не са ли те понякога гадни?
Това го обобщи толкова добре, че наистина нямаше какво друго да се каже.

Назад към част 26                                                                 Напред към част 28

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *