Джанин Фрост – Един гроб завинаги ЧАСТ 32

Глава 31

След като се отдалечихме достатъчно, за да знаем, че Крамер не би могъл да ни последва, Боунс изпрати SMS на Спейд и му каза да се срещнем в парка „Военен орел“, където I-29 беше най-близо до река Мисури. Беше минал повече от час, откакто оставихме Крамер да беснее на земята, но все пак не искахме да рискуваме да заведем жената директно при Спейд и да дадем на призрака дори и най-малкия шанс да я проследи там чрез мен.
Казваше се Сара и не се беше успокоила много, откакто Боунс я прибра от дома ѝ, не че я винях. Ако този полет не беше достатъчен, за да я изплаши до безсъзнание, бяха нужни само пет минути разговор с нея, за да разбера, че Крамер е измъчвал Сара до самия ръб на здравия разум. След като Франсин и Лиза бяха извън обсега му, той явно беше наваксал изгубеното време с нея, точно както се опасявах, че ще стане. Мислите на Сара бяха смесица от бял шум, ужас и повторения на същите глупости, които Крамер ми беше наговорил за това, че не търпи вещици да живеят и че е неудържим. Двамата с Боунс и казахме, че може да ни се довери, като се стараехме очите ни да светят, когато го казвахме, но тя изглеждаше минала границата да се успокои от погледите ни.
Някои хора, по причини, свързани с генетична аномалия, травма или твърда воля, трябваше да бъдат ухапани, преди вампирският контрол над съзнанието да проработи, но аз не можех да се накарам да я ухапя на всичкото отгоре. Тя не се опита да избяга, така че може би част от това, което ѝ казахме, беше стигнало до нея, въпреки че бедната жена подскачаше при всеки шум, а погледът ѝ се стрелкаше наоколо, сякаш очакваше Крамер да изскочи и да продължи издевателствата си. Можех само да се надявам, че няколко дни, прекарани около Франсин и Лиза, ще помогнат на Сара да се възстанови от това, което изглеждаше почти като психически срив.
Разбира се, това, което наистина би помогнало на Сара и на другите жени, е да успеем да вкараме мъчителя им в този капан от камъни и минерали. Тогава те ще могат да отделят цялото необходимо време, за да се излекуват от емоционалните щети, които им е нанесъл. Гневът ме изгаряше. Повечето убийци, с които се бях сблъсквала, макар и все така гнусни до мозъка на костите, се стремяха да унищожат само телата на хората, но това не беше достатъчно за Крамер. Трябваше да унищожи и умовете, сърцата и душите им.
Пик се спусна от нощното небе, а Сара се отдръпна назад, ароматът на страх избухна от порите ѝ. Предполагам, че да види как още един човек пада от небето е било твърде много за нея точно сега. Придържах я, мърморейки, че той е приятел и тя ще бъде в безопасност с него. Едва когато и казах, че ще я заведе при Франсин и Лиза, тя се успокои достатъчно, за да спре да се опитва да се отдръпне. Бях ѝ разказал за другите две жени, към които Крамер се беше насочил, и за това, че те са в безопасност. Думите бяха хубави, но да ги види сама щеше да докаже на тежко наранената ѝ психика, че Крамер не е всемогъщият престъпник, за какъвто се представяше, повече от всички уверения, които можех да ѝ дам.
Боунс се приближи до приятеля си с последен съжалителен поглед към нея, отвеждайки Спейд встрани, за да го предупреди за крехкото ѝ психическо състояние, както предположих. След минута тих разговор те се върнаха. Другият вампир и протегна пакет, който с благодарност разпознах, че е палто. Боунс и аз тръгнахме толкова бързо, за да я приберем, че не бяхме помислили да вземем собствените си палта, камо ли да донесем допълнително за нея.
– Сара, това е моят много добър другар, Пик – каза Боунс, като го нарече с избраното от него име, вместо с това, което обикновено използваше.
– Той ще се грижи отлично за теб.
Тя взе палтото, но след това се приближи до мен.
– Той? Няма ли да дойдеш и ти?
Погледът ѝ от тъмен топаз беше умоляващ, откъслечни мисли разкриваха, че не иска да тръгне без мен. Може би защото бях друга жена и това ме караше да се чувствам по-сигурна за нея, или защото Пик изглеждаше доста внушителен с големия си ръст и черното палто, което го обгръщаше. Близостта ни до реката дори караше дългата му до раменете коса да се вее драматично около лицето му, което засилваше ефекта, но освен че заслужаваше доверие, Спейд имаше и дълбока рицарска жилка.
– Не мога да дойда сега, но ще се видим скоро – обещах ѝ, разменяйки поглед с Боунс. Наистина скоро, като се има предвид, че през следващите няколко дни щяхме да поставим капана с Пик, а след това да изчакаме вътрешния ми сигнал да доведе Крамер право при нас.
Почаках, докато Сара възприеме това. Тогава тя стана изключително, изключително нервна.
А може би щяхме да имаме късмет и тя щеше да знае кой е съучастникът. Две от всичките три жени отговаряха на същия модел, преди Крамер да започне да ги напада, и се обзалагах, че Сара няма да е изключение.
– Сара, наскоро си имала котка, нали? – Попитах я. – Такава, която е умряла? Случайно знаеш ли как се е случило това или кой го е направил?
Мислите ѝ се завладяха от този въпрос, като ми беше трудно да различа последователните от по-малко стабилните, разпръснати аналози. Все пак долових думи като „обесен“ и „взлом“, което потвърди убеждението ми. Котките на Франсин и Лиза също бяха обесени, а малките им телца бяха оставени на показ. Първа стъпка в началото на мъченията на Крамер.
– Знаеш ли кой го е направил? – Натиснах я.
Тя поклати глава и се разстрои толкова видимо, че Боунс ме побутна.
– Нека първо се успокои, котенце – промърмори той. – Тя ще може по-добре да отговаря на въпроси с Денис и останалите.
Той беше прав. Беше твърде рано, а и беше много вероятно тя да не знае кой е убил котката ѝ. Прегърнах Сара набързо за довиждане, като отново ѝ казах, че всичко това скоро ще приключи и тя ще бъде в безопасност.
Боже, нека това да е истина – помолих се аз.
Спейд протегна ръка към Сара, сякаш ѝ предлагаше да я придружи до някой бал.
– Моля те, ела с мен – каза той.
Тя ме погледна. Кимнах, като си наложих да се усмихна.
– Той ще те заведе при останалите, а ние ще се видим скоро.
С явно нежелание тя пое ръката на Спейд. Спейд кимна за последен път на мен и Боунс, след което подхвана Сара и я отнесе нагоре с целия размах на онези стари филми за Дракула, които истинският Влад Цепеш ненавиждаше. След тях се разнесе писък, който все повече затихваше, докато гласът на Сара не се изгуби в тъмнината.
Обърнах се към Боунс с лека усмивка.
– Пренеси ме, Скоти.
Хрумването ми беше леко и забавно.
– Не съм ти нужен за това. Сега можеш да се телепортираш сама.
– Знам – казах аз и го обгърнах с ръце. – Но предпочитам да летя така.
Ръцете му ме обгръщаха, силни, твърди и безкрайно блажени.
– И аз бих искал, котенце.
Много по-късно чух ясното шумолене на дъските на верандата, което говореше, че някой е навън. Трябваше да е Крамер. Останах седнала на пода в семейната стая с гръб, опрян на стената, и се замислих дали да не го игнорирам. Ако помръдна, Боунс може да се събуди, а той току-що беше заспал. Беше мой ред да се уверя, че всичкия чай е запален, докато всички останали спят. Известно е, че Крамер хвърляше клони или дъски по бурканите с чай, за да ги събори, опитвайки се или да ни изгори, или да угаси отблъскващия дим. Нито един от двата варианта не искахме да изпитаме, затова и бяха смените.
Ако беше оставено на Боунс, той щеше да разпредели дежурствата между себе си и Иън, но това нямаше да е честно. Майка ми не можеше да се справи с умората си, щом настъпваше зората, но аз можех да остана будна, както и мъжете. Всички спяхме в семейната стая, като си поделихме четирите матрака, които бяхме донесли от спалните. Може и да не беше удобно – и със сигурност не беше романтично, – но беше по-безопасно. Ако случайно пазачът заспи и Крамер успее да се промъкне покрай чая и да влезе, няма да може да открие най-уязвимите от нас, без да събуди всички останали. Не и с начина, по който спяхме, струпани един около друг.
Отвън се чу поредното скърцане на дъските, но този път то беше последвано от шепот, който не успях да разбера. Намръщих се. Това беше необичайно за Крамер. Обикновено той обичаше да блъска, докато реди проклятия колкото може по-силно. Призракът знаеше и кога спим, така че често се отбиваше при нас на разсъмване за максимален ефект на болка в задника. Но шепот? Това ме накара да бъда достатъчно любопитен, за да стана. Може да е Фабиан или Елизабет, които не могат да влязат вътре заради чая и се опитват да бъдат внимателни, като не събуждат всички с гръмък поздрав.
Прокраднах се към вратата, като се държах възможно най-тихо. Нямаше нужда всички да се събуждат и да изследват странния шепот. Боунс се размърда, но очите му останаха затворени. Майка ми беше мъртва за света, хъркането на Тайлър продължаваше без прекъсване, а Иън дори не помръдваше. Не можех да не поклатя глава, докато го гледах. Иън спеше като бебе всяка сутрин – е, като бебе, което непрекъснато държеше едната си ръка в панталоните. Предполагам, че прегрешенията му не са тревожили съвестта му достатъчно, за да му костват и миг угризение.
Внимателно, все още опитвайки се да не събудя останалите, отворих входната врата. За моя изненада, вместо Фабиан или Елизабет, от другата страна на разрушената веранда изплува Крамер. Когато ме видя, той пусна една от разхлабените дъски и ме подкани да продължа напред с почти приятелски жест.
О, разбира се, ще дойда веднага, без да си взема първо чай, помислих си. Дали си е помислил, че блъскането на тази кола върху мен е избило мозъка ми?
Показах му среден пръст, после взех два от най-близките буркани с градински чай, като реших да отида на няколко метра от вратата само защото исках да дам на всички останали още няколко минути сън. Ако Крамер продължаваше да се държи в обичайната си форма, съвсем скоро щеше да проклина и да хвърля дъски по къщата.
Инквизиторът не реагира на размахването на пръста ми. Той просто изчака, без да помръдне или да проговори, докато аз преминах, без да издавам звук, по разнебитените останки на верандата. Оставих вратата отворена и макар да се отклоних от нея, се постарах да остана в рамките на два добри лъча.
– Приятно ми е да те видя отново – казах, като запазих гласа си тих.
Този зелен като мъх поглед ме проследи от главата до петите, но не по мръсния начин, по който го правеше в други случаи. Този път това беше погледът на враг, който преценява противника си и открива, че не му харесва.
– Наистина ли вярваш, че ти, една обикновена жена, можеш да ме победиш?
Като изключим обидата за пола, това беше най-рационалното, което някога бях виждала у Крамер. Звучеше истински замислен, а гласът му беше тих като моя – огромно отклонение от обичайните му, груби тиради за вещици, които ще изгорят. Бих могла да отговоря на въпроса му, като изброя всички други арогантни копелета, които бях повалила през годините. Или като изтъкна, че вече съм провалила плановете му за Франсин, Сара и Лиза, като засега ги поставям извън обсега му, но предпочитах да остана недооценена. Не се притеснявай от мен, голямо лошо чудовище. Аз съм безобидна.
– Говоренето е безсмислено. Ще разберем кой кого е победил, когато всичко свърши и остане само един от нас – отвърнах аз.
По слабия звук от стържене личеше, че някой в къщата се е събудил и се е запътил към вратата. Преди да стигне дотам, разбрах, че това е Боунс от докосването на аурата му. Дори шепотът беше нарушил лекия му сън. Крамер сякаш не забеляза. Вниманието му не се отклоняваше от мен.
– Макар че си жена, ти си силна – каза призракът, все по същия замислен начин. – Ти избута колата настрани, сякаш тя нямаше никакъв ефект.
Всъщност, беше ме заболяло адски много. При други обстоятелства може би щях да остана под нея и да казвам неща като „Ау, ау, ау!“, докато чакам да се излекувам, но по онова време нямах този лукс.
– Ти не си първият човек, който се опитва да ме убие с кола – казах аз и свих рамене, сякаш и двата пъти не е било нещо особено. Усетих, че Боунс е на вратата, но той не излезе, като се държеше скрит от призрака в сенките на рамката на вратата.
Крамер се усмихна, студено и пресметливо.
– Знаех, че няма да те убие.
Интересно. Сега, когато го спомена, той не беше тичал наоколо, опитвайки се да запали резервоара за гориво, докато аз бях за кратко хванат в капан под него. Не му ли е хрумнало да се опита да взриви колата? Или е излъгал, че е знаел, че колата няма да ме убие?
Далеч съм от мисълта да разбирам умствените механизми на един маниак.
– Какво става с тихия разговор, вместо с обичайното ти блъфиране?- Попитах, като смених темата. – Самотен си, защото Франсин, Лиза и Сара са извън обсега ти, така че няма с кого да си поговориш?
Моля те, разсърди се и ми кажи кой е съучастникът ти – тихо го призовах аз. Давай, впечатли ме с това колко време прекарваш с който и да е от тези копелета!
Но той не го направи. Вместо това ме погледна с още един от онези съзерцателни погледи.
– Защо рискуваш толкова много заради тях? Те са нищо за теб.
– Не, те са нищо за теб – поправих го веднага, – но означават нещо за мен, защото са в беда и мога да им помогна. Ако поставях задника си на карта само заради хората, които обичам, нямаше да съм по-добра от половината чудовища, които съм ловувала. Дори злите хора рискуват себе си заради любимите си хора. Това, че си избрал жени, които не познавам, не означава, че ще седя отстрани и ще ги оставя да умрат.
Усмивката му се разрасна, показвайки онези кафеникави кътници между пролуките на венците. Не можех да не си помисля, че е поетична справедливост, че той ще запази тази противна уста през цялата вечност, надявам се, докато е затворен в домашен затвор.
– Ти все още вярваш, че можеш да ме спреш, Хекс, но не можеш. Не се страхуваш от мен, но скоро ще се страхуваш.
– Не, няма да се страхувам – отвърнах рязко. – Няма да черпиш сили от мен, защото имам твоя задник, инквизиторе. Може би ще е по-трудно да те убия с цялата ти липса на физическо тяло, но не си по-страшен от всички останали задници, които вече са мъртви, докато аз все още съм на крака.
– До Самхейн – беше всичко, което той каза, след което изчезна от погледа.
Загледах се в мястото, където беше, а собствената ми усмивка изкриви устата ми.
Точно на това разчитам, пич.

Назад към част 31                                                                 Напред към част 33

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *