Джанин Фрост – Един гроб завинаги ЧАСТ 33

Глава 32

На 30 октомври, веднага щом нощната завеса падна, Иън, Боунс и аз отлетяхме от порутената ферма. Всеки от нас носеше голям, покрит с брезент предмет. Майка ми и Тайлър бяха останали, а утре следобед щяха да заминат за Пик с по-конвенционален начин на придвижване – такси. По този начин, в случай че заимстваните ми способности бяха избледнели до степен, в която Крамер не можеше да ме открие само с концентрация, той можеше да ги последва до къщата на Спейд. Те щяха да вземат със себе си много градински чай, в случай че призракът направи нещо повече от това да ги проследи, но парите ми бяха за това, че Крамер ще се опита да бъде хитър и ще остане незабелязан. В края на краищата те не бяха мишените, които той така внимателно беше избрал. Франсин, Лиза и Сара бяха тези, които Крамер наистина искаше, и ние искахме да сме сигурни, че той ще намери пътя към тях.
Във всеки случай, след като бяхме подготвили всичко.
Ето защо не летяхме с големите си пакети направо при Спейд. Вместо това отидохме в една неработеща сграда, която преди това е била комбинирано съоръжение за преливане на канализацията в Отумва. Под сградата поредица от дъждовни канали, тунели и канализационни тръби водеха към река Де Мойн. Това не беше толкова перфектна обстановка, колкото нашата пещера с подземна река – и миришеше адски лошо, въпреки че не е била в експлоатация от години, но щеше да е достатъчно. През последните няколко седмици Боунс бе накарал съуправителя си Менчерес да закупи сградата и прилежащия и крайречен имот, като използваше фиктивна корпорация. Не можеше да рискува някой друг да събори това, за да вдигне нов бизнес, и да наруши това, което се надявахме да бъде мястото за последен покой на Хайнрих Крамер. Сега оставаше само да издълбаем дупка в подземната магистрална канализация, достатъчно дълбока, за да достигне нивото на подпочвените води на реката, така че да осигурим приток на прясна вода около мястото, където възнамерявахме да поставим капана.
На мен и Боунс, както и на екипа на Крис, ни отне една седмица, за да поставим предишния капан на мястото му. Имахме точно пет часа, за да поставим този, а трябваше да се борим и с издълбаването на канализацията до реката. Не исках да изчислявам колко добри са шансовете ни, като вместо това се опитах да се съсредоточа върху това колко силни са Боунс, Пик и Иън. Аз също щях да направя всичко по силите си и или щяхме да завършим, или не. Единственото, което беше сигурно, беше, че няма време за кръстосване на ръце.
Приземихме се пред празното съоръжение и аз поставих тежката си част от капана веднага щом краката ми докоснаха земята. Летенето в продължение на един час, докато носех тази тежест, ме накара да оценя колко лесно ме носеше Боунс, когато летяхме заедно. Разбира се, аз тежах по-малко от това парче скала, но той също беше летял, докато носеше мен и поне още един човек, и го правеше да изглежда лесно, дори като летеше по-бързо и по-далеч.
– Блестящо кацане – коментира Иън, хвърляйки остър поглед към дългата бразда, която бях издълбала в земята, когато се приземих. – Опитваме се да не се набиваме на очи, а ти тук си направила така, че да изглежда като удар от метеорит.
Гордеех се със себе си, че не се врязах в стената на сградата – да се задържиш във въздуха беше много по-лесно, отколкото да се приземиш! – Затова снизходително вдигнах нос към него.
– По-малко от две години съм немъртва, а вече летя. Колко време ти трябваше, за да откриеш крилата си, хубаво момче?
Боунс се ухили на възмущението на лицето на Иън. Това не беше нищо друго освен съревнование.
– Ти си го търсише, приятелю.
– Енергийна пиявица – отвърна Иън надуто.
Беше ме обидил, но Боунс се засмя.
– Щеше да дадеш и двата си крака, за да имаш тази способност, да не говорим, че тя е летяла, преди да се превърне във вампир, така че това си е само нейно.
– Ако сте приключили с караниците – обади се гладък глас откъм сградата, – може би можем да се заемем с обезопасяването на този капан?
Пик вече беше тук, добре. Погледнах към голямото си парче скала и входа на сградата. След това изпуках кокалчетата на пръстите си. Първото нещо, което трябва да направя, е да направя нова врата, достатъчно голяма, за да могат всички парчета да преминат през нея. Само се надявах тунелите, водещи към главния канал, да са достатъчно широки, за да не се нуждаят от собствена форма на преустройство.
Петчасовото отброяване току-що беше започнало.
Четири часа и двадесет и две минути по-късно Иън се взираше в сглобения капан, закрепен в дъното на главния канал, над който се стичаше вода от съседната дупка, през която се бяхме промъкнали, за да стигнем до река Де Мойн. Изпусна лек смях.
– Направила си го да изглежда като огромен казан. Това е зрелищно изпълнение от твоя страна, Жътварке.
Избърсах част от солената, студена вода от лицето си, преди да отговоря. Всички останали чакаха в тунела горе, но аз исках да проверя още веднъж дъното на капана, за да се уверя, че е стабилно. Да, наречете ме параноик. Ако утре всичко мине добре, след като Крамер е в капана, ще можем да укрепим по-обстойно входа, който изкопахме в стената на канализацията, и основата на капана, за да сме допълнително сигурни, че времето и ерозията няма да нарушат затворническата килия на Крамер; но засега изглеждаше, че ще издържи.
– Крамер е обсебен от магьосничество, затова исках да е в позната среда. Никога не позволявайте да се каже, че не съм сантиментална.
Въпреки преобърнатите думи и чувството, че съм по-изтощена, отколкото помня, исках да се развълнувам. Бяхме го направили! Капанът беше закрепен, речната вода миеше долната му половина, като остана и малко време. Вярно, не много време, но нямаше да се карам. Дори можех да дам на Иън една голяма небрежна целувка за това, че беше работил толкова усърдно и бързо. Може и да беше арогантен, отвратителен извратеняк, но, по дяволите, можеше да постигне целта си, когато се захванеше с нея. Никога не съм се съмнявала в силата и всеотдайността на Боунс или Спейд, но Иън ме беше изненадал.
– Да тръгваме, преди призракът ти да открие това място – каза Спейд и изчезна от поглед в тунела. Гласът му се носеше зад него. – Денис ще изпита такова облекчение, като чуе, че сме приключили.
Изкачих се по стената на канализацията, приемайки ръката, която Боунс ми подаде, за да ме вдигне последните няколко метра от пътя.
– Взел си кола, нали? – Обърнах се към Спейд, надявайки се отговорът да е положителен.
– Разбира се – отвърна той. – Знаех, че на никого от нас няма да му хрумне да гори повече енергия, за да лети обратно, а утре ще ни трябва всичко, което можем да съберем срещу Крамер.
Колко вярно. После хвърлих поглед към това колко сме кални и мокри и погледнах Боунс с унищожителен поглед.
– Отново ще съсипем нещата на Пик.
Той се усмихна.
– Не се притеснявай, сигурен съм, че е под наем.
Спейд шофира, Иън се возеше на предната седалка, а ние с Боунс седнахме на задната седалка. Толкова се радвах да се облегна на него и просто да затворя очи, че дори нямах нищо против да съм мокра, студена и мръсна. Спейд включи отоплението, така че не след дълго и на мен ми стана топло. След като бях прекарала няколко седмици в къща без електричество и студеният нощен въздух нахлуваше през безбройните процепи на залостените с дъски прозорци, топлината ми се стори като рай. Всъщност бях толкова уморена, че сигурно съм задрямала, защото следващото нещо, което си спомням, беше, че колата спря и пейзажът около нас се промени напълно.
Намирахме се на тесен чакълест път, водещ към нещо, което изглеждаше като красива двуетажна бяло-синя къща в края му. Зад имота се простираха сенокосни полета, а вдясно от къщата стоеше празен конски обор. Беше чудесно тихо, в непосредствена близост не се виждаха съседи и следователно нямаше шумни натрапници от техните мисли, които да претъпкват психиката ми.
– Господи, не – прошепна Пик в същия момент, когато осъзнах, че пълната липса на чужди мисли е много, много лош знак. Би трябвало да долавям четири мисли в къщата напред. Вместо това имаше само зловеща тишина.
Спейд не отвори вратата на колата си – бутна я настрани толкова силно, че тя отлетя от автомобила с метален разкъсващ звук. След това той не беше нищо повече от петно, което се насочваше към къщата. Останалите излязохме, но не толкова бързо, Иън включи колата на паркинг, за да я предпази от потегляне. Ужасът ме накара да се почувствам така, сякаш кръвта във вените ми току-що е била заменена с ледена вода. Тръгнах към къщата, а в главата ми звучаха поредица от отрицания. Не Денис. Моля, не. Тя беше най-добрата ми приятелка. Щеше да е достатъчно ужасно, ако нещо се случи с Лиза, Сара и Франсин, но не можех да понеса, ако Денис беше… беше…
Пик изтръгна и входната врата, изчезвайки в къщата. Ние тримата бяхме близо зад него. Острият лай, който идваше от горния етаж, не позволяваше да се доловят удари на сърцето, а звукът накара Боунс да спре, преди да влезе, като ме повлече със себе си. Може би Декстър лаеше заради трясъка, който вратата направи, когато Пик я изтръгна от пантите. А може би беше, защото Крамер все още беше в къщата. Дали беше успял да прояви плътта си един ден по-рано? Кървавите отпечатъци от обувки показваха, че някой е слязъл по стълбището и е излязъл през вратата, а аз не усещах миризма на горящ градински чай. Денис беше имунизирана срещу повечето видове смърт, но Пик винаги държеше под ръка някоя демонична кост, в случай че се появят адски приятели на онзи, който я бе заклеймил, и потърсят отмъщение. Дали костният нож, който беше направен от единственото вещество, което можеше да убие Дениз, беше използван срещу нея? О, Боже, какво им беше направил Крамер?
Иън не чакаше, а влезе в къщата с рязкото:
– Запали малко чай, преди да ме последваш. – На горния етаж Спейд извика – суров звук на скръб, от който коленете ми почти се подкосиха. От сълзите погледът ми се замъгляваше, грабнах шепа от градинския чай, който пазех в панталоните си, и го запалих, като забързах навътре, а после и нагоре по стълбището, носейки димящия си сноп. По звуците и миризмата Боунс запалваше и пълнеше отново бурканите в къщата, опитвайки се да образува защитна бариера, макар че може би беше твърде късно.
Не беше нужно да следвам кървавите следи от обувки, които водеха към първата стая вдясно. Задъханият глас на Пик беше сърцераздирателен фар. Нахлух в стаята, мъката ме разкъса, когато първата гледка, която ме посрещна, беше маса от кръв, кости и неща, които дори не исках да назова, пръснати по стената на отворения гардероб. Иън стоеше встрани от нея, Пик в дъното на тази ужасна сцена, притискайки напоена с кръв форма, която не помръдваше. Декстър беше в ъгъла, ръмжеше и лаеше, като оставяше червени отпечатъци от лапи по килима.
– Добре съм – чух женски глас да казва под лая и накъсаните повторения на името на Денис от страна на Пик.
Потиснах риданието на облекчение, което се надигна в гърлото ми. Иън беше по-практичен и дърпаше раменете на Спейд.
– Пусни я, Чарлс. Сигурно я държиш прекалено силно, за да може да диша.
Спейд се облегна назад, разкривайки горната половина на приятелката ми, която не бях виждала досега, и аз се заковах на място. Денис имаше три големи дупки в пуловера си, които приличаха на изходни рани от куршуми. Беше простреляна в гърба достатъчно пъти, за да убие всеки нормален човек от близкото им разположение близо до сърцето ѝ, но не достатъчно, за да я повали. Сигурно се е обърнала и е тръгнала след стрелеца. Ето защо нападателят се е насочил към лицето ѝ следващия път. От странните, все още разчленени черти и вида на червената пихтия под тила ѝ се виждаше, че той е изпразнил пистолета си в нея.
Съучастникът по някакъв начин беше открил това място и нападнал, когато останалите отсъстваха, опитвайки се да забие последните пирони в ковчега на Крамер. Как беше влязъл? Зачудих се, все още шокирана от гледката на Денис. Тя знаеше, че не бива да допуска непознати мъже, а и не беше много лесно да я свалиш, както доказа касапницата в тази стая.
Боунс се появи, като мрачно отбеляза опръскания с кръв шкаф и състоянието на Денис.
– Няма никой друг в къщата – заяви той, потвърждавайки това, което сетивата ми вече подозираха. – Не виждам никакви признаци, че Крамер е тук сега… или е бил тук преди. Нито един от бурканите с чай не е преобърнат или нарушен. Те просто са изгорели, но не много отдавна, както изглежда.
Спейд отметна един сплъстен кичур от косата на Денис назад и аз се озърнах за това, което беше залепнало по ръката му.
– Можеш ли да ни кажеш какво се е случило, скъпа?
От начина, по който погледът ѝ сякаш се търкаляше из стаята, личеше, че ѝ е трудно да се съсредоточи. Не беше шокиращо; учудих се, че изобщо е в съзнание. Трябва да е била простреляна преди няколко часа, за да се е излекувала до такава степен, но дори с регенеративните си способности на демонична кръв, тя все още беше в тежко състояние. Не бях сигурна, че вампир или гул би могъл да преживее всички поражения, които беше получила, но въпреки факта, че изглеждаше така, сякаш се е хвърлила с главата напред в дърводелска машина, тя успя да промълви отговор.
– Лиза и Франсин… спят. Чуха… ужасен шум. Влязоха тук. … видя Хелсинг…
Котето ми не беше в стаята в момента, от двата единствени удара на сърце, които чух сега, когато Декстър беше спрял да лае. Хелсинг вероятно се беше скрил долу. Всичките скорошни сблъсъци с Крамер бяха научили котето да търси прикритие при първия намек за силен шум, така че изстрелите щяха да го накарат да избяга.
Дениз вдигна боядисана в малиново ръка и смътно посочи стената зад себе си.
– Измъкнах го… от примката… после усетих изстрелите.
Примка? Това насочи вниманието ми към колана, който висеше от релсата на гардероба, а долната му част беше закачена в кръг. Всички дрехи бяха избутани на двете страни, оставяйки този единствен предмет в средата, но с кървавите останки от главата на Денис по цялата стена не се бях фокусирала върху него от пръв поглед.
Боунс заобиколи около Пик и Денис, за да изтръгне колана, а мускулът на челюстта му се напрегна, докато го помирисваше.
– Как е влязъл, Денис? – Попитах, като коленичих, за да сме на нивото на очите си. – Можеш ли да ни кажеш нещо, което би ни помогнало да разберем кой е той?
Погледът ѝ отново се завъртя и тя примигна няколко пъти, сякаш се бореше да остане в съзнание. Заговори Боунс, а гласът му беше по-сух от пепел.
– Не е той, Котенце. Тя.
Дениз успя да кимне, докато очите ѝ се въртяха назад в главата.
– Сара – промълви тя точно преди да изгуби съзнание. – Сара ме застреля.

Назад към част 32                                                                  Напред към част 34

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *