Глава 37
– Закъсняхте – каза Родни два часа по-късно.
Боунс не можа да потисне усмивката си, когато каза:
– Трафикът.
Родни се засмя и го плесна по гърба, докато прегръщаше Боунс.
– Най-очевидната лъжа, която някога си казвал.
– Така е – съгласи се Боунс.
Родни носеше със себе си пет чанти, но само една беше с личните му вещи. Останалите съдържаха оръжия и други тактически принадлежности. Конфронтацията им с Иън беше наближила и Боунс не можеше да остави нищо на случайността.
– Трябва да спрем по пътя към къщата – каза Боунс, след като вече бяха на път. – Ще вземем няколко от момчетата на Кат и ще ги поканим на вечеря.
Веждите на Родни се вдигнаха.
– Като…?
– Не това – каза Боунс с подсмърчане. – Макар че един от тях може да ме подразни с това не след дълго. Все пак Кат иска хората ѝ да имат повече контакти с немъртвите, които не включват ножове.
– Умно – коментира Родни. – А сега, какви са тези момчета? Прочетох досиетата им, но това не ми говори за личността им.
– Купър е сериозен, но свиреп, Хуан е хитър и умел, а Тейт е смел, но моли да бъде убит с това колко открито е влюбен в Кат – обобщи Боунс.
Очите на Родни се разшириха.
– Не е ли гадно?
– Не се заблуждавам – сухо каза Боунс. – Тя го отхвърля като увлечение, но аз го виждам в очите му. Единственото нещо, което го прави полезен, е, че би умрял за нея, без да се замисли.
Родни го погледна проницателно.
– Значи ще го задържиш наоколо, за да направи това, ако тя изпадне в трудна ситуация?
Боунс вдигна рамо.
– Тя не иска да го убивам, така че това е следващото най-добро нещо.
Родни похърка.
– Някои дни си студен, приятелю.
– В някои дни? – Изхърка Боунс. – Ласкаеш ме.
Караха мълчаливо, докато стигнаха почти до комплекса. Тогава Родни каза:
– Ще е странно да се поберем всички тук, вместо да ги оставим да дойдат сами. Ще имаме ли достатъчно място за всички? Или Кат ще вземе собствената си кола?
– Ще вземем само момчетата. Кат е останала в къщата с Анет.
Родни се вгледа в него.
– Кажи ми, че се шегуваш.
Боунс зави по частния изход, който водеше към комплекса.
– Не, защо?
Погледът на Родни сякаш стана по-тежък.
– Наистина ли си оставил Кат и Анет сами заедно в къщата?
– Да. Защо?
Родни изпусна остър смях.
– За един умен човек току-що направи много глупаво нещо.
Боунс показа идентификацията, която Дон му беше направил на първия пост на охраната, след което изчака, докато им махнат, преди да отговори.
– Кат може и да изпитва инстинктивна вампирска ревност, но никога не би нападнала Анет без причина.
Родни измърмори.
– Мислиш, че Анет няма да и даде такава?
Необичайната насмешка в гласа на Родни накара Боунс да го погледне остро.
– Какво искаш да кажеш?
– Казвам, че Анет те е имала за себе си повече от два века…
– Едва ли е само за себе си – намеси се Боунс.
– Имала го е по единствения начин, който е от значение за нея – контрира Родни. – Вие с Анет може и да сте имали безброй други любовници, но винаги сте се връщали един към друг. Сега изведнъж си влюбен в друга жена и си моногамен. Защо си мислиш, че Анет ще се съгласи да бъде постоянно на пейката, след като през цялото това време е играла на терена?
Боунс беше следил достатъчно американския футбол, за да разбере препратката, дори и да не беше съгласен с нея.
– Грешиш. Анет беше щастлива за мен, когато ѝ казах, че съм намерил Кат.
Родни не каза нищо, когато бяха спрени от втората охранителна врата. След като пълномощията му бяха проверени и Боунс се изтегли покрай нея, гула го погледна изнервено.
– Ти си експертът по жените, макар че очевидно имаш сляпо петно, когато става дума за Анет. Значи казваш, че една жена не би излъгала за това какво наистина чувства, за да остане достатъчно близо до бившия си, за да саботира новата му връзка, особено ако смята, че между тях все още може да има шанс?
Една обикновена жена би могла, но Анет нямаше нито една ревнива костица в тялото си, когато ставаше дума за него, както беше доказала с многото им, многобройни менажи през вековете. Но тогава… Анет беше разгневила Кат заради Белинда, и то в рамките на първите няколко минути от запознанството си с нея. Какво щеше да направи, ако Родни беше прав и тя наистина изпитваше неочаквана ревност по отношение на Кат?
– Може би трябва да побързам да се върна – промърмори Боунс.
Родни отново измърмори.
– Да, наистина трябва.
Десет минути по-късно Тейт погледна Боунс с раздразнение, докато Боунс вкарваше него, Хуан и Купър в БМВ-то.
– Кой подпали задника ти?
Родни беше казал, че нито Кат, нито Анет отговарят на мобилните си телефони. Съмняваше се, че са прекалено заети с женски разговори, за да вдигнат, така че предупреждението на Родни можеше да се окаже вярно.
– Оставих нещо на печката – измърмори Кости.
– Аз съм Родни – каза приятелят му, когато Боунс беше твърде зает да се измъкне от комплекса, за да си прави труда да ги представя. – Радвам се, че се запознах с вас, момчета.
Тримата човека си размениха погледи. После Тейт каза:
– Мислех, че ще се запознаваме с нов вампир, Боунс. А не с гул.
Родни се засмя, сякаш Тейт не беше говорил над него, сякаш той дори не беше там.
– Ще се запознаеш и с двамата, но аз съм първи.
– Ола, амиго – каза Хуан, последван от достатъчно съгласното – Хей, там – от Купър, но Тейт все още не казваше нищо.
– Запази яда си за мен, Тейт – изсумтя Боунс, без да вдига поглед от пътя. – Родни е приятен човек, така че покажи му малко уважение, иначе ще те хвърля през този прозорец.
– Няма нужда от това – каза Родни с весел тон. – Обзалагам се, че Тейт е просто срамежлив. Но, в случай че някой се чуди, не, няма да се опитам да те изям. Гулите се нуждаят от подобна храна само няколко пъти в годината, а аз вече изядох своята не много отдавна.
– Убийство или грабеж на гроб? – Попита откровено Тейт.
Боунс наби спирачки, възнамерявайки да изпълни заплахата си, но Родни сложи нежна ръка на ръката му.
– Нито едното, нито другото – каза той на Тейт. – Притежавам верига от погребални домове, така че храната ми идва при мен, не са необходими убийства или лопати.
– Плащат ми, за да ям. Умно – промърмори Хуан на испански.
– Не е ли така? – Отговори на същия език Родни. След това премина отново на английски. – И Тейт, не насилвай Боунс само защото е забавно. Той е свръхпротективен към мен, откакто ме намери да гладувам по улиците на Полша, когато бях само на шест години.
– Не ми прави реклама, Родни – измърмори Боунс.
– Би трябвало да знае малко повече за човека, когото мрази – продължи Родни с гениален тон. – Знаеш ли колко хора минаха покрай мен тогава? Стотици. Само Боунс се спираше, и то не просто ме хранеше. Прие ме, даде ми дом, образование, а по-късно и възможност да избера дали да остана човек, или да стана немъртъв. Избрах гул пред вампир, защото твърде много обичам храната, за да я заменя за кръв, и сега, повече от сто и петдесет години по-късно, току-що получих дипломата си за готвач.
– Поздравления – каза Тейт след малко.
Едва ли Родни заслужаваше отговора, след като бе споделил толкова лични спомени, но поне не беше повече грубост.
– Благодаря – каза Родни. – Може би дори ще отворя ресторант.
Тейт се ухили.
– Менюто ти със специалитети със сигурност ще бъде уникално.
Родни отново се засмя.
– Не е този тип ресторант.
Хуан и Купър се присъединиха към смеха. Дори Тейт изпусна сух кикот. Само Боунс все още се чувстваше напрегнат, но по друга причина. За пореден път мобилният телефон на Кат отиде направо на гласова поща.
Какво се случваше там?
Боунс ускори ход, като същевременно разтягаше сетивата си докъдето можеха да стигнат. Беше като да се опитваш да се съсредоточиш върху едно лице сред огромна тълпа; трудно, но не и невъзможно, ако се концентрираш. След няколко минути му се стори, че чува откъслечни думи на Кат, макар че все още беше на километри от къщата.
– …трябва да поговорим малко, жена с жена…
Кърваво. По дяволите.
Боунс ускори още повече, докато улиците се размиха. Сега чуваше още откъслечни изказвания на Кат и нито едно от тях не беше добро.
– …защото Боунс наистина се грижи за теб… ако можеш да се справиш с платоничното си общуване с него, ще се справя с това да не ти режа сърцето, въпреки че много, много ми се иска…
– Какво, по дяволите? – Тейт се счупи, когато Боунс се завъртя зад ъгъла достатъчно бързо, за да хвърли тримата мъже един срещу друг.
– Ооо. – Родни го погледна съчувствено. – Бях прав?
– Изглежда, че е така – отсече Боунс.
– …слизай, той е почти тук! – Дойде от Анет, звучаща почти панически. – Кат, той ще ми се разсърди!
Тогава нямаше нужда да се чудим кой е започнал този скандал. Анет току-що беше признала вината си. Боунс караше по-бързо.
Пет минути по-късно спря до къщата и излетя от колата веднага щом тя спря. Едно дръпване на входната врата по-късно и той вече беше вътре. Кат и Анет стояха от двете страни на всекидневната. Ръцете на Кат бяха покрити с драскотини, крайните масички и лампите бяха изчезнали, стъклото скърцаше под краката му, а мирисът на кръв полепна и по двете, въпреки че Кат се протягаше, сякаш ставаше от дълга дрямка.
– А това, Анет, се нарича Пилатес – каза тя с ужасна имитация на весел тон.
– Много забавно! – Каза Анет със същото фалшиво веселие.
Дори и да не можеше да усети мрачните емоции, попарващи аромата на Кат, един поглед в очите ѝ щеше да му подскаже колко зле са се развили нещата. Погледът ѝ беше изпълнен с болка, гняв и най-вбесяващото от всичко – съмнение. Тя не го беше гледала така, откакто се срещаха отскоро, и все още не беше сигурна дали той не е тайно зъл. Да прокълне Анет за каквото и да беше казала, за да върне този поглед в очите на Кат, особено с това как Анет се осмели да му намигне сега, сякаш не беше направила нищо.
– О, Криспин, ти се връщаш рано…
– Запази го – каза той, като отиде до Кат и измъкна кървавия сребърен нож, който тя беше скрила в задната част на панталона си. След това отиде при Анет и ѝ показа острието.
– Освен ако Пилатес не е станал направо смъртоносен, бих казал, че вие двете се биете, и то толкова силно, че бих могъл да ви чуя от няколко мили разстояние.
Лицето на Анет стана пепеляво, когато той пусна щитовете си, за да може тя да усети яростта му. От всички в живота си той би се заклел, че тя няма да го предаде, но беше по-ясно от кръвта, която обагряше острието в ръката му, че тя го е направила.
– Родни – внезапно каза Кат и се втурна към гула, сякаш той беше спасителен сал, а тя се давеше. – Влезте, влезте! – Добави тя към хората си, след като прегърна Родни.
Тримата човека го направиха, като предпазливите им погледи се стрелнаха към счупените мебели, които надничаха изпод завесите, преди да се приземят върху Кат и Анет. Боунс не си направи труда да я представи. Все още се бореше с желанието си да разтърси Анет, докато тя не изрече всяка дума от отровата, която беше казала на Кат. Боже, Кат беше толкова разстроена, че дори не крещеше на никой от тях. Това безкрайно го притесняваше.
– Хей, храната е тук – каза Кат, когато се появи нов автомобил. – Не знам за вас, но аз умирам от глад.
– Мисля, че ще се преоблека преди вечерята – каза Анет и се измъкна от всекидневната.
– Отлична идея – каза Боунс. – Ти също трябва да се преоблечеш, Котенце.
Погледът ѝ се отклони от неговия.
– Трябва да донеса храната…
– Разбрах – каза Родни и се усмихна.
В отговор Кат хвърли на Родни един поглед, но после стисна устни и последва Боунс нагоре.
– Не сега – каза тя веднага щом вратата на спалнята се затвори. – Да, Анет и аз се скарахме, но се разбрахме. Освен това момчетата вече са тук, а също и вечерята. Нека да седнем на всички останали мебели и да хапнем. Останалото може да почака.
Краката ѝ бяха подпрени, ръцете ѝ бяха кръстосани, а брадичката ѝ стърчеше с повече от обичайната си упоритост. Всичко в нея крещеше: „Отстъпи!“
Боунс принуди нетърпението си да се отдръпне. Щеше да я остави да си направи тази шарада на вечеря. Можеше да отдели един час, за да се овладее и той.
– Добре. Но нищо не е „уредено“. Все още кипиш от ярост, усещам го, така че ще се занимаваме с това тази вечер.
С това Боунс си тръгна и се приготви за предстоящата битка.
Назад към част 37 Напред към част 39